2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
гр. София, 21.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1538 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 83/20.04.2011 г., постановено по въззивно търг. дело № 110/2011 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС). С него, като е отменено в осъдителната му част и в частта му относно разноските, решение № 28/05.11.2010 г. по търг. дело № 13/2010 г. на Търговищкия окръжен съд (ТОС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ЗК [фирма] искове: за сумата 122 893.15 лв., заплатена по изп. дело № 200976904000257 на ЧСИ А. З., в изпълнение на съдебно решение по гр. дело № 891/2008 г. на Търговищкия районен съд (ТРС), ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.02.2010 г. до окончателното й изплащане; и за сумата 6 755 лв., представляваща законна лихва върху сумата 122 893.15 лв. за периода 22.05.2009 г. – 05.11.2009 г.; като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Същият жалбоподател [фирма] е подал касационна жалба и срещу решение № 190/08.08.2011 г., постановено по същото въззивно търг. дело № 110/2011 г. на ВарнАпС. С него е допълнено решението с № 83/20.04.2011 г., като са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Й. П. М. евентуални искове за същите суми 122 893.15 лв. и 6 755 лв., ведно с посочената законна лихва върху първата от тях.
Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд и са процесуално допустими. В тях се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваните решения, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът ЗК [фирма] – в отговора на първата касационна жалба, излага становище, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбата. Ответникът Й. П. М. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В двете писмени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) разполага ли работодателят, който е осъден и е заплатил обезщетение за трудова злополука по чл. 200 от КТ, с регресни искове по чл. 54 от ЗЗД срещу прекия причинител на вредите и срещу неговия застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност”; и 2) разполага ли застрахователят по задължителната застраховка „гражданска отговорност” с възражение срещу предявения против него иск от работодателя, заплатил обезщетението по чл. 200 от КТ, че и той (застрахователят) вече е заплатил застрахователно обезщетение за същите вреди по споразумение с пострадалия, ако застрахователят не е бил привлечен като трето лице – помагач в процеса по иска по чл. 200 от КТ, но при условие, че в това производство е бил привлечен застрахования пряк причинител на вредите и застрахователят не го е уведомил за плащането и за сключеното споразумение с пострадалия. По отношение на първия правен въпрос се сочи наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка се поддържа, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с решение № 321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и с постановените по същия спор, решение № 639/19.06.2007 г. по гр. дело № 365/2006 г. на Великотърновския районен съд (ВтРС) и решение от 23.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 847/2007 г. на Великотърновския окръжен съд (ВтОС), които са представени (в преписи) от касатора. По отношение на втория правен въпрос се сочи наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка се поддържа, че по този правен въпрос няма съдебна практика, а законът е непълен и неясен, поради което е необходимо създаването на съдебна практика по него, тълкуването на закона в която ще осигури решаването на делата според точния му смисъл.
Така изведените от касатора правни въпроси са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са от значение за изхода на правния спор по предявените искове. По делото е установено следното: На 18.08.2007 г. Т. П. К. е загинал при пътно-транспортно произшествие (ПТП), причинено от евентуалния ответник Й. М., който се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК по н.о.х.д. № 408/2007 г. на ТРС, приключило със споразумение. Загиналият е работел по трудово правоотношение при дружеството-касатор, и тъй като е починал по време на работа, с разпореждане № 36/27.08.2007 г. на РУ”СО” на ТП на НОИ – [населено място], злополуката е призната за трудова. По иск по чл. 200 от КТ, предявен от неговите наследници С. Т. П., М. Т. П. и И. Т. П., по гр. дело № 891/2008 г. на ТРС и въззивно гр. дело № 61/2009 г. на ТОС, касаторът е осъден да заплати обезщетение в размер от по 30 000 лв. на всеки един от тримата наследници. В това производство касаторът е привлякъл като трето лице-помагач евентуалния ответник в настоящото производство Й. М.. По изп. дело № 200976904000257 на ЧСИ А. З. касаторът е заплатил на наследниците присъдените обезщетения, ведно със законните лихви и с дължимите такси и разноски, като общо платената сума възлиза на процесната такава от 122 893.15 лв. Евентуалният ответник М. е имал сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност” с ответното застрахователно дружество, което също е заплатило – застрахователно обезщетение в размер от по 20 000 лв. на всеки един от тримата наследници на загиналия – по споразумение с тях от 22.04.2008 г. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел на първо място, че касаторът-ищец не отговаря за вредите, виновно причинени на неговия работник, респ. на наследниците му от евентуалния ответник-делинквент, с когото касаторът няма никаква облигационна връзка, а отговаря за тези вреди в качеството си на работодател – по силата на трудовото правоотношение с починалия и поради наличието на трудова злополука, като тази негова отговорност по чл. 200 от КТ е безвиновна. Приел е също, че разпоредбата на чл. 54 от ЗЗД има предвид отговорността на длъжника за чужди действия, т.е. за действия на ония трети лица, които сам той е натоварил или, които по закон са натоварени с изпълнение на задълженията му. По тези съображения въззивният съд е приел, че фактът на осъждането на касатора и заплащането от него на обезщетението по чл. 200 от КТ за вредите, причинени от евентуалния ответник-делинквент, не означава, че касаторът може да насочи срещу него регресен иск по чл. 54 от ЗЗД. Апелативният съд е приел също така, че с извършеното доброволно плащане на застрахователното обезщетение, ответното застрахователно дружество е освободило от отговорност и всеки друг длъжник, който би отговарял към увредения, респ. към наследниците му на някакво друго правно основание – до размера на платеното. В тази връзка е изтъкнато, че касаторът е могъл да иска в процеса по чл. 200 от КТ, воден срещу него от наследниците на починалия работник, намаляване на задължението си към тях със сумата на платеното им застрахователно обезщетение. Възивният съд е приел също, че касаторът е водил зле процеса по чл. 200 от КТ, като не е привлякъл като трето лице-помагач и ответното застрахователно дружество (наред с евентуалния ответник-делинквент), нито е поискал събиране на доказателства за плащането на застрахователното обезщетение. Апелативният съд е посочил и че, ако бе сторил това, касаторът е щял да узнае за вече извършеното плащане на застрахователното обезщетение и е щял да отбие иска по чл. 200 от КТ – по претенциите на наследниците на загиналия работник, които вече са били удовлетворени от ответното застрахователно дружество; последното не е било длъжно да уведомява касатора за извършеното плащане на застрахователното обезщетение, тъй като не е могло да знае за заведения процес по чл. 200 от КТ. По тези съображения въззивният съд е приел, че като не е обвързал ответното застрахователно дружество със силата на пресъдено нещо на това решение, касаторът не може да му го противопостави в настоящото производство.
Като е приел, че евентуалният ответник-делинквент и неговият застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност” – ответното застрахователно дружество не отговарят по предявените срещу тях от касатора регресни искове по чл. 54 от ЗЗД, въззивният съд е разрешил първия изведен в изложението на касатора правен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС, а именно – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и в противоречие с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 469/04.08.2009 г. по частно гр. дело № 329/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (в тази връзка виж и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, във вр. с ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). В посоченото решение по чл. 290 от ГПК е прието, че работодателят, който дължи обезщетение за трудова злополука по чл. 200 от КТ, чийто размер е определен с влязъл в сила съдебен акт, има право на регрес по чл. 54 от ЗЗД срещу прекия причинител на увреждането – именно в този размер, ако последният е бил привлечен в процеса като трето лице-помагач, а в хипотезата, когато такова привличане не е извършено, прекият причинител може да прави всички възражения, които би могъл да направи и в производството, по което е имало интерес от привличането му. В посоченото определение по чл. 274, ал. 3 от ГПК е прието, че при извършено плащане на обезщетение по чл. 200 от КТ на увреденото лице-кредитор и погасяване на задължението на длъжника-делинквент, възможността на третото платило лице-работодател да си върне това, което е платил, зависи от вътрешните му отношения с длъжника-делинквент, като при наличие на застраховка „гражданска отговорност” тези правоотношения се подчиняват на особеностите на застрахователното правоотношение между длъжника-делинквент и застрахователя, последният от които е пряко задължено лице и отговаря в обема, в който отговаря и причинителят на вредата, поради което по силата на чл. 226 от КЗ няма пречка работодателят да предяви спрямо застрахователя обратен регресен иск по чл. 54 от ЗЗД.
Предвид гореизложеното, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, по първия изведен от касатора правен въпрос.
При наличието на цитираната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, по отношение на този първи правен въпрос не е налице другото сочено от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в тази връзка виж и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, във вр. с ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС).
По втория изведен от касатора правен въпрос няма трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС. Създаването на такава практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, когато на увредения, респ. на наследниците му за едни и същи вреди е заплатено, както обезщетение по чл. 200 от КТ, така и застрахователно обезщетение, и работодателят предявява пряк иск срещу застрахователя за това, което е платил. Нормативната уредба на тези правоотношения несъмнено се нуждае от тълкуване, тъй като приложимите към тях правни норми принадлежат към различни правни институти в различни отрасли на правото и се намират в различни нормативни актове, което води до неясноти и затруднения при прилагането им. Това тълкуване на закона от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този правен въпрос стои за разрешаване, според точния смисъл на правните норми, регламентиращи посочените правоотношения, респ. би допринесло и за развитието на правото. С оглед на това, касационното обжалване в случая следва да бъде допуснато и по втория изведен от касатора правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Касационното обжалване следва да се допусне, както по отношение на исковете (главен и евентуален) за платената от касатора-ищец сума 122 893.15 лв., ведно със законната лихва върху нея за след датата на подаването на исковата молба, така и по отношение на акцесорните и обусловени от тях искове (също главен и евентуален) за законната лихва в размер 6 755 лв. за процесния по делото период, предхождащ датата на подаването на исковата молба; т.е. касационното обжалване следва да се допусне изцяло по отношение на постановените от въззивния съд, основно и допълнително решение.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на държавна такса в размер 5 185.93 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 83/20.04.2011 г. и решение № 190/08.08.2011 г., постановени по въззивно търг. дело № 110/2011 г. на Варненския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 185.93 лв.; в противен случай касационните му жалби ще бъдат върнати;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване; респ. след изтичането на едноседмичния срок, делото да се докладва на съдията-докладчик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.