Р Е Ш Е Н И Е
№ 517
гр. София, 28.11.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 ноември, две хиляди и тридесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев
ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева
Бисер Троянов
при участието на секретаря Кр. Павлова
и в присъствието на прокурора Т. Комов
изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев
наказателно дело № 1686/2013 година.
Производството пред Върховния касационен съд е образувано по жалба на частните обвинители и граждански ищци Е. К. М. и Н. Ц. М., чрез техния повереник – адвокат Н. Б., против въззивна решение на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 435/2013 г. Сочи се, че при определяне на наказанието на подсъдимия и размера на уважените граждански искове са допуснати нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост.
Представителят на Върховната касационна прокуратура е изразил становище, че жалбата е неоснователна и следва атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното:
С въззивно решение № 228/27.06.2013 г., Софийският апелативен съд, 6-ти наказателен състав, е потвърдил изцяло присъда № 68/22.02.2013 г., постановена по нохд № 307/2013 г., на Софийски градски съд, наказателно отделение 20-ти състав, с която подс. Ц. Й. П. е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, пр. последно, вр. ал. 1 НК и при условията на чл. 58а НК осъден на три години лишаване от свобода, условно на основание чл. 66, ал. 1 НК, за изпитателен срок от пет години, приспаднато предварителното задържане, уважени предявените граждански искове за по 20 000 лв., присъдена държавна такса и направени разноски.
По жалбата на гражданските ищци и частни обвинители:
В жалбата се поддържа, че в нарушение на 58а и чл. 66 НК, са били определени размера на наказанието и приложението на условното осъждане, са нарушени разпоредбите на чл. 562 ЗЗД при определяне размера на обезщетенията за причинени неимуществени вреди, като в тази връзка превратно са били тълкувани показанията на св. Д..
Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. При приетите за установени фактически положения и от въззивната съдебна инстанция, направеният извод, че определеното по размер наказание за подс. Ц. П. е справедливо, съобразено с разпоредбите на чл. 373, ал. 2 НПК, вр. чл. 58а НК, е напълно законосъобразен.
Въззивният съд в мотивите си по повод на също такива направени възражения, задълбочено и подробно ги е обсъдил и е изложил убедителни, логични и законосъобразни съображения, защо ги счита за неоснователни – л.л. 9 – 11 от мотивите. В тази връзка са точни изводите му за приетите смекчаващи вината на подс. П. обстоятелства, за отхвърлянето като отегчаващи такива посочените от първоинстанционният съд: за „публично място”, пред очите на множество свидетели, че подсъдимия е изпълнявал функции по физическа охрана, което налага по – внимателно поведение от негова страна и посочването на други – начина на причиняване на телесното увреждане, особените му умения в тази връзка, укоримостта на поведението му след извършване на деянието.
Касационната инстанция споделя изцяло изводите на въззивният съд, относно справедливостта на размера, на определеното наказание. Счита, че определеното от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на три години, с оглед задължителните разпоредби на чл. 58а НК, при наличния превес на смекчаващите вината обстоятелства, е напълно съответно на данните по делото за извършеното деяние и личността на дееца. Поради това настоящият съдебен състав счита, че липсват други такива обстоятелства, които да го мотивират за извод, за явна несправедливост на наложеното наказание.
Правилна е и преценката за приложение института на „условното осъждане” – чл. 66, ал. 1 НК. Налице са всички законово установени предпоставки за това – от една страна размера на определеното наказание е три години лишаване от свобода, подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от „общ” характер, а от друга – подс. П. е в сравнително млада възраст, бил е провокиран в значителна степен от пострадалия, изразява искрено съжаление за стореното. Поради това се явява законосъобразна преценката, че за поправянето и превъзпитаването на подсъдимия, не е наложително да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Ето защо жалбата и в тази си част се явява неоснователна.
Настоящата инстанция счита, че и възраженията за явна несправедливост на размера на присъдените обезщетения са неподкрепени от данните по делото и са неоснователни. От показанията на св. Д., депозирани пред въззивния съд и неопровергани от други доказателства, въззивната инстанция е направила законосъобразен извод, че в някаква степен са били прекъснати нормалните и традиционни вътрешно – семейни връзки и отношения между родители и син. По делото липсват данни за тесни контакти между тях в периода след 2 000 г. Живели са в годините отделно в различни населени места, като очевидно са осъществявали редки контакти. Липсват данни за обичайната взаимопомощ между родители и деца. Ето защо и настоящата инстанция счита, че не са нарушени принципите на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетенията, че същите са справедливи и съобразени с болките и страданията от невъзвратимата загуба. В този аспект жалбата на частните обвинители и граждански ищци, чрез техния повереник е неоснователна.
В тази връзка няма никакво основание твърдението в жалбата, че въззивният съд е тълкувал превратно показанията на св. Д. относно отношенията между син и родители. Видно от изложеното от него в съдебно заседание, ежегодно от 2000 г. идвал в България, поддържал е контакти с пострадалия, че не е виждал родителите му на мероприятия – семейни сбирки, че при посещения в гр. Пл., където последните живеели не са ходили у тях, а на хотел. Тези фактически данни приети от второинстанционния съд подкрепят напълно направения извод за справедливостта на определеното по размер обезщетение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, 2 наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 228/27.06.2013 г., постановена по внохд № 435/2013 г., на Апелативен съд София, наказателна колегия, 6-ти състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: