2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
гр. София, 17.04. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1403 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на малолетния ищец М. З. Ч., представляван от родителите си З. А. Ч. и Р. Ю. Ч., чрез адв. Т. К., и по касационна жалба на ответниците МБАЛ [фирма] и Ч. Т. М., чрез адв. Н. М., срещу решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С него, като е оставено в сила решение № 286/28.10.2011 г., изменено в частта му за разноските с определение № 944/25.11.2011 г., постановени по гр. дело № 208/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд, като краен резултат, са осъдени двамата ответници да заплатят солидарно на малолетния ищец, на основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, сумата 170 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му, в резултат на извършено на 15.04.2010 г. електрическо изгаряне и необратима невроза на кожата и целия полов член, водещо до детеродна неспособност, неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания от изгарянето на половия член и мъдниците, от претърпените четири хирургически интервенции през периода 15.04.2010 г. – 21.07.2010 г.; от невъзможността детето да уринира до пълно задържане на урина и носене на катетър за период от четири месеца; от пълна липса на полов член; преживян стрес, дълбока психологическа травма и липса на самочувствие от невъзможността да контактува с други деца в детски заведения, тъй като няма полов орган и уринира клекнал; естетически дискомфорт от обезобразените части на тялото и наличие на дупка в тялото вместо полов орган; сумата е присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.04.2010 г. до окончателното й изплащане; исковата претенция е отхвърлена в останалата й част – за разликата до пълния й предявен размер от 900 000 лв.; малолетният ищец е осъден да заплати на ответната МБАЛ [фирма] сумата 2 734 лв. и на ответника Ч. Т. М. – сумата 1 922 лв., представляващи направени в първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение, определени по компенсация; двамата ответници са осъдени да заплатят по сметка на първоинстанционния съд държавна такса в размер 6 800 лв. и направените в производството разноски в размер 510 лв.
Малолетният ищец (чрез представителите си по делото) обжалва въззивното решение в частта му, с която исковете са отхвърлени за сумата 500 000 лв. (т.е. за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 670 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени на малолетния ищец: детеродна неспособност, невъзможност завинаги да осъществява полов акт и невъзможност да има семейство и да създаде поколение (пунктове 4, 5 и 6 от исковата молба), ведно със законната лихва върху нея, както и в частта относно разноските по делото. Ответниците обжалват въззивното решение в частта му, с която са осъдени да заплатят обезщетение за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 170 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, както и в частта относно разноските по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение.
Двамата ответници не са подали в срока за това отговор на касационната жалба на ищеца. Третото лице – помагач на ответната болница – [фирма], в отговора си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на малолетния ищец. В подадения от името на ищеца отговор, се излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответниците, както и за неоснователност на същата.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства (между които и влязла в сила присъда, с която ответникът Ч. Т. М. е признат за виновен в това, че на 15.04.2010 г. в като лекар – началник на урологично отделение в ответната болница, е причинил на малолетния ищец тежка телесна повреда, изразяваща се в детеродна неспособност, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като нарушил правилата на добрата медицинска практика…), приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-медицинската експертиза, изслушаните по делото свидетелски показания и твърденията на страните, първоинстанционният съд е приел за установени по делото фактическите състави на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, респ. приел е, че двамата ответници дължат солидарно на малолетния ищец присъденото обезщетение в размер 170 000 лв., определено по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, за претърпените от последния процесни неимуществени, описани в диспозитива на първоинстанционното решение, респ. в пунктове 1, 2, 3, 7, 8 и 9 от исковата молба. По отношение на останалите процесни неимуществени вреди, описани в пунктове 4, 5 и 6 от исковата молба, а именно: причинени на малолетния ищец, детеродна неспособност, невъзможност завинаги да осъществява полов акт и невъзможност да има семейство и да създаде поколение, първоинстанционният съд е приел, че тяхното настъпване е претендирано в бъдеще време, поради което те не могат и не следва да бъдат обезщетявани в настоящото производство, респ. – исковата претенция в тази й част следва да бъде отхвърлена.
Въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото, е приел, че първоинстанционният съд е събрал достатъчно доказателства, обсъдени в пълен обем, поради което е споделил изцяло мотивите му и е препратил към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Апелативният съд е намерил за неоснователна въззивната жалба на малолетния ищец, касаеща отхвърлянето на претенцията за вредите по пунктове 4, 5 и 6 от исковата молба и за присъждането на сумата 500 000 лв. за тях. В тази връзка са изложени съображения, че в присъденото от първоинстанционния съд, за всички претърпени вреди, глобално обезщетение в размер 170 000 лв. се включва и това за вредите по пункт 3 от исковата молба – пълна липса на полов член, а тази вреда, която е настъпила обективно, логично включва детеродна неспособност и невъзможност завинаги да се осъществява полов контакт.
Въззивният съд е приел и че присъденият размер на обезщетението е правилно определен, изхождайки от факта, че ищецът е малко дете и прогноза за оздравителен процес не съществува. Приел е също, че присъждането на по-нисък размер не би отговаряло на действително претърпените вреди, поради което въззивната жалба на двамата ответници е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на малолетния ищец, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, достатъчно ясно и точно е изведен и формулиран, уточнен от съда съгласно изреч. 3 – in fine на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалноправният въпрос относно ясното и безпротиворечиво произнасяне от въззивния съд по оплакванията във въззивната жалба, свързани с настъпване на част от претендираните неимуществени вреди и за наличието на причинна връзка между тях и противоправното деяние, когато с въззивното решение се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, където е прието, че тези вреди са бъдещи и не следва да се обезщетяват. По отношение на този правен въпрос, от страна на ищеца се навежда допълнителното основание за касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като се поддържа, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по него липсва съдебна практика, която да е съобразена с действащия ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че изведеният от страна на ищеца процесуалноправен въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното решение и е от съществено значение за изхода на спора делото. Както се изтъква в изложението на ищеца, в мотивите на въззивния съд се съдържа противоречие – от една страна е налице препращане изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че част от процесните неимуществени вреди са бъдещи и поради това за тях не се дължи обезщетение, а от друга страна въззивният съд излага и съображения, че същите вреди са настъпили и се репарират с присъденото глобално обезщетение за всички процесни вреди. Поради това, този процесуалноправен въпрос представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца. По този правен въпрос страните не сочат утвърдена задължителна практика на ВКС, формирана при действието на новия ГПК от 2007 г. (посоченото и представено от страна на ищеца, решение № 336/24.04.2000 г. по гр. дело № 855/1999 г. на І-во гр. отд. на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК), като той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на двамата ответници, като „основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК” се сочи следното: 1) „Считам, че атакуваното решение на въззивния съд е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не са изложени мотиви по повод на постъпилите от моите доверители (двамата ответници) въззивни жалби. Дословно в атакуваното решение е записано: (следва цитат от мотивите към въззивното решение)”; 2) „Освен това при установените в хода на съдебното производство факти, от които е видно, че на М. Ч. му е била причинена тежка телесна повреда, считам, че дължимото му се обезщетение е основателно и доказано до размера на 50 000 лв., а в останалата му част и за разликата от 50 000 лв. до уважения му размер от 170 000 лв. следва предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Последователна е съдебната практика в тази насока, още повече, че при настъпила смърт на едно лице на наследниците му се присъжда обезщетение в размер на около 40 000 – 70 000 лв. в зависимост от отношенията между пострадалия и неговите наследници, а в конкретния случай се касае до причиняване на тежка телесна повреда. В този смисъл е и решение № 503/05.01.2010 г. на САС, НК, 2 състав, постановено по ВНОХ дело № 740/2009 г.; решение № 483/21.12.2010 г. на ВКС, І н.о. НК, постановено по Н. дело № 470/2010 г. и др.”; 3) „Също считам, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, след като е постановил своя съдебен акт без да изложи мотиви. Дословно в атакуваното решение е записано: (отново следва цитат от мотивите към въззивното решение). Поради липсата на мотиви не става ясно въз основа на кои доказателства въззивният съд стига до извода за правилността и справедливостта на атакуваното решение на първоинстанционния съд. Това е основание за допускане на касационно обжалване на решението съгласно чл. 280, ал. 1 във вр. с чл. 281, т. 3 от ГПК”.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от основанията за касационно обжалване (от касационните основания) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. К. е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая, видно от цитираното писмено изложение на двамата ответници по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в същото по никакъв начин не е изведен и формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо това, в изложението са преповторени и доразвити част от съдържащите се в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Предвид цитираните, задължителни за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така депозираното по делото писмено изложение на ответниците не съдържа извеждане и формулировка на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените в изложението, наведени и с касационната жалба, касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на разглеждане по реда на чл. 290 от ГПК от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на изведено от страна на жалбоподателя общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Също съгласно т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Отделно от горното, в изложението на ответниците по никакъв начин не е наведено и някое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Посочването на двете решения на САС и на ВКС по наказателни дела, при липса на изведен правен въпрос, не представлява обосновка на такова допълнително основание, още повече, че именно като постановени по наказателни дела, тези две решения не формират съдебна практика по смисъла на т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В заключение, по изложените съображения следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, но само по жалбата на малолетния ищец – в частта, с която исковете му са отхвърлени за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 670 000 лв., на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно ясното и безпротиворечиво произнасяне от въззивния съд по оплакванията във въззивната жалба, свързани с настъпване на част от претендираните неимуществени вреди и за наличието на причинна връзка между тях и противоправното деяние, когато с въззивното решение се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, където е прието, че тези вреди са бъдещи и не следва да се обезщетяват. Касационното обжалване не следва да се допуска по жалбата на ответниците, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
К.-ищец не дължи внасянето на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, – в обжалваната от ищеца част, с която исковете с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 170 000 лв. до сумата 670 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и относно разноските по делото;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 303/04.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1433/2011 г. на Пловдивския апелативен съд – в обжалваната от ответниците част, с която исковете с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са уважени за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 170 000 лв., ведно със законната лихва върху нея.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.