Р Е Ш Е Н И Е
№ 58
гр.София, 30.07.2015г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2600/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Г. Г., чрез адв. З. Й. от АК Варна, против въззивно решение № 2698/19.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3383/2013 г., в частта по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и съдебноделоводните разноски, както и по насрещна касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] против същото въззивно решение в частта по инцидентния установителен иск с правно осн. чл. 74, ал. 1 КТ.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1231/07.11.2014 г. по следните въпроси: какво е от значение при преценката на съда за добросъвестност на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и при умишлено представяне от работника на документ за медицински преглед, с невярно съдържание относно трудоспособността му, сключването на трудов договор с него нарушава ли императивна материалноправна норма, евентуално сочи ли на заобикаляне на закона, евентуално опорочава ли волята на работодателя, който прави волеизявление поради въвеждане в заблуждение.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Злоупотреба с право от страна на работодателя, в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, е налице, когато се установи, че единственото му желание, ползвайки се от законово допустимо средство, каквото е правото да въведе нови изисквания за образование или професионална квалификация за изпълняваната работа чрез промяна в длъжностната характеристика и/или в щатното разписание, е постигне на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор само с конкретен служител, която цел не би могъл да постигне по друг начин или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Несъмнено, работодателят има право да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, като волята на работодателя в този случай е подчинена на негова суверенна преценка. Ето защо, съдът не е компетентен да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна; тези обстоятелства са без значение за преценката дали работодателят е действал при злоупотреба с право.
От значение са и съдът преценява фактите и обстоятелствата във връзка с установяване на специалната цел – прекратяване на трудовия договор с конкретния служител и, че именно с оглед на това работодателят е упражнил правото си да промени изискванията за заемана на определена длъжност по начин, че съответният работник или служител да не могат да отговорят на тях.
Както е изяснено в решение № 71/24.07.2013 г., постановено по гр. дело № 284/2012 от ІV г.о. на ВКС, едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – че правната възможност по чл. 328, т. 6 КТ, /допустимо, възможно само по себе си правно действие/, е използвана целенасочено.
За да се отговори на въпроса: при умишлено представяне от работника на документ за медицински преглед, с невярно съдържание относно трудоспособността му, сключването на трудов договор с него нарушава ли императивна материалноправна норма, евентуално сочи ли на заобикаляне на закона, евентуално опорочава ли волята на работодателя, който прави волеизявление поради въвеждане в заблуждение, следва да се изходи от спецификата на трудовото правоотношения и недействителността на трудовия договор. Трудовите договор не се делят на нищожни или унищожаеми – две категории, които водят до различни правни последици при облигационните сделки. Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, нищожността може да бъде релевирана без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуващия порок, по принцип може да се противопостави на трети лица; унищожаването на договорите се извършва с предявяване на иск от страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници, искът се погасява с тригодишна давност, а решението има обратно действие; само ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожаване чрез възражение и след като давността е изтекла. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на страните; недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудови договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани; дори, когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор.
От така изложеното следва, че недействителността на трудовия договор не се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД. В същото време, основанията в общия закон – по чл. 26-34 ЗЗД, за недействителност на договорите, намират субсидиарно приложение, доколкото нещо друго не е уредено в КТ, което значи, че наличието на определени пороци на договора, сочещи на нищожност или унищожаемост по ЗЗД, е възможно да водят до недействителност на трудовия договор. (в този см. т. 4 от ТР № 86 от 27.02.1986 г. по гр.д.№ 86/1985 г. на ВС на РБ и решение № 57/06.03.2015 г. по гр. дело № 2584 по описа за 2014 г. на ІV г.о. на ВКС).
При възникване на трудово правоотношение, съгласно чл. 62, ал. 7 КТ, вр. чл. 1 на Наредба № 4 от 11.05.1993 г. за документите, които са необходими за сключване на трудов договор, работникът или служителят представя документ за медицински преглед при първоначално постъпване на работа и след преустановяване на трудовата дейност по трудово правоотношение за срок над 3 месеца. Липсата на този документ, съответно невярното му съдържание (без значение дали се дължи на умишленото поведение на работника/служителя), нямат отношение към фактическия състав на трудовия договор. С неспазването на изискването по чл. 1, т. 4 от Наредбата не се нарушава императивна правна норма, нито се заобикаля такава, с цел постигане на противоправен резултат. Следователно сключеният трудов договор, без представяне на документ за медицински преглед или при представяне на такъв документ с невярно съдържание, не е в нарушение на закона, нито го заобикаля. Ако работникът или служителят са със заболяване или увреждания, които водят до невъзможност да изпълняват трудовите задължения или изключват упражняването на професията, за която е сключен трудовият договор, той подлежи на прекратяване съответно по чл. 325, ал. 1, т. 9 или чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Възможно е това обективно състояние да е налице, но да не е отразено в представения медицински документ, вкл. и при добросъвестно поведение на работника/служителя – било защото заболяването не е било установено при прегледа, било защото е възникнало непосредствено след това, преди сключване на договора.
Не може да се обоснове недействителност на трудовия договор и поради това, че волята на работодателя е опорочена, защото е бил въведен в заблуждение относно здравословното състояние на насрещната страна. По изложените вече съображения, ако здравето на работника/служителя са пречка да упражнява дадена професия или да изпълнява трудовите си задължения, в КТ са уредени специални хипотези за прекратяването му. При положение, че такава невъзможност не е налице, то тогава отказът на работодателя да сключи трудов договор с лице, имащо определени здравословни проблеми, е форма на дискриминация (чл. 4 от Закона за защита от дискриминация) и работодателят няма как да се позове на недействителност на договора поради това, че е бил въведен в заблужение от съконтрахента.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе по оплакванията в касационните жалби, взе предвид следното:
Д. Г. Г. е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ против [фирма], Варна. Ответникът предявил инцидентен установителен иск за недействителност на трудовото правоотношение между страните.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил всички искове.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните са били в трудово правоотношение по трудов договор. Д. Г. заемал длъжността „Технолог търговска експлоатация на корабите”, с място на работа – офиса на фирмата и изисквания за заемане на длъжността – висше морско образование с образователно-квалификационна степен магистър; квалификации – владеене на руски и английски език и компютърна грамотност. Съгласно нова длъжностна характеристика за същата длъжност, работодателят поставил изискване за заемане на длъжността притежаване на висше морско образование, специалност корабоводене, образователно-квалификационна степен „магистър”. Служителят е уволнен поради липса на нужното образование и съдът приел, че след като този факт е установен, заповедта за прекратяване на трудовия договор е законосъобразна. Отхвърлил и обусловените искове за възстановяване на заеманата длъжност и заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
Работодателят е предявил инцидентен установителен иск за нищожност на трудовия договор, тъй като бил сключен със служител, който е трудоустроен с 94% нетрудоспособност, за което работодателят не е бил уведомен при сключване на договора. Твърди се, че договорът е сключен поради противоречие със закона или заобикаляне на закона – чл. 1 от Наредба № 4 от 11.05.1993 г. за документите, които са необходими за сключване на трудов договор, или поради порок на волята от страна на работодателя, защото бил умишлено въведен в заблуждение. По делото е установено, че Г., при постъпване на работа, е представил документ за медицински преглед с невярно съдържание – трудоспособен е, няма минали заболявания, няма и установена инвалидност. Спорът е дали с това е нарушена императивна материално правна норма, или е заобиколен закон, или това е рефлектирало в правната волева сфера на работодателя, като я опорочил. Въззивният съд приел, че с представяне на медицинския документ е изпълнено формалното изискване на закона, като за правния мир е ирелевантна истинноста му. Не е налице и заобикаляне на закона, защото за заемане на длъжността „технолог търговска експлоатация на корабите” няма нормативно установени изисквания за здравословното състояние на служителя. Трудовата функция освен това е такава,че не са налице здравни противопоказания за изпълнението й от Г..
Заключението на Варненския окръжен съд, че трудовият договор, сключен между страните, не е недействителен на посочените от работодателя основания, е правилно като краен резултат, и в тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
В противоречие с дадените разяснения по чл. 290 ГПК, въззивната инстанция, при установяване на твърдяната от ищеца злоупотреба с право при прекратяване на трудовия договор, не е извършила преценка на събраните доказателства с оглед установяване на действителната цел на работодателя, при всички случаи, да прекрати трудовото правоотношение с Д. Г., като избегне закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че работодателят е имал намерение да прекрати трудовия договор с Д. Г., на друго основание, като е поискал от Регионална здравна инспекция – Варна разрешение за това. Инспекцията изпратила писмо от 28.02.2013 г. с приложено експертно решение, че служителят страда от диабет, който попада в болестите, изброени в Наредба № 5. Няколко дена след това, на 04.03.2013 г., трудовото правоотношение е било прекратено, но вече на осн. чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като работодателят се позовал на утвърдена от него нова длъжностна характеристика от 25.02.2013 г. Последната няма достоверна дата и съдът, с оглед данните по делото, а и установените отношения между служителя и работодателя, приема, че документът е съставен след получаване на писмото от РЗИ – Варна и е с единствената цел да се постигне прекратяване на трудовото правоотношение с Г.. На този извод навежда и съдържанието на жалбата до В. районна прокуратура, подадена от работодателя, за това, че Г. е представил документ с невярно съдържание. В нея се твърди, че [фирма], [населено място] е имало намерение да извършва съкращение в щата на предприятието и изискало информация по чл. 333 КТ от Р. Варна. От там получило информация, че Г. е с трайна неработоспособност 94%, считано от 03.12.2008 г. и страда от множество заболявания. Следователно след като работодателят е установил, че няма възможност да преодолее закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3 КТ и поради това не може да уволни Д. Г., се е възползвал от възможността на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, при която не е необходимо да иска разрешение от инспекцията по труда.
При така изложеното се установява желание на работодателя чрез законово допустими средства (промяна на изискванията за заемане на длъжността) да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор конкретно с Д. Г.. От това следва, че заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е незаконна. В частта по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ въззивното решение следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество.
Незаконната заповед за уволнение следва да бъде отменена и служителят възстановен на заеманата длъжност.
Заповедта за уволнение е връчена при отказ на служителя, на 04.03.2013 г. и тогава е прекратено трудовото правоотношение. От този момент се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, доколкото са налице условията за това. Между страните не е спорно, а и от представен в първоинстанционното производство документ от НАП-Варна, съдът приема, че служителят не е получавал трудови доходи в периода 04.03. – 04.09.2013 г. Последното брутно трудово възнаграждение, получено от него преди уволнението, е в размер на 580 лв., което също не е спорно, а и се установява от копие от ведомост на работодателя. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е основателен изцяло за предявения размер от 3480 лв. Ответникът следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на възникване на вземането (04.09.2013 г.), до окончателното издължаване.
Предвид постановения резултат, работодателят следва да заплати на насрещната страна сторените от нея съдебноделоводни разноски за всички инстанции, в размер на 3000 лв.
Работодателят дължи заплащане на държавните такси, общо в размер на 628,40 лв., дължими по исковата молба, въззивната и касационна жалба на служителя.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2698/19.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3383/2013 г., в частта по иска с правно осн. чл. 74, ал. 1 КТ.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 2698/19.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3383/2013 г., в частта по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и съдебноделоводните разноски, включително определение № 901/21.03.2014 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТМЕНЯ заповед № 1/04.03.2013 г. на управителя на [фирма], [населено място], с която е прекратен трудовия договор с Д. Г. Г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА Д. Г. Г. на заеманата преди уволнението длъжност „технолог търговска експлоатация на корабите”, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], адрес на управление район Приморски, [улица], представлявано от управителя П. Й. Д., да заплати на Д. Г. Г. от [населено място], [улица], вх. В, ет. 7, ап. 86, съдебен адресат адв. З. Й. от [населено място] [улица][жилищен адрес] сумата в размер на 3480 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 04.09.2013 г. до окончателното издължаване, както и 3000 лв. съдебноделоводни разноски, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], адрес на управление район Приморски, [улица], представлявано от управителя П. Й. Д., да заплати по сметка на Върховния касационен съд 628,40 лв. дължими държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: