О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
София, 20.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 7210/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Военно формирование 32 890-Б.,чрез процесуален представител главен юрисконсулт А. С. и по касационна жалба от С. Ч. Ч. чрез пълномощника адв.М. П. срещу решение № VІ-58/ 31.07.2014 г. по гр.д.№ 687/ 2014 г. на Окръжен съд-Бургас.
Страните взаимно оспорват подадените касационни жалби.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения от закона срок от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие и са процесуално допустими относно иска за сумата 14 763,89 лв. с правно основание чл.203 ЗОВСРБ /отм./ и чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и акцесорния му иск за обезщетение за забава с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 8 392,98 лв. с оглед предвидения по чл.280 ал.2 ГПК праг за касационен контрол.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 206/ 29.01.2014 г. по гр.д.№292/2013г. на Районен съд-Бургас в частта, с която ответникът Военно формирование 32 890-Б. е осъден да заплати на ищеца С. Ч. Ч. обезщетение за забавено плащане върху неплатено възнаграждение като за извънреден труд за горницата над сумата 140,79 лв. до размер на сумата 7 837,30 лв., дължимо за периода от прекратяване на трудовото правоотношение до предявяване на иска и което е било начислено за периода от първо число на месеца, за който се е дължало обезщетението за извънреден труд до датата на подаване на исковата молба на 15.01.2013 г., като вместо това е постановил отхвърлянето му в отменената част и е потвърдил решението в останалите обжалвани части. С първоинстанционното решение са уважени предявените от ищеца искове за: сумата 13 931,71 лв. възнаграждение за 3 656 часа извънреден труд в периода 01.04.2004 г.-29.12.2012 г.,с правни основания чл.203 ЗОВСРБ /отм./ и чл.194 ал.3 ЗОВСРБ ,ведно с мораторна лихва от 7 837,30 лв. считано от първо число на месеца следващ месеца,през който е следвало да бъде платено всяко възнаграждение до датата на завеждане на иска -15.01.2013 г.,както и законна лихва за забава след тази дата, до окончателното плащане, а исковете до пълния им размер съответно от 14 736,89 лв. и 8 392,98 лв. са отхвърлени ; отхвърлени са исковете за сумите 522 лв. частично неплатено трудово възнаграждение за периода 12.05.2009 г.-29.12.2012 г.- по 12 лв. всеки месец, на основание чл.212 ал.3 т.2 ЗОВСРБ , ведно с мораторна лихва 92,70 лв. за периода 01.07.2009 г.-15.01.2013 г. и законната лихва; за 228 лв. представляваща частично неизплатено обезщетение на основание чл.227 ЗОВСРБ за отработени 19 години по 12 лв. за всяка година,ведно със законната лихва; за 49,02 лв. частично неизплатено обезщетение за неползван отпуск на основание чл.199 ЗОВСРБ за 86 дни по 0.60 лв. за всеки ден,ведно със законната лихва.Тъй като исковете са били предявени и срещу Министерство на отбраната, спрямо този ответник производството е прекратено, като е прието в съответствие със задължителна практика на ВКС,че надлежен ответник е Военното формирование.Присъдени са разноски.
Касационната жалба на ищеца в частта , насочена срещу решението на възззивния съд относно исковете за сумите :522 лв.частично неплатено трудово възнаграждение ,на основание чл.212 ал.3 т.2 ЗОВСРБ ведно с мораторна лихва 92,70 лв., 228 лв. частично неизплатено обезщетение на основание чл.227 ЗОВСРБ ведно със законната лихва и за 49,02 лв. частично неизплатено обезщетение за неползван отпуск на основание чл.199 ЗОВСРБ,ведно със законната лихва е недопустима, поради ограничението, визирано в чл. 280 ал.2 ГПК.Съгласно този законов текст, не подлежат на обжалване по касационен ред тези въззивни решения по граждански дела, които са постановени по искове с цена до 5 000 лв. Разпоредбата има тази редакция след измененията в ГПК, направени с обнародвания в ДВ бр. 100 от 21.12.2010 г. ЗИД ГПК. Процесуалните норми имат незабавно действие и ограничението важи за всички касационни жалби, подадени след 21.12.2010 г.,включително и касационна жалба,подадена от ищеца, която е постъпила на 23.09.2014 г. Предмет на настоящото дело са и посочените по-горе осъдителни искове ,всеки един от тях е с цена под законовия праг. Правопораждащите факти са различни и ищецът е формулирал отделни петитуми, което обосновава извода за отделни претенции.Въззивното съдебно решение по искове с цена под посочената, когато спорът е граждански ,не подлежи на касационно обжалване, според ограничителната разпоредба на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
За да постанови своя съдебен акт относно иска за сумата 14 763,89 лв., въззивният съд е приел,че същият е с правно основание чл.194 ал.3 вр.чл.195 ал.3 ЗОВСРБ, а за част от периода-чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ вр.чл.158 ал.2 от Правилника за кадрова военна служба /отм./,ведно с претенция за мораторна лихва.Намерил е, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка и е споделил правните му изводи относно главницата,като е препратил на основание чл. 272 ГПК към тях. Приел е, че трудът, превишаващ удълженото работно време в рамките на увеличената продължителност,каквато е тази при дежурство, може да се компенсира с намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца.В тежест на работодателя е да докаже,че военнослужещият е бил компенсиран с почивка. Направил е извод, че за част от обследвания период изпълняваните наряди са били компенсирани с почивки,възприемайки заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза в предложен от ищеца вариант, при който почивките, за които липсват данни кой наряд компенсират са отнесени към най-старите от тях. Посочил е ,че така не се достига до повторно заплащане на вече платено допълнително трудово възнаграждение, тъй като процесният период е много дълъг и обхваща и времето 2004г.-2009 г.,когато няма данни изобщо да са извършвани компенсации.Приел е, че договорът за кадрова военна служба на ищеца е анексиран неколкократно, като първата заемана от него длъжност е главен старшина-мичман, а последната-механик на катер с военно звание мичман с основно трудово възнаграждение 646 лв. Направил е извод,че некомпенсираните наряди възлизат на общо 3 656 часа и за тях се дължи главница в размер на сумата 13 931,71 лв. Въззивният съд е приел,че при изчисляване на нейния размер правилно е възприет вариант на заключението на вещото лице в съответствие със Заповед № ОХ-296/19.05.2011 г. на министъра на отбраната, според която за база на изчисляване на възнаграждението за извънреден труд служи притежаваното от военнослужещия звание, а именно мичман І степен с възнаграждение 646 лв. Счел е, че е неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като правото на военнослужащия да претендира обезщетение за положения от него извънреден труд се поражда едва при прекратяване на служебното правоотношение, доколкото до този момент съществува възможност за компенсирането му с почивки.Тъй като трудовото правоотношение е прекратено на 11. 12.2012 г. а исковата молба е депозирана на 15.01.2013 г.е намерил,че вземанията за целия претендиран период не са погасени по давност.Позовал се е на задължителна съдебна практика- решение по гр.д.№503/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК,според което давността за едно вземане не започва да тече, преди вземането да е възникнало.В случай на трансформация, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност.Правото на работника да бъде компенсиран с почивка не може да бъде упражнено едва след прекратяване на трудовия договор и тогава се трансформира във вземане за извънреден труд.То се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от прекратяване на трудовия договор.Отразявайки в мотивите,че споделя аргументацията на ВКС, е приел,че давността за главницата не е изтекла.Счел е също така, че от датата на прекратяване на трудовото правоотношение вземането за обезщетение е изискуемо, от тогава се дължи и обезщетение за забава, а не от първо число на месеца,следващ този,през който е следвало да се плати обезщетението .Поради това е направил извод,че искът за обезщетение за забава е основателен само до размер на сумата 140,79 лв. за периода 11.12.2012 г.-15.01.2013 г.
Ищецът обжалва решението на въззивния съд в частите, с които е отменено първоинстанционното решение и обезщетението за забава е намалено до размер на сумата 140,79 лв., а така също и в частите с които искът за заплащане на извънреден труд е отхвърлен за разликата от 13 931,71 лв. до размер на сумата 14 763,89 лв. и обезщетението за забава е отхвърлено до размер на сумата 8 392,98 лв.Пълната формулировка на изведените правни въпроси се съдържа както в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, така и в касационната жалба. Ищецът поставя следния правен въпрос:
-на каква база- основно месечно възнаграждение, следва да се определи обезщетението за извънреден труд при действието на отменения ЗОВСРБ и отменената Заповед № ОХ-313/08.05.2001 г. на министъра на отбраната- дали месечното възнаграждение за по-високата степен или за по-ниската степен; дали основното месечно възнаграждение за звание „старши сержант І степен” или по-ниското за звание „старши сержант ІІ степен”. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл.280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика. В тази хипотеза касаторът следва да посочи и подробно да анализира в какво се състои непълнатата, неяснотата или противоречивостта на конкретна правна норма, чието тълкуване иска и което не е сторено.
По-нататък в изложението ищецът поставя и следния материалноправен въпрос:
-дължи ли се обезщетение за забава върху обезщетението за извънреден труд при военнослужащите и от кой момент се дължи.
Счита изводите на въззивния съд за противоречащи на решения по гр.д.№706/2009 г.,ІІІ г.о. и по гр.д.№ 887/2009 г.,ІV г.о.Въпросът в първата част е фактически, но в своята втора част- от кой момент се дължи обезщетение за забава върху обезщетението за извънреден труд при военнослужещи, той е релевантен . В цитираната от ищеца задължителна съдебна практика не се съдържа отговор на идентичен правен въпрос, а само са направени фактически изводи относно дължимия период на обезщетение за забава. Правните изводи на въззивния съд по така поставения въпрос обаче противоречат на решение по т. д. № 574/2008 г., I т. о., гр. д. № 507/2012 г., III г. о. и др.,постановени по реда на чл.290 ГПК.Следва да се допусне касационно обжалване на решението , постановено от въззивния съд в частта, с която обезщетението за забава с правно основание чл.86 ЗЗД е намалено от 7 837,30 лв. до размер на сумата 140,79 лв.
Ответникът обжалва въззивното решение в частите, с които искът за заплащане на извънреден труд е уважен за сумата 13 931,71 лв. и искът за обезщетение за забава е уважен за сумата 140,789 лв. Поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Поставя материалноправните въпроси :
– дали вземането на военнослужащ за извънреден труд по чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и дали се погасява с изтичане на давностния срок по чл.111 б.”а” ЗЗД ,както и
-от кой момент възниква възможността на ищеца да търси обезщетение за извънреден труд, следва ли работодателят да заплати обезщетение за извънреден труд в месеца следващ месеца на полагането му,регламентирано в министерски заповеди и което се явява константна съдебна практика ,както и на ВКС,с която е уважавано възражението за погасителна давност по чл.111 ЗЗД.
Въпросите са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд относно изтеклата погасителна давност и с тях е доказано наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване. Обосновката относно допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е инкорпорирана в касационната жалба.Когато е налице противоречие със задължителна съдебна практика дори и при недоказване на това допълнително основание, касационно обжалване следва да се допусне.Ответникът счита,че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело №2/2011 г. на ОСГТК, а така също и на решения,постановени по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1123/2010 г.,гр.д.№699/2009 г., гр.д.№199/2010 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№3253/2013 г.,ІV г.о.Съдържащите се в решенията по първите две цитирани дела на ВКС изводи във връзка с изтеклата погасителна давност са фактически и поради това не може да се приеме,че по поставените въпроси с тях е формирана задължителна съдебна практика.Налице е противоречие с приетото в решението по гр.д.№ 3253/2013 г.,ІV г.о.,а така също и с решение по гр.д.№503/2010 г. ,ІV г.о., на което въззивният съд се е позовал. Следва решението постановено от въззивния съд да бъде допуснато до касационно обжалване относно иска с правни основания чл.203 ЗОВСРБ /отм./ и чл.194 ал.3 ЗОВСРБ за заплащане на трудово възнаграждение като извънреден труд до размер на сумата 13 931,71 лв.
Ответникът поставя и въпроса:
-работодателят има ли право на избор да заплати извънредния труд положен от служителя след прекратяване на трудовото му правоотношение.
Въззивният съд не е излагал мотиви в посочената хипотеза, същият е продиктуван от становището му за неправилност на въззивното решение.
По-нататък той извежда въпроса:
-следва ли ползваните компенсации,които не се отнасят за наряди за настоящия или предходния месец да се отнесат към най-старите задължения,включени в процесния период.
Намира,че така ищецът има възможност да претендира обезщетение по-високо от дължимото му възнаграждение.Поддържа,че по въпроса има противоречива съдебна практика.Допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК обаче не е обосновано.Следва да се посочи,че това не може да стане само с прилагане на съдебни решения, които дори не са цитирани в изложението.Необходимо е да бъде направен пълен анализ и съпоставка на приетото в тях и в обжалваното решение по поставения въпрос.В случая изводите на въззивния съд по него са в съответствие със задължителна съдебна практика по гр.д.№282/2009 г.,ІV г.о. според която когато работодателят не компенсира удължаването на работното време в законовия срок по чл.136-а КТ, работникът има право сам да определи времето на компенсацията.
Следва да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд по касационните жалби на страните относно посочените по-горе въпроси и да се остави без разглеждане касационната жалба на ищеца С. Ч. Ч. относно исковете с цена под прага за допустимост по чл. 280 ал.2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-58/31.07.2014 г. по гр.д.№687/2014 г. на Окръжен съд-Бургас по касационните жалби на С. Ч. Ч. и Военно формирование 32890 в частите относно иска по чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ до размер на сумата 13 931,71 лв. и относно иска по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава за разликата над 140,79 лв. до размер на сумата 7 837,30 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-58/31.07.2014 г. по гр.д.№687/2014 г. на Окръжен съд-Бургас относно иска по чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ за разликата от сумата 13 931,71 лв. до размер на сумата 14 763,89 лв. и относно иска по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава до размер на сумата 140,79 лв. и за разликата от сумата 7 837,30 лв. до размер на сумата 8 392,98 лв.
УКАЗВА на Военно формирование 32 890 да внесе по сметка на ВКС сумата 278,63 лв.д.такса,като го предупреждава,че при неизпълнение производството по касацонната му жалба ще бъде прекратено.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. Ч. Ч. в частта й относно решение № VІ-58/31.07.2014 г. по гр.д.№687/2014 г. на Окръжен съд-Бургас в частите относно исковете за сумите: 522 лв. частично неплатено трудово възнаграждение, на основание чл.212 ал.3 т.2 ЗОВСРБ ведно с мораторна лихва 92,70 лв. и законна лихва; 228 лв. частично неизплатено обезщетение основание чл.227 ЗОВСРБ и законната лихва и 49,02 лв. частично неизплатено обезщетение за неползван отпуск на основание чл.199 ЗОВСРБ, ведно със законната лихва.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частите, с които е допуснато и не е допуснато касационно обжалаване не подлежи на обжалване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Ч. Ч. подлежи на обжалване пред друг тричленен състав в едноседмичен срок от съобщаването му.
Делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. за насрочване в открито съдебно заседание след влизане в сила на определението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: