1
5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София, 12.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3204 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. А., чрез адвокат Н. А., срещу решение № 556 от 30.04.2019г. по гр.д.№ 409/2019г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е отменено решение № 3995 от 22.11.2018г. по гр.д.№ 1781/2018г. на Районен съд-Пловдив и е отхвърлен предявеният от М. В. А. срещу Т. В. Г. иск за делба на недвижим имот – апартамент № …, находящ се в [населено място], ж. к. Т. № 52, вх…., ет…, с площ от 56, 61 кв.м., състоящ се от: две стаи, кухня, баня- клозет, антре, ведно с прилежащите му избено помещение и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор …………, нанесено като самостоятелен жилищен обект с идентификатор ………….. по кадастралната карта на [населено място]. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснато нарушение на материалния закон – чл. 69 ЗН и чл. 79, ал. 1 ЗС. Иска се допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, отмяна на същото и уважаване на предявения иск за делба.
Ответницата по касационната жалба Т. В. Г., чрез адвокат М. Г., в писмен отговор, изразява становище за липса на соченото основание за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на соченото от ищцата основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да постанови отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска за делба, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата М. В. А. и ответницата Т. В. Г. са единствени законни наследници на М. Т. К., тяхна майка, починала на 12.11.1998г. Към смъртта си наследодателката е притежавала процесния апартамент, като е придобила правото на собственост на основание договор за покупко-продажба на държавен имот по реда на НДИ от 09. 04. 1991 г. След смъртта й правото на собственост е придобито по наследство от страните по делото, при равни дялове (чл. 5….ЗН). Прието е за основателно възражението на ответницата Т. Г. за придобиване по давност на наследствената 1/2 ид.ч. на М. А. от процесния апартамент, чрез упражнявано от 2003 г. до предявяване на иска (02. 02. 2018 г.) владение. През 2003 г. Т. Г. е променила държането на наследствената 1/2 идеална част на ищцата във владение чрез едностранни действия, доведени до знанието на ищцата и демонстриращи намерението й за своене, изразяващи се в лишаване на ищцата от достъп до жилището, заявяване на собственически права и отношение към притежаваните от последната идеални части и отричайки правата й върху същите. Владението е било непрекъснато, явно, необезпокоявано и е продължило повече от законоустановения десетгодишен придобивен давностен срок. Течението на придобивния давностен срок не е спирано или прекъсвано на предвидените в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД основания.
Изводът за осъществявано владение от ответницата Г. върху притежаваната от ищцата А. 1/2 ид.ч. от правото на собственост в периода 2003 г. – 2018 г. е основан на събраните гласни доказателства (както от показанията на свидетелите на ответницата Г. – Й. Д. и А. И., така и от показанията на свидетелите на ищцата А. – Я. А. и С. А.), според които приживе общата наследодателка имала желание процесният апартамент да остане на Г., а А. да получи друг имот и лихвоточки от жилищноспестовен влог. След смъртта на общата наследодателка в апартамента е продължила да живее Г., но и сестра й А. е имала ключ и достъп до същия. През 2003 г. Г. сменила ключалката, не е дала ключ на А. и е отказала да й предостави достъп до апартамента. От 2009 г. А. живее в Италия, но посещава България няколко пъти годишно. През 2003 г., 2006 г., 2009 г. и след това е искала достъп до апартамента, но сестра й е отказвала, двете са имали извънсъдебни спорове и пререкания, които разстройвали А.. Г. извършила в апартамента множество ремонти и подобрения със знанието и без противопоставянето на ищцата, плащала данъците. А. не е предявила иск за защита правото си на собственост до подаване на настоящата искова молба за делба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:
1. Ако след откриване на наследството един от сънаследниците е променил своето намерение, като е трансформирал държането на идеалните части на другия наследник във владение, следва ли съдът да обсъди основанието, по силата на което държането се е превърнало във владение.
2. Изявлението на наследодателя, че имотът ще остане или ще бъде прехвърлен на един от наследниците прави ли след смъртта на този наследодател въпросния наследник владелец на имота;
3. Какво следва да се има предвид под упражняване на спокойно, явно и несмущавано/необезпокоявано владение.
Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951/2015г. на ВКС, І г.о., решение № 140 от 17.03.2006г. по гр.д.№ 797/2005г. на ВКС, І г.о, и решение № 9/27.01.2015г. по гр.д.№ 5520/2014г. на ВКС, І г.о, относно втория – разрешаването му в противоречие с решение № 159 от 14.06.2013г. по гр.д.№ 1492/2013г. на ВКС, ІІ г.о, и решение № 103 от 30.06.2015г. по гр.д.№ 7301/2014г. на ВКС, І г.о., а относно третия – разрешаването му в противоречие с решение № 223 от 05.04.2006г. по гр.д.№ 14/2006г.
Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставения от жалбоподателката първи въпрос, тъй като изводите на въззивния съд съответстват напълно на посочената от същата практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК на ВКС, както и на задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 1/06.08.2012г. по т.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС. В коментираната практика на ВКС се приема, че при съсобственост, произтичаща от наследяване, презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. С приемането на наследството, част от което е и владението като фактическо състояние, владението продължава от наследниците по право, независимо, че само един от тях остава в наследствения имот, като всеки наследник е владелец на собствената и държател на останалите идеални части. Ако един от наследниците се позовава на придобивна давност на идеална част на друг наследник, следва да докаже обръщане на държането на тази идеална част във владение. Едностранните действия, превръщащи държането във владение, следва да са от такъв характер, че с тях по явен, недвусмислен и несъмнен начин да показват отричане правата на останалите наследници и промяна в намерението на упражняващия фактическа власт върху вещта да държи за себе си идеалните им части. Тези действия следва да станат достояние на останалите наследници. Решенията не съдържат извод, според който при промяна на държането на идеалните части на друг наследник във владение тази промяна трябва да почива на правно основание. Въззивният съд се е съобразил напълно с така дадените разяснения.
Вторият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Мотивите към решението не съдържат извод, според който началото на осъществяваното от ответницата Г. владение върху притежаваната от ищцата А. 1/2 идеална част от правото на собственост е поставено с изявлението на общата наследодателка след смъртта й имотът да остане на ответницата. Обратното – съдът е приел, че след смъртта на общата наследодателка страните са установили съвладение върху имота, но през 2003 г. ответницата Г., с едностранни действия, доведени до знанието на ищцата, е лишила последната от достъп до общия жилищен имот, отрекла е правата й върху наследствената й 1/2 ид.ч., по явен начин е демонстрирала промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт върху нейната идеална част – да я държи като своя. След като въпросът не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо да се обсъжда наличието на допълнителното основание по точка първа на цитираната разпоредба.
Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по третия въпрос. Посоченото от касатора решение № 223 от 05.04.2006г. по гр.д.№ 14/2006г. на ВКС не обсъжда същността на признаците на владението, включително и на признака спокойно владение. Въпросът е обсъждан в други решения на ВКС, служебно известни на настоящия състав, с които е разяснено, че съществените признаци на владението са два – упражняване на фактическа власт (обективен) и намерение за своене (субективен). Други признаци на владението, които не са уредени изрично от ЗС (били са уредени в отменени закони – чл. 302 ЗИСС, чл. 2 ЗД), но са логическо следствие от съществените, са владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Владението е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Основанията за спиране и прекъсване течението на придобивния давностен срок са установени ограничително, чрез препращането на чл. 84 ЗС към чл. 115 и 116 ЗЗД. Не спират и прекъсват течението на придобивния давностен срок, нито обезпокояват и смущават владението, действията на собственика или на други лица, изразяващи се в подаване на жалба до прокуратурата, в отправяне на устни или писмени покани до владелеца за връщане на имота, в заявяване на претенции за собственост и оспорвания без да е предявен собственически иск срещу владелеца (в този смисъл са решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 304 от 4.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г., І г. о.). Изводите на въззивния съд не противоречат на посоченото от жалбоподателката решение на ВКС и съответстват напълно на формираната по въпроса практика на ВКС.
Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност на решението е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Независимо от това, за пълнота следва да се добави, че посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
В обобщение, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката М. В. А. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответницата по касационната жалба Т. В. Г. сумата 1200 лева разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 556 от 30.04.2019г., постановено по гр.д.№ 409/2019г. на Окръжен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА М. В. А., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Т. В. Г. сумата 1200 лв. разноски по делото, направени при разглеждането му пред настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: