6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
София,16.11.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4539 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград, постановено на 24.04.2015г. по в.гр.д.№179/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което предявените от М. И. Т. против Р. К. З. иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение за периода от 15.04.1995г. до настоящия момент на самостоятелен обект в сграда с предназначение „жилище, апартамент“, заснет с идентификатор 04279.604.253.1.11, изграден в сграда №1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 04279.604.253 по К. на [населено място], ведно с избено помещение №3, както и 3.21900% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и иска за заплащане на сторените разноски и искането за отмяна на нотариален акт за право на собственост-констативен, №171, том I. , рег.№7875, дело №485/2014г. на нотариус И. К. с район на действие РС-Б., са отхвърлени като неоснователни.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуално-правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
1. По приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й;
2. По правомощията на въззивния съд при неточно изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл.69 ЗС, разместваща доказателствената тежест и задължението на въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в тази хипотеза;
3. Необходимо ли е да се извършва пълно и главно доказване на факт, който е неизгоден, че се е осъществил;
4. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест-чл.154 ГПК, с приетите от съда доказателства;
5. Начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината.
Ответникът по касационна жалба Р. К. З. не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за признаване правото на собственост върху апартамент №1, находящ се в жилищна сграда Ж. „П.“, вх.Б, на първи етаж в [населено място], с твърдението, че правото на собственост е придобито по давност, изтекла в периода от 13.04.1995г. до предявяване на иска /03.09.2014г./, както и за отмяна на констативен нотариален акт №80, том 14, вх.рег.№3841 от 20.08.2014г.
С обжалваното решение предявеният установителен иск, както и искането за отмяна на нотариален акт, са приети за неоснователни.
Прието е, че М. К. Х. е притежавала правото на собственост върху процесния апартамент, даден й като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, за което е съставен н.а.№71/1990г., починала е на 13.03.1995г. и е наследена от сина си В. К. З., който пък е починал на 29.04.2014г. и е наследен от еднокръвния си брат Р. К. З., признат за собственик на имота с констативен нотариален акт №80/2014г., издаден по документи. Прието е за безспорно установено също така, че В. К. З. е бил архимандрит и е живял в Троянския манастир от преди смъртта на майка си до своята кончина през 2014г.
Изложени са съображения, че претендиращият собствеността по давност следва да е упражнявал фактическа власт в период не по-малък от 10 години без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца, като е демонстрирал спрямо собственика на вещта, че е осъществявал фактическата власт с намерението да я свои, като съществените признаци на владението съгласно чл.68 ЗС са два: обективен и субективен, логическо следствие от които съобразно теорията и практиката, изведени по логически път и от опитните правила са владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. В случая е прието, че от гласните доказателства е установено, че М. Т. е осъществявала фактическа власт върху имота-след смъртта на леля й М. Х., ключът от апартамента й е бил даден от В. З., за да се оправя с жилището /св. Д., св.Н., св.П./, живее от доста отдавна на първия етаж и обитава процесния апартамент, а от показанията на св.Д. се установява също, че М. Т. е ползвала жилището и е плащала всички такси, като при ремонт на общите части е участвала с две плащания, поради двете си жилища.
Изложени са обаче и съображения, че за основателността на иска следва при условията на пълно и пряко доказване в хода на процеса да се установи не само, че ищцата е осъществявала фактическа власт върху имота, но и че тези действия са израз на намерението й да го свои и да са били демонстрирани спрямо собственика на жилището В. З.. Прието е, че намерението на М. Т. за своене няма как да е налице на втория ден след смъртта на леля й М. Х., тъй като смъртта не поставя автоматично началото на давностно владение за ищцата, която е пременница на починалия собственик М. Х. и като такава е чуждо за имота лице, предвид факта, че М. Х. е имала наследник-сина си В. З.. Прието е, че това се опровергава и от твърдението на М. Т., според което от изразеното приживе изявление от В. З., че имотът е неин, тя е променила намерението си, превръщайки го от държане за действителния собственик в осъществяване на фактическа власт за себе си. Прието е, че от гласните доказателства не се установява началния момент, от когато е настъпила промяна в намерението на М. Т. да свои имота-обстоятелството, че тя живее в сградата от 1983г. не означава, че и намерението й е оттогава, тъй като през 1983г. леля й М. Х. е била жива, наследена през 1995г. от сина си. Изложени са съображения, че ползването на имота като израз на фактическа власт е различно от намерението, с което се осъществява тази фактическа власт, а от показанията на св.Д. не се установява по несъмнен и категоричен начин, че своенето на имота е демонстрирано спрямо собственика В. З., като освен това показанията са и противоречиви. Прието е, че от показанията на св.Н. и св.П. също не се установява факта на времето на промененото намерение, израз на което са осъществяваните от М. Т. фактически действия, тъй като на нея е било възложено от В. З. да се грижи за апартамента и да го ползва, което е житейски логично с оглед роднинските отношения помежду им.
Изложени са съображения, че за началния момент на такова намерение е от значение и установяването на конкретни действия на фактическа власт, разграничими от предходните действия на държател, каквито в случая е прието, че безспорно М. Т. е осъществявала по повод поверената й грижа от собственика на имота, в подкрепа на който извод е и представената по делото данъчна декларация по чл.26 ЗМДТ от 30.10.1998г., за която самата ищца признава, че е попълнила, вписвайки В. З. за собственик на имота. С оглед на това е прието за нелогично да се счете за основателно твърдението, че автоматично след подаване на декларацията е започнала да тече нова давност, тъй като не е било демонстрирано намерение за своене спрямо собственика. Посочено е, че следва да бъдат взети предвид и показанията на св.Ч., консултирал В. З. по правни въпроси, пред който последният е заявявал намеренията си да продаде имота в [населено място] и му е направил списък един месец преди внезапната му смърт за документите, които следва да събира за продажбата, с което според въззивния съд е възможно да се обясни, че не е прехвърлил апартамента на братовчедка си в продължение на 19 години след смъртта на майка си, когато той е собственик на имота. Поради това е прието, че не се установяват действия, с които М. Т. да е демонстрирала намерение за своене спрямо действителния собственик, които да отричат по категоричен начин неговите права и да сочат на намерение за своене на имота, които действия да са достигнали до неговото знание.
Изложени са съображения, че отричането на правата на М. Т. не е в разрез с разпоредбата на чл.69 ЗС, тъй като доказателствата сочат, че упражняваната от ней фактическа власт е осъществявана за другиго-за действителния собственик, поради което е прието, че установената в тази разпоредба презумпция е оборена.
Поставените в изложението към касационната жалба въпроси за правомощията на въззивния съд при неточно изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл.69 ЗС, разместваща доказателствената тежест и задължението на въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в тази хипотеза, не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в подадената от М. Т. въззивна жалба не се съдържат оплаквания за неточност или непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото-съгласно дадените в т.2 на ТР №1/2013 по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС указания по приложението на процесуалния закон, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за такива нарушения въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давността лице.
Макар в посоченото в изложението ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС да са разрешени спорни въпроси по приложението на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици, в същото са дадени и общи указания досежно естеството на установената в тази разпоредба презумпция и доказателствената тежест. Доколкото обаче не е налице задължителна съдебна практика по тези въпроси /общите указания са дадени в мотивите към цитираното тълкувателно решение/ следва да се приеме, че с цел обобщаване на поддържаните в практиката становища, касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Останалите поставени от касатора въпроси са обусловени от извода за начина на разпределение на доказателствената тежест по оборване на установената в чл.69 ЗС презумпция, поради което отговор на същите следва да бъде даден по съществото на правния спор. Още повече, че в изложението към подадената от М. И. Т. касационна жалба не е обосновано наличие на основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград, постановено на 24.04.2015г. по в.гр.д.№179/2015г.
Указва на касатора в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 247.53лв. и да представи доказателства, че държавната такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: