2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
гр. С., 27 юни 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 915 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Й. О. С. срещу решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 287/19.04.2017 г. по гр. дело № 2929/2016 г. на Великотърновския районен съд, ответното [фирма] е осъдено да заплати на жалбоподателката сумата 1 250 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука от 07.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от същата дата до окончателното изплащане на сумата; искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен в останалата му част – до пълния му предявен размер от 35 000 лв.; отхвърлено е и възражението на ответника за прихващане на присъденото на ищцата обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ със сумата 2 000 лв., предоставени ? от ответника-работодател; отхвърлено е и искането на жалбоподателката за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на упълномощения от нея адвокат; ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за двете съдебни инстанции; ответникът е осъден да заплати държавна такса и разноски за възнаграждение на вещо лице.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Жалбоподателката излага оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът [фирма] в отговора си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) при прилагане на материалноправната норма на чл. 201, ал. 2 от КТ съдът следва ли да изложи мотиви, от които да се достигне до извод за приложение на тази норма; 2) следва ли въззивният съд при произнасяне на решението си да изложи собствени мотиви и при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора; и 3) следва ли въззивният съд да се произнесе по въпроса за адвокатското възнаграждение, поискано пред първоинстанционния съд, когато, въпреки че е уважена част от иска, такова не е присъдено. Настоящият съдебен състав намира, че вторият формулиран от жалбоподателката процесуалноправен въпрос обхваща по съдържание и останалите два въпроса, като уточнен от съда (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), той се свежда до следното: следва ли въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това, свои фактически и правни изводи по съществото на спора.
Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 195/16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 426/05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тези две решения е възприета задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и базираната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която въззивният съд следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи.
В случая, като е посочил, че е обсъдил доводите на страните и е преценил събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, въззивният съд е приел, че по фактите страните не спорят и те са установени от приложените трудов договор, преписка на ТД на НОИ и изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза: страните са били в трудово правоотношение, при подсушаване на скарите на машина в цех на ответното дружество на 07.08.2015 г. в рамките на работното време машината премазва и откъсва първата фалагна на показалеца на дясната ръка на ищцата; злополуката е призната за трудова; при инцидента машината не е била в покой – изявлението на ищцата в исковата молба е, че злополуката е станала „…при подсушаване на скарите на движещия се хладилен тунел…“; травмата е причинила продължителни страдания, оперативно лечение и физиотерапия, съгласно експертизата. Съдът е посочил също, че изложената фактическа обстановка, която той е приел за безспорна, налага извод за доказаност и основателност на предявения иск – установените по делото трудово правоотношение, травматичното увреждане по време изпълнение на трудовите функции, намаляването на трудоспособността на ищцата и признаването на злополуката за трудова запълват фактическия състав на чл. 200 от КТ и онагледяват доказаността на иска по основание. Посочено е и че търпените от ищцата страдания, неудобства и стрес аргументират съда да приеме, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за причинените неимуществени вреди, е сумата от 5 000 лв. Посочено е също, че небрежното отношение на ищцата, обективирано в това, че е почиствала машината, без последната да е в покой, аргументират съда да приеме, че са налице предпоставките по чл. 201, ал. 2 от КТ за намаляване на обезщетението до размер на присъдената с първостепенното решение сума; така искът се явява основателен за сумата 1 250 лв. и следва да се уважи до тази стойност, ведно с дължимите мораторни лихви от датата на увредата насетне. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателката относно размера на дължимото обезщетение, като е приел, че без правна стойност е това, дали и точно какъв инструктаж е провеждан относно работата с машини и почистването им – и най-небрежният служител не би пристъпил към манипулация, която изисква машината да е обезопасена и извън работен режим; за подобна констатация нарочен инструктаж не е нужен. Съдът е приел също, че в разрез с изявлението в исковата молба е доводът, че липсват преки доказателства, че хладилният тунел е бил в движение по делото; приел е, че се касае за нарочно доказателствено средство – признание на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК, за приобщаването на което към доказателствения материал по делото законът не е предвидил нито особена форма, нито нарочен момент за депозиране; затова признанието може да фигурира и в исковата молба. Въззивният съд е посочил и че тезата, че хладилният тунел не е работното място на ищцата би разколебал трудовоправния характер на злополуката, както и че щом вредите произтичат именно от такава злополука, ирелевантно е на кое точно място работничката изпълнява трудовите си функции; решаващото е, че инцидентът е настъпил в процеса на реализация на задължения по трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил формулирания от жалбоподателката втори процесуалноправен въпрос (уточнен от съда, както е посочено по-горе) в противоречие с цитираната по-горе практика, включително задължителна такава, на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по този въпрос.
Отделно от горното, въпреки че е посочил, че първоинстанционното решение е обжалвано само от ищцата и само в отхвърлителната му част, въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, поради което касационното обжалване следва да се допусне и служебно – на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение – по процесуалноправния въпрос относно пределите на допустимото произнасяне от въззивния съд (в този смисъл е и т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК).
Жалбоподателката-ищца не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на В. окръжен съд.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: