О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 29.11. 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.4630 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №115 от 27.02.13г. по гр.д.№1502/12г. на Пловдивския апелативен съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, е отменено решение №1190/24.07.2010г. по гр.д.№743/09г. на Пловдивския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от М.П. Ц., П. Г. Ц., Б. Р. Б., П. В. К., С. В. С., Е. Д. М., Б. Д. Г., Р. Д. Л. и Н. Д. Г. срещу [фирма] иск по чл.108 ЗС за отстъпване на собствеността и предаване владението на поземлен имот с идентификатор 56784.504.438 по кадастралната карта на [населено място] от 2007г., с площ от 5 171 кв.м., който съставлява част от имот №19 местн.”И.” по плана на С. индустриална зона – ІV част на [населено място] от 1973г.
Въззивният съд е приел, че спорният имот е бил възстановен на ищците със съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, постановено на 25.04.1997г. по гр.д.№4165/1995г. на Пловдивския районен съд. Възстановеният имот представлява част от бивша нива с площ от 16 дка, принадлежала на наследодателя на ищците. В диспозитива на решението не е посочено, че скицата на вещото лице по това дело е неразделна част от решението, липсва и подписана от съдията скица, от която да е видно къде точно се намира възстановеният имот. Той не е бил нанесен и в действащия план, тъй като по образуваната през 2008г. административна процедура е постъпило възражение от ответника, което по своето естество представлява спор за материално право. Възстановеният имот е установен с експертиза по настоящото дело, а освен това за него има изготвена скица на [община] по чл.13 ППЗСПЗЗ. Този имот представлява част от по-голям терен, който през 1995г. е бил апортиран от [община] в ответното дружество. Преди това, през 1994г., общината е издала акт за общинска собственост на терена и е одобрила генерален план за застрояването му. Процесният имот понастоящем не е застроен със сгради, представлява неподдържана зелена площ, върху която след 1996г. са изпълнени частично площадкови комуникации – канализация, пожарен водопровод, площадково осветление, колектор за отопление. През 1996г. целият терен на [фирма], включително и процесният имот, е бил заграден от дружеството и от този момент той е в негова фактическа власт.
При тези данни от правна страна съдът е приел, че процесният имот е възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ с влязлото в сила решение от 25.04.1997г. по гр.д.№4165/1995г. на Пловдивския районен съд. Още преди този момент, въз основа на апортната вноска от 1995г., ответното дружество е започнало да осъществява владение върху имота. Няма данни това владение да е било смутено от ищците. Предприетите от тях действия пред различни административни органи, свързани със заснемане на имота в кадастралния план, са били насочени към трети лица. Не смущава владението и не прекъсва придобивната давност и плащането на данъци за процесния имот от ищците. Владението на ответника е смутено едва с предявяването на иска по чл.108 ЗС на 17.02.2009г. До този момент е изтекъл 10 г. давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, поради което възражението на ответника за придобиване на имота по давност е основателно. Съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ началният момент, от който започва да тече придобивна давност върху имоти, които са възстановени по реда на ЗСПЗЗ, е датата на влизане в сила на разпоредбата – т.е. от 22.11.1997г., освен ако възстановяването на собствеността не следва тази дата. В настоящия случай собствеността е възстановена преди тази дата, на 25.04.1997г., с влизане в сила на решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. Следователно придобивната давност е започнала да тече от 22.11.1997г. и до предявяването на исковата молба по чл.108 ЗС давността е изтекла.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. Те поддържат, че собствеността им не е била възстановена с решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, а едва по-късно, през 2005г., когато [община] издала скица на възстановения имот по чл.13 ППЗСПЗЗ. Затова придобивната давност не е могла да започне да тече преди 2005г. Освен това – ответникът не е установил, че упражняваната от него фактическа власт върху процесния имот представлява владение. Той не е предприел действия по застрояване на имота, което също сочело, че няма намерение за своенето му. Жалбоподателите не са се дезинтересирали от имота, те са го посещавали, искали са от общината да нанесе този имот в плана и да им издаде скица за него, заплащали са и данъци. Реституционните претенции по отношение на този имот са достигнали до знанието на ответника посредством [община], която е акционер на дружеството. Съдът не обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото. Освен това постановеното решение нарушава чл.1 от Допълнителния протокол №1 към ЕКЗПЧОС.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните материалноправни въпроси:
1.Скицата и удостоверението по чл.13 ППЗСПЗЗ елемент ли са от фактическия състав на реституцията на земеделските земи, включени в строителните граници на населените места.
2. Счита ли се, че не е завършен фактическият състав на реституцията на земеделски земи в строителните граници на населените места, когато не е извършено трасиране на граничните точки и въвод във владение по смисъла на чл.30, ал.2 ППЗСПЗЗ.
3. Разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ брани ли възстановените собственици на земеделски земи, включени в строителните граници, когато не е завършен фактическият състав на земеделската реституция към 22.11.2007г., т.е. няма конкретен индивидуализиран обект, а в случаите, когато няма издадена скица и удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, съответно няма протокол по чл.30, ал.2 ППЗСПЗЗ, от кой момент може да тече придобивната давност.
4. Какво е значението на извършените от възстановените собственици действия преди 22.11.2007г. във връзка с индивидуализацията на имота – уточняване на граничните точки, издаване на скици, кореспонденцията във връзка с издаването на скица и удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, нанасяне на имота в кадастъра.
5. Може ли търговско дружество, в което общината и държавата са основни акционери, да свои недвижим имот, обект на земеделска реституция, през период, в който общината и държавата, които са акционери в същото дружество, са създавали административни пречки на възстановените собственици по индивидуализиране на имота, по издаване на документите по чл.13 ППЗСПЗЗ и осъществяване на трасирането на граничните точки и въвод във владение. Може ли възстановените собственици в този случай да загубят владение, преди да са имали възможността да започнат да осъществяват фактическа власт върху имота.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа по процесуалноправните въпроси за доказателствената тежест по отношение на придобивната давност, както и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, а освен това е и неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Първият въпрос в изложението към жалбата е поставен общо, без да има пряка връзка с проблематиката по конкретното дело. Когато земеделските земи са били включени в урбанизирани територии и възстановяването на собствеността им в стари реални граници се извършва с решение на поземлената комисия, сега ОСЗ, действително се изискват удостоверение и скица по чл.13 ППЗСПЗЗ като елементи от фактическия състав на реституцията. В този смисъл е и практиката на ВКС, включително и представеното от жалбоподателите решение №360 от 08.02.2012г. по гр.д.№79/2011г. на ВКС, ІІ ГО. Подобна идея е застъпена и в посоченото от жалбоподателите решение №1315/02.08.05г. по гр.д.№1916/03г. на ВКС, ІV ГО. Тази практика обаче е неотносима към случая по настоящото дело, тъй като процесната земя е възстановена не от ОСЗ, а от съда, в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, след отмяна на отказа на поземлената комисия да възстанови собствеността. В този случай съдът определя границите на възстановения имот и това става с експертното заключение и скицата към него, които се приемат по делото. Възстановяването на собствеността настъпва с влизане в сила на съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, без да са необходими последващи процедури по нанасяне на имота в кадастъра и по въвод във владение, които не са част от фактическия състав на реституцията. Ето защо посочената от жалбоподателите практика на ВКС не може да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Разликата във фактическата обстановка по трите дела изключва възможността да има противоречие между постановените решения по посочения правен въпрос.
Вторият въпрос се свежда до това дали трасирането на възстановения имот и въвода във владение в него по реда на чл.30, ал.2 ППЗСПЗЗ са части от фактическия състав на възстановяването на собствеността. По този въпрос жалбоподателите не са посочили практика на ВКС или други влезли в сила решения на съдилищата, нито пък са обосновали основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав счита, че по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. Съдебната практика, включително и в обжалваното решение, никога не е приемала трасирането на възстановения имот и въвода във владение да са елементи от възстановяването на собствеността. Напротив, приема се, че това са последващи процедури, които нямат отношение към самия факт на реституцията, който настъпва с позитивното решение на ОСЗ / ПК, ОСЗГ/, отговарящо на изискванията на закона, или с позитивно съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ – решение №237 от 15.06.10г. по гр.д.№578/2009г. по гр.д.№578/09г. на ВКС, І ГО.
Третият въпрос търпи известно уточнение. В него е посочена датата 22.11.2007г., но вероятно се има предвид 22.11.1997г. Последната дата е свързана с влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, затова и в съдебната практика се постави въпросът дали придобивната давност може да тече след тази дата по отношение на земеделски земи, които все още не са възстановени до този момент. В практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения №308 от 04.05.11г. по гр.д.№308/10г., ІІ ГО и решение №323/22.12.11г. по гр.д.№335/2011г., ІІ ГО се приема, че придобивната давност върху земеделски земи започва да тече от 22.11.1997г., а ако възстановяването на собствеността е настъпило в по-късен момент – началото на придобивната давност е от момента на възстановяването.
Поставеният въпрос не е определящ за изхода на настоящото дело и не може да послужи като основание за допустимост на касационното обжалване. Въпросът съдържа в себе си следната предпоставка -реституцията по ЗСПЗЗ да не е приключила до 22.11.1997г. , а точно тази предпоставка не е налице по настоящото дело. В настоящия спор реституцията е приключила преди 22.11.1997г., с влизане в сила на съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, постановено на 25.04.1997г. по гр.д.№4165/1995г. на Пловдивския районен съд. Следователно в случая придобивната давност е започнала да тече именно от 22.11.1997г., а не от по-късен момент. Представената от жалбодателите практика на ВКС, свързана с прилагането на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, е създадена по повод други хипотези, при които възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ следва датата 22.11.1997г., а не в хипотезата, когато възстановяването е настъпило преди тази дата, както е в настоящия случай. Затова тази практика е неотносима към спора по настоящото дело и не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Четвъртият въпрос – за значението на извършените от възстановените собственици действия преди 22.11.2007г. във връзка с индивидуализацията на имота, също не е определящ за изхода на спора. Това са действия, които не прекъсват придобивната давност, която тече в полза на насрещната страна по спора и затова са без значение при преценката за основателността на предявения иск за собственост. Представеното от жалбоподателите решение №200 от 13.07.12г. по гр.д.№199/12г. на ВКС, ІІ ГО, разглежда въпроса за значението на фактическите действия, извършени от владелеца, преди началото на давностния срок по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Въпросът, който се поставя в настоящото производство, е за значението на фактическите действия от собственика, по време на давностния срок. Различието в двата въпроса обуславя и различието в постановените решения – т.е. няма противоречие между обжалваното въззивно решение по настоящото дело и посоченото решение на ВКС, съответно не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По петия материалноправен въпрос жалбоподателите не са посочили практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, нито пък са обосновали основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тук следва да се изхожда от общото положение, че придобивната давност се прекъсва с действия по чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС, а не с действия по издаване на скици от общината и нанасяне на възстановения имот в плана. В случая границите на възстановения имот са били установени със скицата на вещото лице, представена в производството по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. Пропускът на съда в това производство да подпише скицата и да отбележи, че тя е неразделна част от решението, не е съществен и не води до игнориране на скицата.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по двата процесуалноправни въпроса. По първия от тях, свързан с доказателствената тежест, жалбоподателите не сочат съдебна практика, нито обосновават основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В съответствие с утвърдената практика на ВКС въззивният съд е съобразил тежестта на доказване и е изложил мотиви защо приема, че е налице давностно владение от ответника, както и съображения, че това владение не е било прекъснато по предвидения в закона ред. Липсва противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по втория процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото. В съответствие с тази практика в настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства във връзка с упражняваното от ответника давностно владение. Необсъждането на административните преписки за нанасянето на имота в плана, както и на свидетелските показания, че ищците са заплащали данъци за възстановения имот и са предприели действия по нанасянето му в плана, не нарушава тази практика, тъй като това са несъществени доказателства, които не сочат на действия по прекъсване на придобивната давност по смисъла на чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС.
Що се отнася до представеното от жалбоподателите решение от 12.01.2006г. на ЕСПЧ по делото Кехая и др. – то не е от кръга на съдебната практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и не може да се обсъжда в настоящия етап на касационното производство, а и не засяга въпроси, които са съществени по настоящото дело.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №115 от 27.02.13г. по гр.д.№1502/12г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: