Решение №574 от 8.4.2010 по гр. дело №907/907 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                                             Р Е Ш Е Н И Е
 
                                                    №     574/09
 
                                             София,08.04.2010 г.
 
                                            В ИМЕТО НА НАРОДА
           
            Върховният касационен съд на Република България, ІІІ гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и девета година, в състав:
 
                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА                                                                                  
                                                ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
                                                                     ЕМИЛ ТОМОВ
 
при участието на секретаря Росица Иванова разгледа докладваното от съдията А.Саралиева гр.д. № 907 по описа за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е образувано по касационна жалба на „С” Е. в ликвидация, чрез пълномощника му адв. Г. Б. , срещу решение № 2* от 12.12.2007 г. по гр.д. № 2146/2007 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения по чл.218б ал.1 б. ”в” ГПК /отм./ и се иска отмяната му.
Ответницата В. В. П., чрез пълномощника й адв. М. П. , изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира разноските.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу подлежащо на касационен контрол решение и е процесуално допустима.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението от 06.06.2007 г. по гр.д. № 3603/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от „С” Е. в ликвидация против В. В. П. иск с правно основание чл.108 ЗС относно недвижим имот: апартамент № 15/43 във вх. А, ет. 6, блок 1589 на ул. „П” № 99, гр. П., и ищеца е осъден да заплати на ответницата 800 лв. разноски, и е присъдил на ответницата 400 лв. разноски за втората инстанция.
По делото е установено, че със заповед № СД-Б-121/04.08.1989 г. на председателя на ОбНС- Пловдив на ЕАЗ „С”, чиито правоприемник е ищеца, е предоставен възмездно терен за строителство на жилищен блок 1589, включващ 51 апартамента. Сградата е завършена през 1993 г. С предварителен договор от 29.12.1991 г. БСФ „Р”- Пловдив е продал построените апартаменти в северното крило на блока в груб вид, общо 13 на брой, на ЕФ „Д”- Пловдив, като купувачът е поел паричното задължение на продавача към ДФ „Д” за извършените до момента СМР, а продавачът се е задължил да снабди купувача или посочените от него лица с нот.акт за собственост в месечен срок от завършване и приемане на целия строеж. На основание този договор и допълнителни споразумения към него са били съставени протоколи от 18.07.1994 г. и 17.01.1995 г., съгласно което ищецът е предоставил на ЕТ „Д” апартаменти в бл.1589, включително и процесния апартамент. С предварителен договор от 11.06.1992 г. ЕФ „Д” е продал апартамента на ответницата и тя е била въведена във владение на същия. На основание предварителния договор от 1991 г. и протокола от 1995 г. управителят на търговското дружество- ищец издал заповед № 3/23.01.1995 г. за настаняване на ответницата в апартамента. С влязло в сила на 23.12.2005 г. съдебно решение по гр.д. № 348/2004 г. на ПАС е отхвърлен иска на ЕТ „Д” против „С” Е. в ликвидация за обявяване на предваригтелния договор от 1991 г. за окончателен. Съставен е акт за частна държавна собственост №/10.11.1997 г. на основание чл.148 ал.1 ППЗДС/отм./ за апартаменти в бл.1589, между които и процесния апартамент, съгласно който те са включени в капитала на „С” Е. , образувано през 1991 г. От свидетелските показания е установено, че ответницата се е нанесла в жилището с разрешение на строителя още преди да бъде пуснато електричеството и продължава да живее в него, без никой да е оспорвал собствеността й до завеждане на делото. С нот.акт № 32/2004 г. ответницата е призната за собственик на апартамента по давностно владение.
Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответницата, че е придобила правото на собственост върху процесния имот на основание упражнявано от нея непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години до предявяването на иска на 28.11.2006 г. Затова е направил извод за липса на материалноправна легитимация на ищеца.
Жалбата е неоснователна. Изводът на съда, че ответницата е упражнявала непрекъснато владение върху имота в продължение на повече от 10 години, в резултат на което е придобила правото на собственост върху него по давност съгласно чл.79 ал.1 ЗС е в съответствие със събраните в инстанциите по същество доказателствата и е законосъобразен. Неоснователен е доводът на касатора, че имотът е частна държавна собственост и за него давността е спряла да тече съгласно §1 ЗИДЗС/ДВ бр.46/2006 г./. Щом като процесния имот е включен в капитала на търговското дружество, той не е държавна собственост- чл.2 ал.4 ЗДС, чл.17а ЗППДОП/отм./, §10 ал.3 ПЗР ЗПСК. Имотът е станал собственост на касатора, в капитала на който е включен, и за него разпоредбите за спиране давността за придобиване на държавни имоти са неприложими.
Неоснователен е и доводът, че при доказателствена тежест на ответницата тя не доказала намерение за своене на имота. Съгласно чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Следователно ответницата, която се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност, не е следвало да доказва намерението си да свои имота, а ищецът е този, който е следвало да обори презумпцията като докаже, че тя е държала имота за другиго. В случая това не е доказано от ищеца- касатор и законовата презумпция не е оборена. Фактът, че ответницата е започнала да владее имота от 1992-1993 г. въз основа на предварителен договор, който е сключила не със собственика му, а с трето лице, е без значение за намерението й да упражнява фактическата власт върху имота като свой. Ирелевантна е и издадената от ищеца през 1995 г. настанителна заповед, тъй като не е установено същата да е била доведена до знанието на ответницата и да са възникнали някакви облигационни отношения между нея и касатора, на основание на които тя да е държала имота за него. С оглед изложеното и установеното в инстанциите по същество, че ответницата е владяла непрекъснато процесния имот в продължение на повече от 10 години преди да се снабди с нотариалния акт за собственост през 2004 г., въззивният съд правилно е приел, че са се осъществили елементите на фактическия състав по чл. 79 ал.1 ЗС и тя е придобила правото на собственост върху имота по давност преди предявяването на иска през 2006 г., поради което предявеният срещу нея ревандикационен иск е неоснователен.
По изложените съображения жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата направените за настоящото производство разноски- адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
 
Р Е Ш И:
 
 
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2* от 12.12.2007 г. по гр.д. № 2146/2007 г. на Пловдивския окръжен съд..
ОСЪЖДА „С” Е. в ликвидация, гр. П., ул. „К” № 72, да заплати на В. В. П. от гр. П., ул. „П” № 99, вх. А, ет. 6, блок 1589, разноските за настоящото производство в размер на 800 /осемстотин/ лв.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top