Р Е Ш Е Н И Е
№ 579
София, 15.12. 2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Борислава Лазарова,
изслуша докладваното от съдия Б. ТАШЕВА
гр. д. № 1* по описа за 2008г. и въз основа на данните по делото и закона приема следното:
Производството е по чл.218и ал.1 във вр. с чл.218а ал.1 б. “а” от ГПК /отм./ във вр. с пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р като процесуален представител на Г. В. Г. от София, Е. В. Г. от гр. С., заместена след смъртта й на 03.VІІ.2008г. от сина й Г. В. Г. , А. С. А. от София и В. С. Д. от София срещу въззивното решение на Силистренския окръжен съд, постановено на 18. ХІ.2007г. по гр.д. № 158/2007г.
Ответникът по касационната жалба “Д” АД С. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима, а разгледана по същество – и частично основателна, съображенията за което са следните:
С атакуваното решение Силистренският окръжен съд след връщането на делото от ВКС на РБ за ново разглеждане е отменил отхвърлителното решение на Силистренския районен съд от 12.ІІ.2004г. по гр.д. № 1105/2002г. и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на касаторите, че не притежават 54.864% ид.части от правото на собственост върху масивна триетажна производствена сграда с обща застроена площ 536 кв.м и върху терен с площ 7000 кв.м, понастоящем в държане на ищеца “Д” АД.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ответниците са наследници на В. Г. и С. Д. , които са били съсобственици при равни квоти – по ? ид.част – на двуетажна масивна стопанска сграда, застроена на площ 480 кв.м, и на терена под нея с площ 551.75 кв.м, съставляващ п-л І кв.195 по плана на гр. С. от 1942г. През 1947г. складът е отчужден на основание ЗОЕГПНС. Теренът не е бил предмет на отчуждаване, но е завзет от държавата заедно със склада. По регулационния план от 1958г. имотът е заснет с пл. № 61 и заедно с други имоти е отреден за построяване на маслодобивна фабрика и са предоставени на маслодобивната фабрика “Д” с. Р. за реализиране на мероприятието. Сградата е частично съборена и преустроена и надстроена по одобрен проект на три етажа на площ 536 кв.м. По сега действащия от 1981г. план теренът е с площ 7000 кв.м и е заснет като пл. № 18 кв.2 и 3. В него са построени още 16 стопански постройки. С влязло в сила решение е отхвърлен ревандикационният иск на ответниците, тъй като имотът не е съществувал реално във вида, в който е бил отчужден, към момента на влизането в сила на ЗВСВОНИ и поради това не им е възстановен. На 02.ІІ.1998г. те поискали от министъра на промишлеността да бъде ликвидирана създалата се съсобственост на основната сграда и да изкупят с предимство надстроената част. Това искане не е в съответствие с чл.6 ал.1 от ЗОСОИ, тъй като от него не става ясно какъв е избраният начин на обезщетяване по чл.3 от ЗОСОИ. Без да даде срок за уточняване на искането, със заповед от 09.ІІІ.1998г. министърът признал на ответниците право на обезщетяване чрез съсобственост върху реконструираната сграда и върху терена с площ 7000 кв.м. В частта на заповедта за обезщетяване със съсобственост върху терена министърът се е произнесъл без да е сезиран с такова искане. Без значение в тази връзка са представените доказателства за отчуждаването на имота. Такъв извод следва и от волеизявлението на ответниците в жалбата им до ВАС срещу утвърдената от министъра оценителна експертиза.
Със заповед от 12.V.1997г., допълнена със заповеди от 16. ХІІ.1997г. и 25.ІІ.1998г., е открита процедура за приватизация на ищцовото дружество, в активите на което са включени процесните имоти. Процедурата е приключила със сключването на 02.ІV.1998г. на приватизационен договор за продажба на 48% от капитала на дружеството.
На 07.ІV.1998г. е обнародван ЗИД на ЗППДОП, с който е приета нова ал.6 на чл.6, която изключва възможността за обезщетяване на правоимащи по ЗОСОИ лица с дял от имуществото на дружеството, когато е сключена приватизационна сделка.
Почти една година по-късно /на 02.ІV.1999г./ министърът със заповед е разпоредил да се извърши оценка на имуществото и определяне на квота за обезщетяване на ответниците. С резолюция без дата определената от експертизата квота 54.864% е утвърдена.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че към момента на влизането в сила на нормата на пар.6 ал.6 от ЗППДОП /отм./ процедурата по обезщетяването е била висяща, тъй като не е била завършила втората фаза от сложния й фактически състав. С оглед на това посочената норма е следвало да бъде съобразена като специална по отношение на общата разпоредба на чл.2 от ЗОСОИ. Но дори да се приеме, че нормата има действие занапред, тя също не може да не регулира отношенията между страните по определяне на квотите на съсобствеността занапред като последен елемент от фактическия състав на чл.6 от ЗОСОИ, респективно правопораждащ факт за възникването на правото на обезщетение.
При това положение министърът не е имал правомощието на 02.ІV.1999г. да издаде заповед за оценка и за определяне на квота в съсобствеността, както и за утвърждаване на същите. С оглед на това тези негови актове са нищожни, което обуславя неосъществен фактически състав на обезщетяване на ответниците чрез съсобственост върху процесните имоти.
Касационната жалба на Г. В. Г., Е. В. Г., А. С. А. и В. С. Д. срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за допуснати съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.218б ал.1 б. “в” от ГПК /отм./. Твърди се, че въззивният съд не се е съобразил с дадените от ВКС с отменителното му решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Изложени са съображения за недопустимост на предявения иск и за непреценка на довода в тази насока. Поддържа се и че не са подложени на преценка всички събрани по делото доказателства. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка със заявените в касационната жалба основания, намира, че то е частично неправилно.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на предявените искове. Съдебните актове, постановени по приложените към настоящото дело административни дела по жалби на страните /тези на “Д” АД приети за недопустими/ срещу постановените от министъра на промишлеността административни актове по обезщетяването по ЗОСОИ на ответниците, не обуславят наличие на предпоставките за приложението на чл.224 от ГПК /отм./, в какъвто смисъл са твърденията на касаторите.
Въззивното решение е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение.
С решение № 1245/11.VІ.2007г. по гр.д. № 2116/2005г. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, е отменил въззивното решение на Силистренския окръжен съд от 06.І.2005г. по гр.д. № 305/2004г. и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане на предявените от “Д” АД срещу касаторите установителни искове. В решението си касационният съд е приел, че издадената от министъра на икономиката на 09.ІІІ.1998г. заповед, с която е признато на ответниците правото им на обезщетение по реда на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОСОИ чрез съсобственост върху производствената сграда и върху терена от 7000 кв.м, находящи се в гр. С., ул. “К” № 18, пл. № 18 кв.2,3, не е нищожна поради това, че министърът не бил сезиран с искане за определяне на обезщетение и за отнетия терен, като в тази връзка съдът не бил обсъдил всички относими доказателства. Приел е и че административният акт не е нищожен като постановен в нарушение на пар.6 ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./. Изложените съображения в тази връзка са, че посочената норма е влязла в сила след като искането за обезщетяване е било направено и заповедта за определяне вида на обезщетението е била издадена, че като материалноправна нормата има действие занапред и не може да намери приложение в отношенията между страните по повод реституционните права на ответниците, че последните се считат за обезщетени от постановяването на заповедта от 09.ІІІ.1998г. и че следващите заповеди, с които са определени цената на отчуждения и отнет имот и съотношението му към имота на дружеството, само конкретизират размерът на обезщетението. Въззивният съд въобще не е съобразил, че по този начин с решението си по гр.д. № 2116/2005г. касационният съд се е произнесъл по част от релевираните от ищеца доводи за нищожност на заповедите на министъра на промишлеността, на които е основана предявената претенция, поради несъобразяването им с разпоредбата на пар.6 ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, и че с оглед на това повторното им разглеждане е било недопустимо. Като е сторил това и като не се е произнесъл и по довода за нищожност поради противоречие с разпоредбата на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОСОИ, която според ищеца “допуска обезщетяване на правоимащите със съсобственост само върху сгради, построени върху отчуждената земя, или върху терените, към които тези земи са присъединени” /виж изменението на обстоятелствената част на исковата молба с молбата на л.49 от първоинстанционното дело, допуснато с определение в с.з. на 23.ІV.2003г./., въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, обуславящо частична отмяна на атакувания съдебен акт и решаването на спора по същество на основание чл.218и от ГПК /отм./.
Предявените отрицателни установителни искове са частично основателни – само относно установяването, че ответниците не са собственици на 54.864% ид.части от терена с площ 7000 кв.м. Представените по делото доказателства не установяват твърдяната от ищеца нищожност в цялост на административните актове /преценката за което в настоящото производство е допустима по реда на косвения контрол/, издадени от министъра на промишлеността, по обезщетяването на ответниците по ЗОСОИ.
Заповедта от 09.ІІІ.1998г. е правопораждащ юридически факт за обезщетяване на ответниците чрез съсобственост. Тя в частта й относно признаване правото на обезщетяване чрез съсобственост върху производствена сграда е валидна, тъй като е съобразена с действащата към този момент нормативна уредба и в този смисъл е издадена от министъра на промишлеността в рамките на предоставената му от закона материална компетентност. Влизането в сила впоследствие /на 11.ІV.1998г./ на новата ал.6 на пар.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, запрещаваща обезщетяване на правоимащи чрез съсобственост /по чл.2 ал.1 т.1 от ЗОСОИ/ в случаите на сключена приватизационна сделка, както и в случаите на взето решение за приватизация на търговски дружества, в чийто капитал са включени движими и/или недвижими вещи, собственост на правоимащите по ЗОСОИ, не се отразява на валидността на административния акт, с който към този момент вече е бил определен начинът на обезщетяване. Нормата на пар.6 ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ не е процесуална, както твърди ищецът, а материалноправна, и тъй като не й е дадено изрично обратно действие /както предвижда чл.14 от ЗНА/, тя не е приложима за заварените случаи, а само за тези, при които начинът за обезщетяване се определя след влизането й в сила. С оглед на това и тъй като посоченото изменение на закона не касае останалата процедура по чл.6 от ЗОСОИ по обезщетяването, не почива на закона твърдението на ищеца за незавършен фактически състав на обезщетяването, тъй като и заповедите на министъра на промишлеността във връзка с определяне размера на обезщетението са нищожни поради издаването им след влизането в сила на пар.6 ал.6 от ПЗРЗППДОбП /отм./.
Следва да се отбележи, че ищецът не е релевирал по предвидения в процесуалния закон начин довод за нищожност на административния акт по обезщетяването, свързан със заявяването на искането от ответниците, поради което не се дължи и произнасяне по такъв /доводите са за нищожност поради нарушение на пар.6 ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ и на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОСОИ/. Но за пълнота следва да се посочи, че с оглед на обстоятелството, че правото на избор на правоимащите касае само начинът на обезщетяване /със съсобственост, с акции или дялове или с компенсаторни записи – чл.2 ал.4, чл.3 ал.1 от ЗОСОИ/, е без значение в тази връзка дали искането включва и обезщетяване със земя. Освен това, действително искането /л.144 от приложеното адм.д. № 5502/1999г. на ВАС/ е непрецизно, но в него се съдържа искане на ответниците за “определяне на дяловете на съсобственост”.
Административният акт в частта относно определянето на обезщетение чрез съсобственост и върху терена с площ 7000 кв.м, обаче, е постановен в противоречие с разпоредбата на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОСОИ, тълкуването на която /във връзка и с чл.3 от ЗОСОИ/ налага извод, че правоимащите лица имат право на обезщетение чрез съсобственост само върху обектите, включително сгради, изградени вър0ху земите им /без значение одържавени или отнети – виж чл.2 ал.1 от ЗОСОИ/ или върху терените, към които тези земи са присъединени. Това е така и когато върху тези земи при одържавяването им са съществували сгради, постройки и съоръжения, разрушени или преустроени по начин, непозволяващ реалното им връщане, както е в случая. С оглед и на разпоредбата на чл.2 ал.5 от ЗОСОИ реално връщане на земя на правоимащите е предвидено само в случаите, когато е възможно тя или част от нея да бъдат отделени и обособени в самостоятелен парцел ****ъобразно нормативните изисквания. Определянето на обезщетение чрез съсобственост и върху терена въпреки пълната невъзможност за това представлява незаконосъобразност, чиято степен обуславя нищожност на административния акт в тази му част и, респективно, непораждането на правни последици за ответниците /виж ТР № 2/1991г. на ОСГК/. При това положение ответниците не са обезщетени валидно със съсобственост върху 54.864% идеални части от процесния терен, поради което предявените искове за установяването, че те не са негови съсобственици, са основателни.
По изложените съображения атакуваното решение следва да бъде отменено в уважителната му част относно правото на собственост върху производствената сграда, като бъде постановено друго, с което претенцията за установяване, че ответниците не са собственици на 54.864% ид.части от тази сграда, бъде отхвърлена. В останалата му уважителна част относно правото на собственост върху идеални части от терена въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изходът на спора пред настоящата инстанция и на основание чл.64 ал.1 и ал.2 от ГПК /отм./ разноските следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на Силистренския окръжен съд, гражданско отделение, от 18. ХІ.2007г. по гр.д. № 158/2007г., в уважителната му част по претенцията относно правото на собственост върху масивна триетажна производствена сграда, и ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Д” АД гр. С. искове за установяване, че Е. В. Г. от гр. С., А. С. А., В. С. Д. и Г. В. Г., тримата от София, не притежават 54.864% идеални части от правото на собственост върху масивна триетажна производствена сграда с обща застроена площ 536 кв.м, построена върху имот, съставляващ пл. № 18 кв.2 и 3 по плана на гр. С., ул.”К” № 18, при съседи:улица “К”, детска градина “Р”, улица “Г”.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: