7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.617
София.04.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 901/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалните му пълномощници адвокат М. К. и адвокат В. Ц., срещу решение № 641 от 13.12.2013 г. по в.т.д. № 1135/2013 г. на Апелативен съд – П., с което след отмяна на решение № 303 от 12.07.2013 г. по т.д. № 529/2007 г. на Окръжен съд – Стара Загора, е отхвърлен предявеният от дружеството иск по чл.59 ЗЗД срещу Я. Т. З. от [населено място] с ЕГН [ЕГН], за присъждане на сумата 40 000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска и мораторна лихва в размер на 15 566.82 лв. за периода от 07.11.2004 г. до предявяване на иска на 08.11.2007 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за неговата отмяна и уважаване на предявените обективно кумулативно съединени искове, с присъждане на разноски. Твърди се, че в нарушение на чл.101, чл.134, ал.1 и чл.136 ГПК/отм./ въззивният съд е изключил като доказателство по делото РКО № 2675 от 12.11.2002 г., от който се установява получаването на сумата 24 000 лева от касата на дружеството и то въз основа на решение на общото събрание на съдружниците от същата дата. Според касатора е било доказано унищожаването или изгубването на този РКО не по вина на дружеството, тъй като последното няма интерес от това. Счита, че независимо от изключването на посочения РКО от доказателствата по делото/ чл.101 ГПК – отм./, свидетелските показания са обсъдени тенденциозно и едностранчиво, а от тях се установява надлежното съставяне и подписване на документа, съответно получаване на сумата от 24 000 лв. само от ответника, а не и от останалите двама управители, подписали РКО, но само като дали съгласието си за изтеглянето на сумата от касата на дружеството. Изразява се несъгласие и с извода на въззивната инстанция за наличието на категорични доказателства за внасяне на сумата от 16 000 лв. в касата на дружеството след изтеглянето й от банката на 06.01.2003 г. Според касатора е установено, че ответникът, в качеството му на съдружник и управител на дружеството и по силата на решение на ОС, е изтеглил последната сума от сметката на дружеството, с цел заедно с първоначално получената сума да я преведе по сметка на [фирма] [населено място] за закупуване на недвижими имоти за [фирма], но всъщност е закупил тези имоти на свое име.
Към жалбата са приложени две изложения на основания за допускане на касационно обжалване, изготвени поотделно от процесуалните пълномощници на дружеството касатор.
В изложението, изготвено от адвокат В. Ц., допускането на касационното обжалване е основано на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК, по следните правни въпроси: „1. Има ли разлика при тълкуването и приложението на разпоредбите на чл.101 ГПК/отм./ и чл.154 ГПК/отм./; 2. Следва ли решаващият съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; 3. Ако оригинални документи са изгубени или унищожени не по вина на страната, която иска да се ползва от тях и е предствавено копие от тези документи с автентични подписи на получилите сумата от касата на търговското дружество и факта на подписването на документа не е оспорен, каква е правната стойност на този документ; 4. Допустимо ли е само въз основа на твърденията на ответника и свидетелски показания да се установяват факти за внесени в касата на търговското дружество пари; 5. С каква доказателствена сила се ползва частния свидетелстващ документ, подписан от своя издател за удостоверените в него факти и дали съдържанието му може да се опровергава със свидетелски показания, без да има изрично съгласие на двете страни и 6. Може ли при частните свидетелстващи документи да се доказва със свидетелски показания при условията на чл.134, ал.2 ГПК/отм/, че удостовереният факт не се е осъществил”. По първия правен въпрос касаторът се позовава на определение по т.д. № 1010/2009 г., I т.о. на ВКС, по втория – на решение по гр.д. № 1050/2012 г., IV г.о на ВКС, по въпроси № 3 и № 4 – на решение по т.д. № 528/2009 г., I т.о. на ВКС, по въпрос № 5 – на последното решение и на решение по гр.д. № 2069/69 г. I г.о., а по шестия въпрос се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с твърдение, че липсва съдебна практика.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изготвено от адвокат М. К., се поддържа, че е налице основание за допускане на обжалването по следните въпроси: „1. По искане на ответника за представяне в оригинал на счетоводен отчетен документ/РКО № 2675 от 12.11.2002 г./ се установи, че същия е загубен или унищожен не по вина на ищеца, който няма интерес от унищожаване на този документ и първоинстанционният съд е допуснал свидетелите по искане и на двете страни, въззивният съд длъжен ли е да обсъди показанията на свидетелите с оглед на всички доказателства, събрани по делото съгласно чл.136 ГПК/отм./; 2. Когато ответникът е отговарял на въпроси по чл.114 ГПК, отм. и е правил признание, че е подписал въпросния изгубен или унищожен счетоводен документ – РКО, въззивният съд следвало ли е да ги обсъди и анализира с оглед на другите гласни и писмени доказателства събрани по делото; 3. Следва ли при наличие на признание на ответника по чл.114 ГПК, отм., че редовно е изтеглил от банковата сметка на дружеството сумата 16 000 лева/въз основа на решение на ОС на съдружниците от 06.01.2003 г./, да се приема от въззивния съд твърдението, че бил отчел тази сума без документ в касата на дружеството, тъй като такава била практиката, което е в явно противоречие със счетоводните стандарти”. По тези въпроси се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 4112/2008 г., II г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 88/2008 г., V г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 1946/1960 г. III г.о., определения по гр.д. № 266/2010 г. и по т.д. № 426/2009 г., решение по гр.д. № 4112/2008 г., II г.о. на ВКС и ТР № 142-2/1954 г. ОСГК на ВС.
Твърди се, че въпросът, свързан с невъзприемане на показанията на свидетелите, разпитани в първата инстанция по реда на чл.134, ал.1 ГПК и приложената от въззивния съд разпоредба на чл.101 ГПК/ отм./ по отношение на РКО № 2675/12.11.2002 г. , се разрешава противоречиво от съдилищата, с позоваване на: решение по гр.д. № 300/2008 г. на Окръжен съд – Бургас, решение по гр.д. № 573/2008 г. на Окръжен съд – Хасково и решение по гр.д. № 2433/2007 г. на Районен съд – Бургас.
По всички правни въпроси, посочени във второто изложение, бланкетно се поддържа и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация Я. Т. З., чрез процесуалния си пълномощник адвокат М. Д., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита въззивното решение за правилно и в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съображения са развити в постъпил по реда на чл.287 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивния съд е приел за недоказано получаването на сумата от 24 000 лв. от касата на дружеството от ответника Я. З., а по отношение на изтеглената от последния сума в размер на 16 000 лв. от банковата сметка на дружеството е прието за установено, че е внесена в касата на дружеството.
По отношение на първата сума е преценен представеният по делото протокол от 12.11.2002 г. на общото събрание на тогавашните трима съдружници във [фирма] – И. С., И. И. и Я. З. и обективираното в него решение за предоставяне на сумата от 24 000 лева от касата на дружеството на Я. З., който да води преговори за закупуване на недвижим имот от [фирма], като РКО от 12.11.2002 г./ксерокопие/, в който е посочено, че следва да се брои сумата на посочените трима съдружницци, е изключен от доказателствата по делото, на основание чл.101 от ГПК/отм./.За неоснователни са счетени твърденията на ищцовото дружество, че документът е изгубен или унищожен не по негова вина, предвид липсата на конкретни данни в докладна записка от И. К./ охранител в дружеството/ и в показанията му в качеството на свидетел какви точно документи са изнесени от дружеството от тогавашните управители З. и И. и, че сред изнесените документи е бил и разходния касов ордер. В тази насока съдът е отчел и установения от свидетелките О. и П. факт на предаване на цялата счетоводна документация, ведно с касовите книги на дружеството през м.април 2005 г., т.е. след продажба на дяловете от дотогавашните съдружници на Е. Д., което предаване е извършено с двустранно подписан протокол без отразявания за липсващи документи. По тези съображения е прието, че е неприложима разпоредбата на чл.134, ал.1 ГПК/отм./относно допустимостта на свидетелските показания. Съдът е отчел и изричното възражение на ответника за недопустимост на свидетелските показания за установяване заплащането на сумата от 24000 лв. от касата на дружеството на ответника З.. Преценено е и експертното заключение, изготвено на база съхраняваната в електронен вид счетоводна документация на дружеството, според което не е отразено плащане в брой през м.ноември 2002 г. на сума в размер на 24 000 лв. Независимо от изводите за недопустимост на свидетелските показания, решаващият състав ги е обсъдил, като е извел извод за липсата на категорични данни за реално получаване на сумата от ответника З. от касата на дружеството. Изводите са базирани и на съдържанието на протоколите от общи събрания на съдружниците от 25.01. и от 04.02.2005 г./преди прехвърляне на дяловете/, в които е обективирано изявление на З., че поради липса на средства в дружеството недвижимите имоти са закупени лично от него с негови средства и заеми от приятели, като това не е оспорено от останалите съдружници. Изложен е и допълнителен аргумент, че при продажбата на дружествените дялове изрично е отразено, че всички взаимоотношения, свързани със дружеството, са уредени и за в бъдеще страните няма да имат претенции един към друг.
Относно сумата от 16 000 лева, за която няма спор, че на 06.01.2003 г. е изтеглена от банковата сметка на дружеството в ТБ „А. България” от ответника З., въззивният съд се е позовал на неоспорената икономическа експертиза установяваща внасянето на сумата в касата на дружеството след изтеглянето й от банката. Преценени са и показанията на свидетелката Г. О. – счетоводител в дружеството, за съответното счетоводно отразяване по сметка 503”Разплащателна сметка в левове” и 501 „Каса в левове”. Изразено е становище за липсата на доказателства, установяващи твърденията на ищцовото дружество за облагодетелстване на ответника с тази сума и внасянето й за придобиване на имоти на свое име от [фирма].
Обстоятелството, че на 06.01.2003 г. с четири броя фактури ответникът е превел на [фирма] общо сумата 47 000 лв., с която е заплатил, в качеството си на физическо лице стойността на обособена част от активите на [фирма]/н/, само по себе си е прието от въззивната инстанция за недостатъчно, за да се направи извод, че той се е обогатил неоснователно за сметка на ищцовото дружество.
По тези основни съображения искът с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен, като е отменено решението на първата инстанция.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, свързани с правната характеристика на процесния разходен касов ордер за сумата 24 000 лв. и осъществената от ответника процесуална защита както по чл.101 ГПК/отм./, така и по чл.154 ГПК/отм./, както и с допустимостта на свидетелски показания при изгубване или унищожаване оригинала на документа не по вина на страната, която иска да се ползва от него, са принципно значими за делото. Същевременно тези въпроси са формулирани и обосновани от дружеството – касатор единствено с поддържани и в хода на процеса доводи, които не са възприети от решаващия съдебен състав. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт, съдът е приложил разпоредбата на чл.101 ГПК/отм./, предвид неизпълнението на дадените от първоинстанционния съд задължителни за ищеца указания за представяне на оригинала на документа. Даването на тези указания е съобразено с конкретните процесуални действия на ответника, изразяващи се не само в оспорване съществуването на документ, доказващ получаване на посочената сума от касата на дружеството, но и оспорването на неговата истинност. Що се отнася до правилността на изводите на въззивния съд, доводите на касатора в тази насока са относими към основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК и не могат да се преценяват в производството по чл.288 ГПК. В този смисъл са и задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът, свързан с предпоставките за допустимост на гласни доказателства в хипотезата на чл.134, ал.1 ГПК/отм./ е аргументиран от касатора с невъзприети от въззивния съдебен състав твърдения, че е установено изгубването и/или унищожаването на оригиналния РКО. След като съдът е направил извод за недоказаност на това твърдение, той е обосновал и категоричното становище за недопустимост на събраните гласни доказателства. Независимо обаче от това становище, в мотивите към решението е извършена и преценка съобразно чл.136 ГПК/отм./ на всички свидетелски показания, относими към процесния РКО, обсъдено е подробно и заключението на икономическата експертиза, основано на редовно водените счетоводни книги на дружеството и останалите релевантни факти.
Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд за преценка на всички доказателства по спора и доводите на страните, макар и да са важни по всяко дело, в случая не обосновават наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т.1 от цитираното тълкувателно решение, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприетата фактическа обстановка на база преценка на доказателствата по делото. В тълкувателно решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от общите основания по чл.281, т.3 ГПК, което не е съобразено от касатора при формулирането на тези въпроси.
Въпросите, относими към изводите за внасяне в касата на дружеството на изтеглената от сметката на дружеството сума в размер на 16 000 лв., са основани на неточно интерпретиране на преценените от съда доказателства и не попадат в приложното поле на касационно обжалване.
Поради липса на общата предпоставка за допускане на обжалването, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, както и бланкетното твърдение, че правните въпроси имат значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 641 от 13.12.2013 г. по в.т.д. № 1135/2013 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: