О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
София, 12.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5360/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. Ц. чрез адв. И. от АК [населено място], и насрещна касационна жалба, подадена от Районен съд [населено място], против решение №82/31.03.2015г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №129 от 20.05.2015г., постановено по в.гр.д. № 42/2015г. на Апелативен съд [населено място].
С това решение Апелативен съд [населено място] след отмяна на решение № 66/ 22.10.2014г. постановено по гр.д.№ 1388/ 2013г. на Великотърновският окръжен съд в обжалваната част, досежно исковете за неимуществени вреди, както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ищеца в размер на 975лв. е осъдил на основание чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ Прокуратурата на РБ да плати на ищеца М. С. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата от 2000лв., обезщетение за неимуществени вреди за незаконно повдигнато обвинение на 21.04.2010г. по чл. 220, ал.2, вр.ал.1 от НК, заедно със законната лихва от 21.02.2012г. до окончателното плащане и разноски в размер на 75,33лв. за двете инстанции, както и на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ Районен съд [населено място] да плати на ищеца М. С. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата от 1000лв., обезщетение за неимуществени вреди за незаконно осъждане с присъда на 01.12.2010г. по чл. 220, ал.2, вр.ал.1 от НК, заедно със законната лихва от 21.02.2012г. до окончателното плащане и разноски в размер на 37,83лв. за двете инстанции, като е отхвърлил исковете за разликата над уважените размери до претендирания размер от 30000лв.
В касационната жалба на М. С. Ц., насочена против въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за присъждане обезщетение за претърпени неимуществени вреди, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в занижен размер. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора процесуалноправен и материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това са съответно въпросите „ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им” и “Следва ли да се съобразят адекватно всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди , посочени в т.11 от ППВС № 4 от 23.12.1968г. и т.3 и т.11 от ТР№ 3 от 22.04.2004г. при определяне на дължимото обезщетение за тези вреди – главно относно тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, относно определянето на размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди” . Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и конкретно – решение №445 от 02.11.2011г. по гр.д.№1733/2010г. на ІV ГО, и решение № 443 от 25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ІV ГО. По отношение на втория въпрос поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ на ППВС№4/1968г. и т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС. Позовава се и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл и по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че това е въпросът: „ При определяне на обезщетението по критерия на чл.52 ЗЗД за случаи, когато е налице множественост на неимуществените вреди от повдигане на обвинението за тежко умишлено престъпление и влизане в сила на осъдителна присъда за същото, изразяващи се в негативни емоции и страдания от обвинението и осъждането за деянието, което лицето не е извършило, следва ли да се обезщетят всички неимуществени вреди в реален размер?”
Ответната страна Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата.
Ответната страна Районен съд [населено място] оспорва жалбата.
В насрещната касационна жалба, подадена от Районен съд [населено място], против въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди е осъден да заплати сумата от 1000лв., заедно със законната лихва от 21.02.2012г. до окончателното плащане и разноски в размер на 37,83лв., се релевират доводи за недопустимост на решението като постановено срещу ненадлежен ответник, алтернативно – като произнесено по непредявен иск. Релевират се и доводи за неправилност и необоснованост на решението. Искането е за обезсилване на решението в обжалваните части и прекратяване на производството, алтернативно – за отмяна на решението и отхвърляне на претенцията изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че по въпроса :” При иск срещу държавата за вреди, причинени на граждани от незаконно осъждане на наказание по НК, когато лицето впоследствие е оправдано, следва ли да отговаря като ответник по делото и процесуален субституент на държавата съдът, постановил осъждането?” въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР№5/2013г. от 15.06.2015г. на ОСГК на ВКС постановено по т.д.№5/2013г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Процесуално допустима и редовна като подадена в срок е и насрещната касационна жалба.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил иск срещу Прокуратурата на РБ и PC- П. за осъждането им солидарно да платят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000лв. за незаконно повдигнато обвинение на 09.06.2010г. и за вреди от незаконно осъждане с влязла в сила присъда на PC- П., отменена след възобновяване на делото от ВКС и последващо оправдаване с влязло в сила решение на ВКС от 21.02.2012г. Първоинстанционният съд е уважил иска до размер 15000лв. със законната лихва, като за разликата е постановил отхвърлянето му. Въззивни жалби срещу това решение са подадени от ищеца, от П. и от РС [населено място].
С решението си въззивният съд приел, че отговорността по ЗОДОВ е на Държавата. В производството тя участва чрез процесуални субституенти, съответното държавно учреждение, в което са работили длъжностните лица. ЗОДОВ урежда деликтна отговорност, това са материално прани разпоредби, поради което отговорността се реализира съгласно разпоредбата действала към момента на осъществяването на фактическия състав на деликта. В случая отговорността е възникнала с влизане в сила на оправдателната присъда на 21.02.2012г., поради което ЗОДОВ се прилага с редакцията към този момент. Квалификацията на предявените искове е по чл. 2, ал.1, т.2 и т.З от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./. Основанията за отговорност са изрично предвидени в закона- незаконно обвинение и незаконно осъждане. Това са две самостоятелни основания за търсене на отговорност от Държавата. При незаконното обвинение надлежен процесуален субституент е Прокуратурата на РБ, а при незаконното осъждане- с влязла в сила присъда, която след това е отменена след възобновяване- надлежен процесуален субституент е съдът, който е постановил осъдителната присъда – в случая това е РС- Павликени. Това са два самостоятелни иска, с две различни обособени основания за отговорност на Държавата. Недопустимо е процесуалните субституенти да отговарят солидарно, поради което по първия иск по чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ отговаря Прокуратурата на РБ, а по втория иск по чл.2, ал.1, т.З от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ отговаря PC- П..
Относно иска по чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ съдът е приел, че на ищеца е повдигнато обвинение за тежко престъпление, предвидено е наказание лишаване от свобода, накърнени са били честта, достойнството и правото на добро име в обществото, имало е разгласяване в пресата, обаче продължителността на производството е била разумна- около 1г. и половина, не е имал други процесуални ограничения, не се е отразило на здравословното му състояние, ищецът е бил пенсионер, поради което е обосновал извод, че справедливият размер на обезщетението е 2000лв.
Аналогично по иска по чл. 2, ал.1, т.З от ЗОДОВ /ред. 06.03.2009г./ ищецът е бил осъден за тежко престъпление на лишаване от свобода, като изтърпяването е отложено по чл. 66 от НК, накърнени са били честта, достойнството и правото на добро име в обществото, имало е разгласяване в пресата, обаче продължителността на осъждането е било около 5 месеца, не е имал други процесуални ограничения, не се е отразило на здравословното му състояние, ищецът е бил пенсионер. По тези съображения е счел, че справедливият размер на обезщетението е 1000лв. Като краен резултат съдът е уважил иска по чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ ,предявен срещу П., до размер 2000лв., ведно със законната лихва от 21.02.2012г. до окончателното плащане, като е отхвърлил същия до претендирания размер от 30000лв. Уважил е и иска по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, предявен срещу РС [населено място], до размер 2000лв., ведно със законната лихва от 21.02.2012г. до окончателното плащане, като е отхвърлил същия до претендирания размер от 30000лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Съобразно разрешенията по спорни въпроси на касационното обжалване, дадени с ТР№1/19.02.2010г., преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общи и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.
В процесния случай касационната инстанция констатира, че и двете предходни съдебни инстанции са се произнесли при нередовна искова молба. Задължение за въззивният съд е както да посочи правната квалификация на иска / поради положението му на инстанция разглеждаща спора по същество/, така и служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба, с оглед определяне именно на тази правна квалификация – арг. чл. 129 и чл. 130 ГПК. Това задължение произтича, както от функцията му на въззивен съд, така и поради императивното изискване за валидност на сезирането – преценка, предхождаща тази по разглеждането на спора по същество. Констатираният в рамките на служебно извършената проверка порок е достатъчно основание да се допусне на основание чл.280 т.1 ГПК касационното обжалване на въззивното решение в частта, предмет на подадената от ищеца касационна жалба.
При този изход по аргумент от чл.287 ал.4 ГПК съдът следва да се произнесе и по подадената насрещна касационна жалба.
С оглед мотивите на въззивния съд, изложени по-горе, се обосновава извод, че поставеният в изложението към жалбата правен въпрос е правно разрешен от въззивния съд и е обуславящ решаващите му изводи, поради което и съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Налице е и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора – ТР№5/2013г. от 15.06.2015г. на ОСГК на ВКС постановено по т.д.№5/2013г.
Съобразно изложеното атакуваното решение следва да се допусне до касационна проверка и в частта, предмет на насрещната касационна жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №82/31.03.2015г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №129 от 20.05.2015г., постановено по в.гр.д. № 42/2015г. на Апелативен съд [населено място], в обжалваните части.
Делото да се докладва на председателя на ІІІ ГО на ВКС за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: