О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 02.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2751 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 101 от 10.05.2017 г. по в. гр. д. № 101/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд е потвърдено решението от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1318/2015 г. на Кюстендилския районен съд, поправено с решение № 16/17.01.2017 г., с което са били отхвърлени предявените от П. К. Б. и А. Д. Б. срещу П. К. Б. и М. Р. Б. искове: по чл.108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на стая с площ от около 20 кв. м. и принадлежащото към нея сервизно помещение, представляващи по архитектурен проект „херметическо помещение”, находящи се в пристройката към приземния етаж в жилищна сграда с идентификатор 41112.503.1710.1 в [населено място], [улица], и по чл.109 ЗС – за осъждане на ответниците да осигурят на ищците достъп до тавана на жилищната сграда, като им предадат по един ключ от вратите на стълбището, водещо към този таван.
По делото е установено от фактическа страна следното:
Ищците се легитимират като собственици на приземния етаж на процесната жилищна сграда по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 153/2004 г., а ответниците – като собственици на третия етаж въз основа на учредено право на надстрояване и констативен нотариален акт № 109/2014 г. Първоначално жилищната сграда е била двуетажна, собственост на родителите на П. и П. Б.. Правото на надстрояване е учредено от бащата К. Б. в полза на сина П. Б. с нотариално заверена декларация от 1972 г., а през 2004 г. К. Б. и съпругата му Миля Б. са продали на другия си син П. Б. жилището, намиращо се на сутеренния етаж. А. Б. и М. Б. са съпруги съответно на П. и П. Б., като съответните етажи са придобити по време на брака между съпрузите.
Предвижданията на архитектурния проект за пристройка и надстройка във връзка със строителството на третия етаж на сградата не са били спазени. По проект стълбищната клетка в новоизградената пристройка е трябвало да осъществява достъп до всеки един от трите етажа на сградата. Реално чрез нея се осъществява достъп само до третия етаж и тавана, като за приземния етаж има друг вход, а за втория етаж /първи над приземния/ е запазено старото стълбище извън пристройката. По проект таванът е следвало да бъде двускатен и в него да се обособят две тавански помещения, а реално той е изграден като четирискатен с надзид и в него не е възможно обособяването на отделни помещения. На мястото на предвиденото по проект в приземния етаж „херметизирано помещение” са изпълнени спорните по делото склад с площ от 8,40 кв. м., баня от 3,06 кв. м. и коридор от 1,81кв. м., достъпът до които е единствено през стълбищната клетка, обслужваща само третия етаж. Във височина пространството над „херматизираното помещение” е присъединено съответно към втория и към третия етаж от сградата и представлява част от жилищата, разположени на тези етажи.
При тези данни въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на предявените искове по чл.108 и чл.109 ЗС, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. Приел е, че ищците не са доказали да са собственици на спорните помещения по силата на нотариалния акт, с който са закупили жилището на приземния етаж от сградата. По втория иск е прието, че не е доказано по какъв начин ответниците препятстват достъпа на ищците до таванския етаж. По-обстоятелствен е бил районният съд. Той е приел, че след като по проект приземният етаж е бил предвиден за зимничен, той не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, затова ищците не са могли да придобият собствеността върху него чрез покупко-продажбата по нотариалния акт № 153/2004 г. Затова те не са собственици и на обща по естеството си част от сградата, каквато представляват спорните помещения. Тези помещения са придобити от ответниците по давност. По тези съображения е отхвърлен искът по чл.108 ЗС. За неоснователността на иска по чл.109 ЗС са изложени също две групи съображения: а/ че ищците не са собственици на самостоятелен обект в сградата, затова те нямат собственост и върху тавана като обща по естеството си част и ответниците не са задължени да им осигуряват достъп до него и б/ дори ищците да са собственици на приземния етаж, то те сами са се лишили от достъп до таванския етаж, тъй като не са изпълнили предвидената врата между приземния етаж и стълбищната клетка, водеща към тавана.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците П. и А. Б..
Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процусуалния и материалния закон. Въззивният съд не се произнесъл по оплакванията във въззивната жалба и не изложил свои собствени мотиви. Липсвало произнасяне по оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Немотивирано съдът отказал да допусне експертиза за изясняването на въпрос, повдигнат едва с писмената защита на ответниците пред първата инстанция и залегнал в основата на първоинстанционното решение – дали в приземния етаж на сградата е обособено самостоятелно жилище, годно да бъде обект на прехвърлителна сделка. Това произнасяне не зачитало нотариалния акт № 153/2004 г., който не бил опроверган, според който се прехвърля жилище в приземния етаж. Според заключението на вещото лице процесните помещения били част от приземния етаж, затова искът по чл.108 ЗС за предаване на владението им следвало да бъде уважен. Неправилно съдът приел, че тези помещения са били придобити по давност от ответниците, след като давността е била прекъсната с повдигнатите спорове между страните още преди завеждане на делото. Основателен бил и искът по чл.109 ЗС, тъй като от доказателствата по делото се установявало, че единствено ответниците притежават ключ от стълбищната клетка, която води към таванския етаж, към който няма друг достъп.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да го обоснове и мотивира;
2. Въззивната инстанция като съд по същество длъжна ли е да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните, наведени в производството пред първата инстанция и във въззивните жалби;
3. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания и възражения;
4. Допустимо ли е предвидени по проект зимнични помещения, изградени и ползвани като жилище още от построяването на сградата, да бъдат приети от съда за общи части, без да са събрани доказателства дали те имат характеристиката на жилище.
По първите три въпроса е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, а по четвъртия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците П. К. Б. и М. Р. Б. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение не следва да бъде допускано до разглеждане по същество от ВКС, тъй като не са формулирани относими въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. По същество считат, че обжалваното решение е правилно.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове с правно основание чл.108 и чл.109 ЗС, които попадат в изключението на чл.280, ал.2, т.1, сега – чл.280, ал.3, т.1 ГПК, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Налице е предвиденото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия въпрос, който включва в себе си и първите два. Като е препратил към мотивите на първата инстанция по фактите, въззивният съд е изложил само по едно изречение собствени съображения по всеки от исковете по чл.108 и чл.109 ЗС, което влиза в противоречие с посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Не е налице основанието по чл.208, ал.1, т.3 ГПК по четвъртия въпрос. Той е породен от решаващите мотиви на районния съд, според който ищците не са собственици на самостоятелен обект от сградата, затова са неоснователни и предявените от тях искове по чл.108 и 109 ЗС, които имат за предмет общи части на тази сграда. Въззивният съд не е препратил към правните изводи на първата инстанция, а е потвърдил първоинстанционното решение по други съображения. Затова поставеният въпрос не се явява обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, макар той да е бил застъпен във въззивната жалба и въззивният съд е следвало да го обсъди.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 10.05.2017 г. по в. гр. д. № 101/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 75 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: