2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 17.04. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1384 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Я. Д. срещу решение № 821/22.05.2012 г., постановено по гр. дело № 173/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5530/26.10.2011 г. по гр. дело № 12341/2010 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е отхвърлен изцяло иска на жалбоподателя срещу П (П.) за сумата 400 000 лв., претендирана с исковата молба като обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 6, във вр. с т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.).
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извежда материалноправен въпрос по приложението на т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), а именно: за разграничаване на хипотезите на обезщетения по тези разпоредби в случаите, когато ищецът е оправдан по част от обвиненията и е осъден по друга част от обвиненията на лишаване от свобода за срок, който е по-кратък от периода на задържането му под стража (въпросът е уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел за установено по делото, че с влязла в сила присъда касаторът-ищец е бил признат за виновен по част от повдигнатите му обвинения – за извършване на квалифицирана кражба при опасен рецидив и при съучастие под формата на съизвършителство – престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, и е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като наказанието е определено при условията на чл. 55 от НК, при основно отчетено смекчаващо обстоятелство продължителността на наказателното преследване – 11 години след извършването на престъплението. К.-ищец е бил оправдан по останалата част от обвиненията по чл. 196а, във вр. с чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – по отношение квалифициращите обстоятелства „особено големи размери” и „особено тежък случай”, относно съучастието с един от подсъдимите и относно част от стойността на вещите, предмет на престъпленията. На касатора-ищец е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” през периода 19.08.1994 г. – 01.09.1997 г. – с постановление на следовател, и през периода 23.09.1998 г. – 30.05.2000 г. – с определение на съда, или общо – за 4 години, 8 месеца и 20 дни. Въззивният съд е приел за установени по делото и претърпени от жалбоподателя неимуществени вреди.
При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция), тъй като задържането под стража на жалбоподателя не е отменено поради липса на законно основание, а мярката и двата пъти е била изменена в парична гаранция, като задържането му през периода 23.09.1999 г. – 30.05.2000 г. е било обусловено от негово поведение – неявяване пред съда, и тази мярка е наложена от съда, а не от прокуратурата, поради което последната въобще не може да отговаря за вреди от това повторно задържане. Апелативният съд е приел, че в случая не е налице и хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената редакция), тъй като касаторът е бил оправдан само частично, но е бил осъден за извършената кражба при съучастие и опасен рецидив. САС е приел, че в случая не е налице и никоя от хипотезите по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ (в посочената редакция), която е основната поддържана от страна на ищеца по делото, квалификация на иска му за обезщетение. С оглед горното, въззивният съд е намерил, че претърпените от ищеца неимуществени вреди не подлежат на обезщетяване по реда на ЗОДОВ, тъй като не е налице нито едно от основанията, посочени в исковата молба, за присъждане на обезщетение. В мотивите към обжалваното въззивно решение са изложени и съображения, че наказателното производство срещу жалбоподателя е продължило много над разумния срок, което е нарушение на чл. 6 от ЕКПЧОС, но такова основание за обезщетение не е предвидено в ЗОДОВ, а освен това именно продължителността на наказателното преследване е била отчетена като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, при определяне на наказанието от съда при условията на чл. 55 от НК.
При така изложените мотиви от въззивния съд, изведеният в изложението на касатора материалноправен въпрос по приложението на т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По този правен въпрос, визиращ особена хипотеза на претенция за обезщетение за неимуществени вреди, страните не сочат и не се установява задължителна практика на ВКС, като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния закон, и конкретно – посочените във въпроса разпоредби на ЗОДОВ. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв правен въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото, т.е. налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос по приложението на т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), а именно: за разграничаване на хипотезите на обезщетения по тези разпоредби в случаите, когато ищецът е оправдан по част от обвиненията и е осъден по друга част от обвиненията на лишаване от свобода за срок, който е по-кратък от периода на задържането му под стража.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 821/22.05.2012 г., постановено по гр. дело № 173/2012 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя А. Я. Д. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.