6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
София, 04.12. 2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2420 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. Ш. Д. и М. А. Д., двамата от [населено място], [община] срещу решение №1420/14.03.2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, че А. Ш. М. е собственик на основание наследство на ? идеална част от УПИ II, имот пл.№12 от кв.2 по плана на [населено място], одобрен със заповед №3196 от 1931г., с площ от 1654кв.м., както и на ? идеална част от построените в същия имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. и гараж със застроена площ от 24 кв.м., ответниците са осъдени да предадат владението на имота до размера на притежаваната от А. М. идеална част и частично е отменен издадения за същия имот нотариален акт за собственост №3 от 07.01.2013г., т.I, дело №3/2013г. на нотариус В. Б. с рег.№507, вписан в Служба по вписванията с вх.рег.№8 от 07.01.2013г., акт 7, том I, дело №6, за частта над ? идеална част от правото на собственост върху описаните в същия нотариален акт УПИ, жилищна сграда и гараж.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.За значението на предварителната уговорка с двамата наследодатели на Ш. Д. за предаване владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота /решение №32/08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. на Първо ГО на ВКС и решение №2/08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. на Първо ГО на ВКС/;
2.Следва ли съдът да пренебрегне владението, предадено от собствениците приживе и изтеклия в полза на владелеца 10-годишен давностен срок, т.е. дали този писмен договор за дарение може да се възприеме като акт, с който собствениците са предали владението на имота си на своя син Ш. Д.;
3.Има ли право въззивният съд да игнорира правната същност на писмения договор за дарение от 22.05.1984г. като писмен документ, който не прехвърля собственост, а поставя началото на давностно владение в полза на надарения Ш. Ш.; има ли право съдът да игнорира волята на двамата дарители, която воля ясно и недвусмислено е посочена в договора за дарение от 22.05.1984г. /решение №114/20.06.2016г. по гр.д.№760/2016г. на Първо ГО на ВКС и цитираното в него решение №91 от 02.07.2010г. по гр.д.№713/2010г. на Второ ТО на ТК на ВКС/ ;
4.След като приживе двамата родители Ш. А. Д. и Ф. А. Д. са предали владението на техния син Ш. Ш. Д. на 22.05.1984г., загубили ли са правото на собственост към момента на смъртта им поради неупражняване на владение в продължение на повече от 10 години и съответно при упражняване на владение с тяхно знание и изрично съгласие от техния син Ш. Ш. Д. в продължение на повече от 10 години.
Излагат съображения, че по поставените въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответниците по касационна жалба А. Ш. М. и И. Ю. М. изразяват становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
А. Ш. М. е предявила по реда на чл.108 ЗС иск за признаване право на собственост, придобито чрез наследяване върху ? идеална част от процесния имот и предаване на владението, а при условията на евентуалност, в случай че правото й на собственост по наследство от починалите й родители Ш. А. Д. и Ф. А. Д. не бъде признато, А. Ш. М. и И. Ю. М. бъдат признати за собственици на процесната 1/2 идеална част от имота на основание упражнявано от тях давностно владение.
С обжалваното решение предявеният от А. Ш. иск за признаване право на собственост и предаване на владението върху ? идеална част от имота като придобита по наследство е приет за основателен.
От фактическа страна за безспорно е прието, че А. Ш. и Ш. Ш. са брат и сестра, чиито общи наследодатели са родителите им Ш. А., починал през 1995г. и Ф. А., починала през 2000г., както и че приживе наследодателите са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка /№14, том I, дело №19/1982г. по описа на РС-Гоце Делчев/, с който са признати за собственици на процесния имот на основание давностно владение.
За безспорно, а и за установено от гласните доказателства, е прието също така, че наследодателите са живели в имота до смъртта си заедно с децата си – А. М. до момента, в който е сключила брак и се е преместила да живее при съпруга си в [населено място] /29.07.1977г./, по-късно в Република Турция, както и с Ш. Ш. Д. който заедно със своето семейство продължава да живее и да стопанисва имота.
За безспорно е прието, че след смъртта на наследодателите, съответно през 1995г. и 2000г., постоянната фактическа власт върху имота се упражнява само от Ш. Ш. Д., който заедно със семейството си живее постоянно в имота, стопанисва изяло дворното място и жилището.
Прието е, че А. М. след сключването на брак с И. М. е заживяла първоначално в [населено място], а впоследствие /от 1989-1990г./ и към момента живее постоянно в Република Турция, като посещава имота рядко – по време на пребиваванията си в Република България.
Прието е за установено от показанията на свидетелите Б. и А., че не знаят А. да се е отказвала от наследството на родителите си в [населено място] и от разговорите с нея останали с впечатление, че има имот в това село, като И. споделял с тях около 2012-2013г., че имат проблеми с имота на А. в [населено място]-братът на А. искал да обсеби имота. С оглед на това е прието за безсъмнено, че А. М. не е променила през годините отношението си към процесния имот, като го е възприемала като свой наследствен наред с брат й в качеството им на наследници на почналите им родители, независимо от факта, че не е живяла постоянно в него и не го е ползвала фактически.
Изложени са съображения и за значението на представения по делото договор за дарение от 22.05.1984г., с който Ш. А. Д. и Ф. А. Д. са заявили, че като дарители прехвърлят безвъзмездно правото на собственост и фактическото владение върху имота на сина си Ш. Ш. Д.. Въз основа на заключенията на изслушаната по делото графологическа експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели, които са присъствали на подписването на договора, включително такива, които са посочени като свидетели и в самия договор, е прието, че оспорването на автентичността на документа не е доказано. Доколкото обаче договорът не е бил изготвен във формата на нотариален акт е прието, че същият следва да бъде ценен единствено и само като частен диспозитивен документ, който удостоверява материализираните в него волеизявления на страните. Прието е, че няма данни тези изявления да са станали известни на А. М. и в този смисъл е прието, че не е установено след смъртта на наследодателите Ш. Ш. Д. да е осъществявал фактическата власт върху имота с намерение за своене по отношение на имота в цялост, както и че липсват доказателства в периода след съставяне на договора от 22.05.1984г. да е осъществявал върху имота владение само за себе си, демонстрирайки собственически претенции по отношение на родителите и сестра си, както и на трети за семейството лица.
Прието е, че Ш. и М. Д. са изявили волево субективния елемент на владението /намерение за своене/ едва чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка в началото на 2013г. и не е установено до този момент да са манифестирали различно отношение към имота от това на обикновени владелци – живели са в имота, но до смъртта си в имота са живели и родителите на Ш., за които всички са знаели, че са били собственици на имота.
Изложени са съображения, че според даденото от ОСГК на ВКС тълкуване в т.2 на ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., за да придобие по давност право на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането във владение, като с тези действия по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици и в този случай презумпцията на чл.69 ЗН е неприложима. Прието е, че ако се позовава на придобивна давност, съсобственикът трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като това завладяване и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Прието е, че по делото тези обстоятелства не са доказани при условията на пълно и главно доказване – не са ангажирани доказателства още от началото на 1984г. Ш. и М. Д. да са започнали да владеят за себе си процесния имот по отношение на всички останали трети за собствеността лица, вкл. и най-вече по отношение на А. М.; не са ангажирани доказателства тя да е научила или да е била уведомена за сключването на договора от 1984г., респ. за това, че родителите й са предали владението върху собствения им имот на брат й; тя е продължила да посещава имота, когато е била в България, вкл. и след 1984г.; била е наясно, че брат й ползва имота, живее в него и го поддържа, но не като собственик, а като наследник.
С оглед на това е прието, че владението на Ш. и М. Д. е било скрито, не е било манифестирано пред А. М., която поради този му характер не е била в състояние да предприеме съответните действия по защита на собствеността си, като са изложени съображения, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност и не може да се черпят права от поведение по време, когато собственикът няма възможност поради неведение да се брани.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения за значението на съдържащото се в сключения на 22.05.1984г. договор изявление на Ш. А. и Ф. А. за предаване на владението, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота – в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №32/08.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4591/2015г. и посоченото в него решение №3/25.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3973/2015г. е прието, че когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл.69 и чл.68 ЗС и се приема, че имотът се владее за себе си, като при извършване на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общ наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението и ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността.
С оглед особеностите на настоящия случай при разрешаването на спора ще следва да се извърши преценка и дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието и на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт и има ли значение обстоятелството, че при изразяването на тази воля за присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда.
Останалите въпроси, които касаторът поставя, се включват в обхвата на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, поради което не обуславят самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1420/14.03.2017г. и по в.гр.д.№22/2017г. по описа на Окръжен съд-Благоевград.
Указва на касаторите, че в едноседмичен срок от съобщението следва да заплатят държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на ВКС в размер на 31лв., като в същия срок по делото бъдат представени доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: