Р Е Ш Е Н И Е
№ 578
София, 12.06. 2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1600 по описа за 2008г. и въз основа на данните по делото и закона приема следното:
Производството е по чл.218е ал.1 във вр. с чл.218а ал.1 б. “а” от ГПК /отм./ във вр. с пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П като процесуален представител на Н. И. Д. от гр. С. срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд, постановено на 31.І.2008г. по гр.д. № 432/2007г.
Ответницата по касационната жалба Д. И. Д. от гр. С. не е заявила становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е допустима, а разгледана по същество – и основателна, съображенията за което са следните:
С атакуваното решение Сливенският окръжен съд е оставил в сила решението на Сливенския районен съд от 18.ІV.2007г. по гр.д. № 458/2007г., с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. срещу Д. Д. иск за признаване за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на ? ид.част от поземлен имот, находящ се в гр. С., ул.”Д” № 9, и от построените в него жилищна еднофамилна сграда с площ 9 кв.м на един етаж, жилищна еднофамилна сграда с площ 55 кв.м на един етаж, жилищна еднофамилна сграда с площ 43 кв.м на един етаж и гараж с площ 31 кв.м.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са брат и сестра, на които родителите преди смъртта им през 1993г. /през 1988г./ дарили по 1/3 ид.част от двор с къща с площ 95 кв.м и пристройка върху 45 кв.м, като останалата 1/3 ид.част от имота останала в патримониума на прехвърлителите. През 1998г. страните са декларирали пред данъчните органи по ? ид.част от процесния имот. Отношенията между тях са влошени още от преди смъртта на родителите им, които заедно с ответницата напуснали процесният имот и се установили да живеят във вилен имот в м.”Х”. От този момент имотът бил ползван само от ищеца със съгласие на ответницата, като вилният имот й е прехвърлен от родителите с договор за продажба. Научавайки за това малко след смъртта на баща си ищецът се афектирал и заявил през 1994г., през 1997г. и през 2000г. пред ответницата, че къщата остава само за него и не я допускал до имота, а и тя нямала ключ за него. През 1994г. ищецът построил гараж в имота, извършил основен ремонт на жилищната сграда – без съгласието и въпреки противопоставянето на ответницата – и го отдавал под наем за неопределен период. Според показанията на св. Н през 2001г. ищецът посетил сестра си, споделил с нея за проблем с правораздавателните органи и за нуждата от пари за гаранция и по този повод поискал тя да му отстъпи своята ? ид.част от къщата, което му било отказано. Той й заявил поради това, че ще се видят в съда.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че от 1994г. ищецът изменил основанието, на което осъществявал фактическа власт върху имота, като заявил пред ответницата своето намерение да го владее изцяло за себе си, каквото демонстрирал и чрез действията си по строеж на гараж, основен ремонт на къщата, събиране на граждански плодове /от отдаване под наем/, и препятствал достъпа й до него. Така осъществяваното давностно владение обаче е било прекъснато от ищеца през 2001г. с признанието му пред ответницата на нейните права, установено от показанията на св. Н, последицата от което е заличаването на изтеклия до този момент давностен срок. А след прекъсването на давността до предявяването на иска през 2007г. са изминали не повече от 6 години, поради което владението от 1994г. не е довело до придобиването от ищеца на правото на собственост върху претендираната ? ид.част от процесния имот.
Касационната жалба на Н. Ив. Д. срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за допуснати необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.218б ал.1 б. “в” от ГПК /отм./. Твърди се неправилност на извода на въззивния съд, че е налице признание на ищеца по смисъла на чл.116 от ЗЗД, каквото не следва да е изолирано, непълно, неясно, а несъмнено, недвусмислено, ясно и с конкретен предмет. Освен това признанието за съществуването на юридически факт или на правоотношение не означава признание на самото право. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка със заявените в касационната жалба основания, намира, че то е неправилно.
Незаконосъобразен и в противоречие с представените по делото доказателства е изводът на въззивния съд, че е налице признание на ищеца по смисъла на чл.116 от ЗЗД.становено е от показанията на св. Н, които не се опровергават от други доказателства, че през 2001г. ищецът е поискал от ответницата да му „отстъпи” собствената си ? ид.част от къщата в процесния имот, което тя отказала да стори. Това негово изявление, обаче, не изключва нито осъществяваното от него фактическо владение върху имота, нито намерението му да го свои и занапред, тъй като давностното владение по същество винаги е свързано със съзнание у владелеца, че владяната вещ е чужда. Изявлението на ищеца през 2001г., че ответницата е собственик на ? ид.част от имота, е само признание, че той осъществява фактическа власт върху чужд имот. Признание по смисъла на чл.116 от ЗЗД и с последица прекъсване на давностното владение би представлявало единствено изявление на владелеца, че е владял, че владее или че ще владее имота за в бъдеще за другиго, а не за себе си. Но такова в разглеждания случай не е установено.
Като е приел противното, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. Това налага отмяна на въззивното решение и произнасяне по спора по същество на основание чл.218ж ал.1 изр.2 от ГПК /отм./, тъй като са събрани всички заявени от страните доказателства и не са допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения.
Предявеният иск е основателен. Несъмнено установено е от събраните по делото доказателства /чрез непротиворечивите показания на свидетелите К, П. , Д. , П. , Г. , както и на св. Н, живеещ с ответницата на семейни начала, и П. – син на последната/, че ищецът от 1994г. до предявяването на иска през 2007г. е осъществявал явно, непрекъснато и спокойно владение върху процесния имот като свой, отблъсквайки ответницата, препятствайки по категоричен начин достъпа й до него. Изтекли са следователно повече от изискуемите се с разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗС десет години давностно владение, поради което са налице предвидените в тази разпоредба предпоставки за придобиването от него на имота на това оригинерно основание. По изложените по-горе съображения без значение за този извод е обстоятелството, че Д. е плащала данъци и такси за своята част от имота и че го е декларирала през 1998г. на свое име пред данъчните власти. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен, като бъде признато за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на ? ид.част от процесния имот.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, от 31.І.2008г. по гр.д. № 432/2007г. и ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. И. Д. от гр. С., че Н. И. Д. от с.гр. е собственик по давностно владение на ? ид.част от поземлен имот, находящ се в гр. С., ул.”Д” № 9, с идентификационен № 6* с площ 232 кв.м, и от построените в него: жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ 9 кв.м, идент. № 6* жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ 55 кв.м, идент. № 6* жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ 43 кв.м, идент. № 6* и гараж на един етаж със застроена площ 31 кв.м, идент № 67338.532.19.4.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: