О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
София, 11.10.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 762/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 2158 от 16.11.2016 г. по т. д. № 4834/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-15 състав решение № 1408 от 26.08.2016 г. по т. д. № 100/2015 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от К. И. Л. от [населено място] иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на дружеството-касатор.
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 1 ГПК основания. Според касатора, решаващият състав не е отчел същественото за спора обстоятелство, обуславящо отхвърляне на иска съгласно нормата на чл. 517, ал. 3, изр. 3 ГПК, а именно – че за същото вземане взискателят (ищец по иска) е насочил принудително изпълнение за събирането му срещу трето лице, като по този начин, с уважаването на настоящия иск, на ищеца ще бъде дадена възможност да събере своето вземане два пъти и да се обогати неоснователно за сметка на длъжниците си.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че „настоящият казус по чл. 517, ал. 4, от ГПК във връзка с чл. 517,ал. 3, изр. трето от ГПК е широко коментиран и обхванат от правната теория“, но същият „не се разглежда еднозначно от задължителната практика за съдилищата“.
Ответникът по касация – К. И. Л. от [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 27.03.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от К. И. Л. от [населено място] иск по чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на [фирма], [населено място], въззивният съд е приел за доказани всички предпоставки за прекратяване на търговското дружество, визирани в тази разпоредба, а именно: ищецът е кредитор на едноличния собственик на всички дялове от капитала на ответното дружество, като вземането му за сумата 29 500 евро е признато за установено с влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК; за събиране на това вземане е налице висящо изпълнително дело № 20127800400504 на ЧСИ В. Л.; принудителното изпълнение е насочено срещу всички дялове от капитала на [фирма], [населено място], собственост на длъжника по изпълнението; по партидата на [фирма], [населено място] в Търговския регистър е вписан запор на дружествения дял на Г. М. Ш. за сумата 77 000 лв. на основание запорното съобщение по изпълнителното дело; взискателят е овластен от съдебния изпълнител да предяви иск за прекратяване на дружеството; вземането не е удоволетворено в предвидения в закона срок – до приключване на първото заседание по делото.
Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването на въззивника, базирано на твърдението за наличие на друго изпълнително производство за същото вземане. Според съдебния състав, представеното в първоинстанционното производство арбитражно решение е неотносимо към настоящия спор, тъй като в него няма осъдителен диспозитив срещу собственика на дяловете в ответното дружество Г. Ш., а съответно и основание за образуване на изпълнително производство срещу него за същото вземане.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, достатъчно за което е липсата на конкретно формулиран от касатора въпрос. Съгласно разясненията и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на въпроса е задължение на самия касатор, като неизпълнението на същото не може да бъде преодоляно чрез служебно извеждане на въпроса от касационната инстанция. В случая, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е заявено единствено твърдене, че настоящият казус е коментиран широко в правната теория, но не е налице еднозначно решаване на същия в задължителната съдебна практика, без обаче да е посочен релевантният за делото въпрос, нито да е посочена съдебната практика, обективираща „нееднозначно решаване“ на казуса.
От друга страна, дори и да се счете за поставен общият въпрос за приложението на чл. 517, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 517, ал. 3, изр. 3 ГПК, касационният контрол отново не би могъл да бъде допуснат, тъй като не е налице релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този извод следва от факта, че по приложението на посочените разпоредби е формирана значителна по обем и непротиворечива практика на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК (решение № 60 от по т. д. № 134/2012 г. на І т. о.; решение № 77 от 06.06.2012 г. по т. д. № 57382011 г. на ІІ т. о., решение № 76 от 10.07.2014 г. по т. д № 2163/2013 г. на ІІ т. о. и др.).
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2158 от 16.11.2016 г. по т. д. № 4834/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: