Р Е Ш Е Н И Е
№ 59
гр.София, 16.06.2016г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4364/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. Т. Е., чрез адв. Й. П. Й. от АК София, срещу въззивно решение № 165/15.05.2015 г. постановено по въззивно гр.д. № 167/2015 г. от Окръжен съд Перник.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: съдът по иска, предявен по реда на чл. 415 ГПК, респективно 422 ГПК, произнася ли се по допустимостта на заповедното производство и за наличието на основания по чл. 410, съответно чл. 417 ГПК, за издаване на заповедта за изпълнение.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Исковете, предявени по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК са установителни. Ищецът (кредитор) се ползва от изпълнително основание – издадената заповед. Оплаквания срещу самата нея могат да се релевират единствено в заповедното производство по реда на чл. 413 ГПК, не и в исковото, при разрешаване на материалнопавния спор относно вземането. Заповедното производство е уредено като съдебна процедура пред съд, която цели заявителят – кредитор да събере по бърз начин вземането си, по опростен ред, поради липсата на правен спор по него.
Ако между страните съществува правен спор, а такъв е налице при подадено възражение срещу заповедта за изпълнение, то той подлежи на разрешаване в исковото производство, чрез предявяване на иск по реда на по чл.415, респ. чл.422, ГПК, който се разглежда по правилата на общия исков процес. В него съдът не изследва дали са били налице предпоставките за издаване на заповедта, не извършва контрол относно правилността на действията на районния съд, включително относно редовността на заявлението. Това е без значение за съществуването на вземане на ищеца от ответника.
По касационната жалба:
Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Пернишки районен съд, признал за установено по отношение на П. Т. Е., че дължи на [фирма], сумата от 7 252,90 лв., представляваща стойността на доставена, ползвана, но незаплатена топлоенергия за топлофициран имот, подробно описан, за периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2013 г. , лихва за забава на месечните плащания в размер на 1 219,15 лв., за периода 30.06.2011 г. – 24.03.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2252/2014 г. на Пернишкия РС.
Съдът установил, че П. Е. е собственик на имота, на който е доставяна топлоенергия – закупил го е по реда на НДИ, видно от представен по делото от ищеца писмен договор. Направен е извод, че той се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ /отм., но действала през исковия период. Прието е за неоснователно възражението му, че няма такова качество, тъй като нито твърди, нито установява с надлежни доказателства да е отчуждил имота, от което следва, че е негов собственик и през исковия период. Установено е също така, че имотът е придобит в режим на СИО, но по силата на чл. 32 СК разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи, като съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Следователно кредиторът по вземания насочени срещу солидарни длъжници сам определя към кого да насочи претенциите си, като всеки един от тези длъжници отговаря до пълния размер на вземането, което е предмет на спора. Съдът, като ценил заключение на съдебно-икономическа експертизата, установил стойността на доставената, но незаплатена топлинна енергия е в размер на 7 252,90 лв., както и размерът на законната лихва – 1 219,15 лв. Установено е, че в абонатната станция има монтиран топломер, който е преминал през задължителния метрологичен контрол. Показанията от същия са отчитани ежемесечно и е изпълнено изискването за разпределение на нетното количество потребена топлинна енергия между собствениците в етажната собственост. Не е констатирана разлика между нетната енергия и енергията за разпределение по имоти в етажната собственост и начислените суми са пресметнати съгласно методологията, утвърдена по действащата нормативна уредба през процесния период. П. определените текущи суми са приведени към реално отчетените с изравнителните сметки. В имота на Е. не е извършван реален отчет поради неосигурен достъп и е начисляван разход за топлинна енергия съгласно чл. 70, ал.4 от Наредба № 16-344/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Съдът посочил, че по силата на чл. 70, ал.2 от Наредбата за топлоснабдяването, задължение на потребителя на топлинна енергия е да осигури достъп за отчет на консумацията, като единствено по този начин – чрез отчет на уредите, може да се определи има ли потребление на топлинна енергия или не и съответно точното количество на потребената енергия. Е. не е изпълнил това си задължение, при която хипотеза на основание чл. 70, ал.4 от цитираната наредба, се начислява топлинна енергия като за отоплителни тела без уреди, а количеството потребена вода се начислява по реда на чл. 69, ал.2 от същата наредба. Прието е за неоснователно възражението, че не е осигурен достъп до имота поради причина, че Е. бил ангажиран по трудов договор и не е имал възможност да присъства на деня за проверка на уредите. Той е имал право на основание чл.70, ал.5 от Наредбата да поиска допълнителен отчет в предвидения за това срок, като липсват данни да е сторил това или пък да е възразил срещу изготвените изравнителни сметки.
В заключение съдът намерил претенциите за главница и лихва за основателни.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Въззивният съд, в съответствие с дадения по-горе отговор по чл. 290 ГПК, е приел, че в исковото производство не се предвижда възможност за контрол относно правилността на действията на районния съд по издаване на заповед за изпълнение, включително и относно преценката за редовност на подаденото заявление. В тази връзка без значение за валидността и правилността на обжалваното решение са твърдението на касатора, че заявлението, по което се е произнесъл заповедния съд е нередовно, защото обстоятелствата, от които произтича вземането не са ясно формулирани. Неоснователни са и доводите, че съдът по иска, предявен по реда на чл. 415 или чл. 422 ГПК, в хипотеза на произнасяне по нередовно заявление, прекратява производството като недопустимо, а ако се произнесе по същество, постановява недопустимо решение, което подлежи на обезсилване по реда на инстанционния контрол. В случая има заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1, ГПК и възражение на длъжника, което прави допустим исковия процес за установяване на вземането. Налице са и останалите условия за съществуване правото на иск и надлежното му предявяване.
Няма значение, също така, нито за валидността, нито за правилността на обжалаваното решение, и това дали исковата сума се дължи на ищеца солидарно от ответника и съпругата му. При солидарност на задълженията, кредиторът може да предяви иск за събиране на цялото вземане само от един от съдлъжниците, от което следва, че няма и задължение да сочи, че има евентуално и други длъжници, наред с посочения ответник, нито да предявява иска и срещу тях. Отношенията между съдлъжниците са вътрешни, като не засягат вземането на кредитора.
Тежестта да докаже, че ответникът е собственик на имота, на който е доставяна топлинна енергия е за ищеца – доставчик, което в случая е сторено с представяне на договор за закупуване на имота от ответника. Последният, ако твърди, че се разпоредил и поради това не е бил собственик на вещта през исковия период, трябва да го докаже.
В случаите, когато за установяване на релевантни за спора обстоятелства са нужни специални знания, с каквито съдът не разполага, той ползва експерти от съответната област, като допуска съдебна експертиза, съгласно чл. 195 ГПК. Като е ползвал заключение на вещо лице, съдът в случая не е допуснал процесуално нарушение, каквото оплакване се прави в касационната жалба.
В заключение въззивното решение следва да бъде потвърдено.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 165/15.05.2015 г. постановено по въззивно гр.д. № 167/2015 г. от Окръжен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: