2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№614
гр. София, 08.05.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6907 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Б. срещу решение № 132/17.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 283/2013 г. на Варненския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 614/27.03.2013 г. по гр. дело № 954/2012 г. на Варненския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Т. С. С., конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения помежду им на 08.04.2008 г., предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който ответникът, като продавач, се е задължил да прехвърли правото на собственост върху апартамент № 31 в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „И”, ет. 8, както и съответстващите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавно дворно място (имотът е подробно описан), при цена 30 378 лв.; в тежест на жалбоподателя са възложени държавна такса и разноски по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, на първо място, че е основателно възражението на ответника за нищожност на процесния предварителен договор, като симулативен и като противоречащ на чл. 152 от ЗЗД – целящ гарантиране връщането на дадени на ответника и майка му, суми в заем. В тази връзка апелативният съд е приел за установено, че самият жалбоподател-ищец е признал тези обстоятелства пред друг държавен орган – в рамките на водено срещу него досъдебно наказателно производство, както и че същият не е заплатил цената по процесния предварителен договор. Наред с това, въззивният съд е приел и че ответникът не е собственик на процесния имот, обект на предварителния договор между страните, тъй като с влязло в сила решение на ВКС е обявен за окончателен друг предварителен договор, с който ответникът, чрез пълномощник – жалбоподателя-ищец, прехвърля процесния имот на трето лице – А. К.. В тази връзка апелативният съд е изложил и съображения, че за собствеността съдът следи служебно, замествайки нотариус, както и че исковата молба по настоящото дело е вписана на 11.05.2011 г., а посоченото решение на ВКС, за което няма данни да е обезсилено по чл. 362, ал. 2 от ГПК, е постановено по искова молба, вписана през 2009 г., поради което това решение е противопоставимо на страните в настоящия процес.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
От страна на ответника Т. С. С., в отговора на касационната жалба се излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е такъв от значение за изхода по конкретното дело, включен в предмета на спора, разрешен в обжалваното въззивно решение и обусловящ правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая в първата част от писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е възпроизведено и в раздел І от касационната му жалба) се сочат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като в тази връзка са посочени и конкретни съдебни решения. Тази част от изложението обаче не съдържа изведен (един или повече) ясно и точно формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е от значение за крайния изход на спора по делото. Вместо това, в тази част от изложението се цитират сочените от касатора решения на ВКС и на други съдилища по други дела, и се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като се сочат допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и необоснованост на негови изводи. Както вече беше посочено, тези оплаквания и доводи за неправилност представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Също съгласно т. 1 и разясненията в мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в случая – тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, респ. – дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата. При липса, както в случая, на изведени и формулирани в първата част от изложението на касатора, на такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена.
Във втората част от изложението си жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение апелативният съд се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които липсва съдебна практика и е налице интерес такава да бъде създадена. В тази връзка жалбоподателят е извел и ясно и точно е формулирал следните шест правни въпроса: 1) какъв ефект има изпълнението на постановеното в съдебното решение по чл. 362 от ГПК, условие за купувача по предварителния договор, и неизпълнението на условието препятства ли влизането на решението в сила; 2) в случаите, когато решението по чл. 362 от ГПК е постановено от ВКС и в този смисъл е окончателно, но липсва изпълнение на условието и липсва в тази връзка печат на съда, че решението на ВКС е влязло в сила, следва ли да се приеме, че в този си вид решението има сила на пресъдено нещо и е породило конститутивното си действие, така както би било в случай на изпълнение на условието по решението; 3) може ли съдебното решение, по което липсва подпис и печат за влязло в сила, и няма издаден на страната заверен препис, че е влязло в сила, да породи конститутивен ефект, а също така – с такова решение да се счита, че се е прехвърлила собствеността върху купувача по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД; 4) с момента на вписване на решението по чл. 362 от ГПК ли се проявява конститутивният му ефект; 5) явява ли се документ, и още повече – документ за собственост, съдебно решение, което страната не може да получи от съда със заверени подписи и печат за влязло в сила, тъй като не е изпълнено условието по него; и 6) кой има право да се разпорежда с имота при липса на висящност на спора – продавачът, по отношение на който не са изпълнени условията за продажба по смисъла на съдебното решение, или купувачът, който не е изпълнил условието, при липса на вписване на съдебното решение от купувача и при липса на обезсилване на същото по искане на продавача.
Видно от съдържанието им, тези шест изведени от касатора правни въпроса са свързани единствено с извода и съображенията на въззивния съд, че ответникът не е собственик на имота, предмет на процесния предварителен договор. Никой от тези правни въпроси няма отношение към другия решаващ извод и съображенията на апелативния съд във връзка с него – за нищожността на процесния предварителен договор между страните по делото. Така установената недействителност на предварителния договор, сама по себе си е достатъчна и е обуславяща крайния извод на съда за отхвърлянето на предявения по делото иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. При това положение, без никакво значение за крайния изход на спора по делото е това, как въззивният съд е разрешил изведените от касатора шест правни въпроса и как те биха били разрешени от ВКС в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като тези техни разрешения не биха повлияли на крайния резултат по делото, след като нямат никакво отношение към решаващия извод за нищожността на процесния предварителен договор, обуславяща отхвърлянето на предявения иск. По тези съображения, изведените и ясно и точно формулирани от касатора шест правни въпроса във втората част на изложението му, също не представляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 132/17.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 283/2013 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.