О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр. София, 30.11.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Н.
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1037 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място] срещу решение № 2686/21.12.2017г., постановено по т.д.№ 4147/2017г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 22.05.2017г. по гр.д.№ 886/2016г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на С. И. Ш., [населено място] сумата от 35578,97 лв. на основание чл.4 във връзка с чл.6 ЗГВБ /отм./, ведно със законната лихва от 21.01.2016г. и разноските по делото.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът по иска – настоящ ответник по касационната жалба е вложител по смисъла на пар.1, т.3 ЗГВБ /отм./ в „Корпоративна търговска банка”АД /н./ по силата на анекс от 03.12.2012г. за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит „Плюс”, договор за срочен депозит от 04.12.2012г. и договор за издаване и обслужване на банкова карта от 10.12.2013г., както и длъжник на „Корпоративна търговска банка”АД /н./ по два договора за кредит от 09.12.2013г. и от 02.06.2014г. Договорите за кредит са обезпечени чрез договори за залог от 09.12.2013г. и от 06.06.2014г., като учредените залози са върху вземането на ищеца в същата банка по договора за срочен депозит от 04.12.2012г. общо до размер на сумата от 44000 лв. С решение от 06.11.2014г. на УС на БНБ е отнет лицензът на „Корпоративна търговска банка”АД за извършване на банкова дейност и с решение от 22.04.2015г. по т.д.№ 7549/2014г. на СГС спрямо банката е открито производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. Към 06.11.2014г. общият размер на вземанията на ищеца срещу банката по влоговете възлиза на сумата от 566961,91 лв., а общият размер на задълженията – на сумата от 40517,68 лв. Ответникът по иска – настоящ касатор е изплатил на ищеца на основание чл.4 ЗГВБ /отм./ сумата от 119870,41 лв., като е приспаднал кредитните задължения от 40517,68 лв. и част от заложените влогове в размер на 35611,91 лв. Претенцията на ищеца е заявена в размер от 35578, 97 лв., която не е изплатена от ФГВБ и представлява сумата на заложените влогове (според данните по делото сумата от 35611,91 лв.).
Прилагайки законовите правила по чл.4 и чл.6 ЗГВБ /отм./ относно максималния размер на гаранцията, платима от ФГВБ – от 196000 лв., като в размера на сумата се включват всички влогове на един вложител в банката с отнет лиценз заедно с начислените лихви, а от размера на гаранцията се припадат задълженията на вложителя към банката, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за осъждане на ФГВБ да заплати на ищеца исковата сума, поради липса на основания за отлагане на изплащането й по чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./. Според законовата норма влог, по който има наложени тежести или който служи за обезпечение, се включва при събирането по реда на ал. 1 (на сумата от всички влогове), като съответната припадаща се за влога част от гаранцията не се изплаща на вложителя – титуляр на влога, до вдигане на тежестта или обезпечението. Ако за тези влогове има влязъл в сила акт на орган на съдебната власт, фондът изплаща дължимата относно влога гаранция на лицето, посочено в акта като имащо право да получи сумата по влога.
Изложените от състава на апелативния съд съображения са, че целта на разпоредбата е временно да се отложи изплащането на гарантираната сума до решаване на въпроса кое лице има право да я получи. Това лице може да е вложителят или лицето, в чиято полза е учредена тежестта или обезпечението, като плащането на вложителя се извършва след вдигане на тежестта или обезпечението, а на друго лице – само въз основа на влязъл в сила съдебен акт. Решаващият състав е приел, че друго лице, на което да се плати сумата, може да бъде само трето лице, различно от самата банка, която е длъжник по влога. Предназначението на залога или на запора е да се проведе принудително изпълнение върху вземането в полза на обезпечения кредитор. Взискателят не може да насочи изпълнението срещу самия себе си, ако той е длъжник по заложеното вземане, а може единствено направи прихващане с насрещното си вземане. В конкретния случай обезпечените чрез залог вземания по кредитните договори са приспаднати по реда на чл.6, ал.2 ЗГВБ /отм./ от подлежащата на изплащане сума на законовата гаранция по чл.4 ЗГВБ /отм./ и не би следвало да се извършва повторно (макар и временно) приспадане на акцесорното заложно право на банката, която не би могла да получи сумата по законовата гаранция. Според въззивния съд, ако се допусне възможността банката да бъде обезпечен кредитор по вземане, по което тя е длъжник, и съответно да насочи изпълнение срещу гарантираната сума по влога, то би се стигнало до забранен резултат – в патримониума на банката да постъпи двукратно една и съща сума (получената от вложителя по влога и по законовата гаранция).
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в нарушение на императивната правна норма на чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./, като съдът не е приложил правилото, установено в нормата при безспорно установено по делото наличие на нейния фактически състав. Решаващият състав бил извършил недопустимо стеснително тълкуване на нормата, незачитайки част от текста на разпоредбата (изречение първо), а именно, че учредените залози в полза на „КТБ”АД /н./ не са заличени / вдигнати и същевременно не е налице съдебно решение по смисъла на изречение второ на разпоредбата. Касаторът поддържа, че в закона не е предвидено изключение или ограничение при прилагане на нормата и същата е ясна, поради което следва да бъде приложена в точния й смисъл. Съпоставянето на езиковия израз на нормата с волята на законодателя, което представлявало стеснителното тълкуване, се налагало, когато в нормата са използвани думи или термини с повече от едно значение и буквалното тълкуване би довело до неяснота.
Според основанието по чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, за да е очевидно неправилно въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Основанието би било налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Неправилността на решението, изразяваща се в неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, или в нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и би могла да бъде обсъждана от Върховния касационен съд след допускане на касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК.
Въведените от касатора доводи за очевидна неправилност на въззивното решение възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба за неправилно тълкуване на приложимата материалноправна норма. Спорът между страните по делото и доводите, изложени във въззивната и в касационната жалба, съответно в отговорите към тях, произтичат изцяло и са основани на различното тълкуване на законовата норма според поддържаните тези на ищеца и на ответника. Въззивният съд е направил тълкуване на нормата, което е определено от касатора като стеснително. Независимо от това как ще се квалифицира видът на тълкувателната дейност, поддържаната теза от касатора се основава на съществуващата в закона забрана за изплащане на вложителя на гарантираната сума по депозита преди вдигане на тежестта или обезпечението, т.е. на изречение първо на чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./ и на изречение второ – в частта относно необходимостта от влязъл в сила акт на орган на съдебна власт за изплащане на сумата. Въззивният съд е тълкувал нормата на чл.6, ал.6, изр.1 във връзка с ал.2 на чл.6 ЗГВБ /отм./ – относно приспадане на задълженията на вложителя към банката, както и във връзка с изр.2 на чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./ – относно лицата, на които се изплаща гарантираната сума по влоговете. В този смисъл е изложил съображения, че това биха могли да бъдат кредиторът или вложителят, като за кредитора вземането ще служи за удовлетворение, а плащане на вложителя ще се направи, ако задължението е погасено. Предвид на погасяване на задължението на вложителя (по кредитите) към кредитора (банката) чрез приспадането на задължението от размера на вземането по реда чл.6, ал.2 ЗГВБ /отм./ въззивният съд е извършил тълкуване на нормата с оглед на вложената от законодателя цел на уредбата за формиране на гарантирания размер на влоговете и за реда на изплащането им. По тези съображения съставът на ВКС приема, че не е обосновано основанието за очевидна неправилност на въззивното решение, поради което касационното обжалване не се допуска.
Касаторът е въвел основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалния въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при липса на изготвен доклад от първата инстанция и по-конкретно „Следва ли въззивният съд, след като извърши различно тълкуване на приложимите материалноправни норми, релевантни към предмета на делото, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства, когато това не е било направено от първоинстанционния съд поради липсата на доклад по делото?”. Указанията, които следвало да даде въззивния съд, са за ангажиране на доказателства за това как синдиците на „КТБ”АД /н./ възнамеряват да съберат вземането си по кредитите на С. Ш.. Посочените указания за представяне на доказателства били необходими, тъй като въззивният съд е приел, че нормата на чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./ не е приложима, но не поради погасяване на задълженията на С. Ш., а поради това, че „КТБ”АД /н./ не би могла да получи сумата по гаранцията.
Съгласно т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В случая направеното с въззивната жалба оплакване за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада е свързано с твърдението, че не са дадени указания по въпроса за разпределението на доказателствената тежест относно факта на наличие на задължения на ищеца към „КТБ”АД /н./. Въззивният съд не е предприел действия по даване на указания, с което не е допуснал нарушение на процесуалните правила според разясненията в т.2 на ТР № 1/2013г., предвид на обстоятелството, че ищецът твърди в процеса, че има задължения към „КТБ”АД, които са приспаднати от сумата на гарантирания размер на влоговете. Ищецът е предявил иска само до размера на сумата, която не е изплатена от ФГВБ и която представлява размерът на заложените влогове. По посочени факти не се е спорило по делото и по приетите за установени факти от първоинстанционния съд не са изложени оплаквания във въззивната жалба. Спорът между страните по делото е изцяло относно тълкуването на нормата на чл.6, ал.6 ЗГВБ /отм./.
На следващо място, според разрешението в т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В случая не е налице дадена неправилна квалификация на претенцията от първоинстанционния съд, както и различно тълкуване на приложимата материалноправна норма. Първоинстанционният съд е приел, че блокирането на сумата по влога в полза на банката не съставлява пречка за изплащане на пълния размер на гарантираната сума предвид факта, че задълженията на ищеца към банката (тези, които са гарантирани със залога) вече са били погасени /приспаднати по чл.6 ЗГВБ /отм./. Разрешението на въззивния съд по тълкуване на нормата е в същия смисъл, а именно, че обезпечените чрез залог вземания по кредитните договори са приспаднати по реда на чл.6, ал.2 ЗГВБ /отм./ от подлежащата на изплащане сума на законовата гаранция по чл.4 ЗГВБ /отм./. Направеният коментар във въззивното решение, че не става въпрос за прихващане между насрещни вземания между ищеца и банката, както бил приел СГС, е неточен, тъй като липсват аргументи в този смисъл в първоинстанционното решение. Посочените съображения на въззивния съд не биха могли да се преценяват като даване на различно тълкуване на материалноправна норма, както и до необходимост от даване на указания за събиране на доказателства.
Изводът, който се налага е, че касаторът не е обосновал противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставения правен въпрос.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 3240 лв. по договор от 09.03.2018г., фактура банково извлечение от 14.03.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2686/21.12.2017г., постановено по т.д.№ 4147/2017г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място], [улица] да заплати на С. И. Ш., [населено място],[жк], вх.Ж, ет.2, ап.2 сумата от 3240 лв. (три хиляди двеста и четиридесет лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: