2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 15.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 580 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на ищеца Н. М. Н., подадени съответно срещу решение № 1772/18.11.2011 г. и решение № 1940/14.12.2011 г., постановени по гр. дело № 2975/2011 г. на Софийския апелативен съд. С първото от тях – решение № 1772/18.11.2011 г., постановено в „производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК” (както е посочено в него), апелативният съд е отменил решение № 2944/25.05.2011 г. по гр. дело № 1138/2008 г. на Софийския градски съд, с което ответниците Б. П. В. и [фирма] са осъдени да заплатят солидарно на жалбоподателя сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва от 28.09.2007 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 987 лв. – разноски по делото, и касаторът е осъден да заплати на ответниците сумата 100 лв. – разноски по делото. С второто обжалвано решение с № 1940/14.12.2011 г., постановено в „производство по реда на чл. 247 и сл. от ГПК” (както е посочено в него), въззивният съд е отхвърлил предявените от жалбоподателя срещу ответниците искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и е потвърдил решение № 2944/25.05.2011 г. по гр. дело № 1138/2008 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени тези искове за сумата над 5 000 лв. до пълния предявен размер.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивен съд. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваните решения – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности относно тълкуване на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз.
Ответниците Б. П. В. и [фирма], в отговора си излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
За да постанови решението си с № 1772/18.11.2011 г., апелативният съд е приел за установено от фактическа страна следното: В статия, публикувана от втория ответник в бр. 5286, година ХV, е посочено, че „обявения за общодържавно издирване, отпреди няколко години и скандално известен адвокат се е кандидатирал за кмет”. Първият ответник е в трудови правоотношения с втория, като е изпълнявал длъжността „кореспондент в [населено място]”. Прието е, че „от събраните по делото писмени доказателства (удостоверения)” се установява, че срещу ищеца е имало образувани дисциплинарни преписки и спрямо същия има водени прокурорски преписки за престъпления по чл. 339, ал. 1 от КН и чл. 286 и чл. 209 от НК, както и че същият е бил обявен за общодържавно издирване. Ищецът е бил районен прокурор, същият се е явявал на конкурси за длъжността „прокурор във В.”, бил е регистриран като кандидат за кмет на Шумен и като кандидат за общински съветник. Прието е за установено от разпита на свидетелите, че същите са възприели изнесените (в статията) факти като неверни, както и че написаното в статията е повлияло негативно на ищеца, същият е бил изнервен, както и че е отстраняван и избиран в различни ръководни органи. От правна страна, апелативният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 45 от ЗЗД, чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и във вр. с чл. 53 от ЗЗД, както и че подадените от страните въззивни жалби са допустими, като тази на ответниците е основателна, а на касатора-ищец – неоснователна. След анализ на разпоредбите на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът следва при условията на пълното и главно доказване да установи наличието на противоправното поведение на ответниците, на вредата от него, както и на причинна връзка между тях, но видно от събраните по делото писмени и гласни доказателства, ищецът не е ангажирал такива, от които да се направи безспорен и непротиворечив извод за тези релевантни твърдения. След изложени концептуални съображения относно принципа за свободата на словото и печата е прието, че чл. 10, т. 2 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи дава възможност да се защити репутацията на всеки, като тази защита се отнася и за политиците, дори когато не действат като частни лица, но в тези случаи изискванията за такава закрила следва да се преценяват във връзка с интересите на откритата дискусия по политически и обществени въпроси. В тази връзка въззивният съд е приел, че ответниците са имали правото и свободата да публикуват и разпространят съответните факти, както и да направят коментар на информацията, като обстоятелството, че същите очертават една негативна оценка за лицето, преценени в контекста на личните преценки на ищеца, следва да се разглежда като възможност да се даде информация на обществото, свързана със заявеното желание на същия да участва активно в обществения живот на страната. Посочено е и че между факти и съждения следва да се прави внимателно разграничение, като е прието, че в случая съществуването на фактите е доказано, докато истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване и поставянето на изискване за доказване истинността на същите нарушава самата свобода на изразяване на мнение, която е съществен елемент от правото, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. С оглед на това, въззивният съд е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че се презюмира навлизането в сферата на личния живот на ищеца с направените оценки на неговата личност, очертана в контекста на активната му гражданска и политическа дейност, както и че при всички случаи, при които се излага негативна оценка за определена личност, са налице претърпени неимуществени вреди. По тези съображения апелативният съд е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да се отмени.
За да постанови решението си с № 1940/14.12.2011 г., въззивният съд е приел в мотивите към него, че в решението с № 1772/18.11.2011 г. е допусната очевидна фактическа грешка, „която следва да се поправи по реда на чл. 247 от ГПК, като се постанови допълнително решение, с което да се отхвърлят исковете за присъдения размер от 5 000 лв., а в останалата отхвърлителна част над 5 000 лв. до пълния предявен размер се потвърди решението, с което са отхвърлени”.
В двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, въпреки тяхната пространност, не са формулирани ясно и точно конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са от значение за изхода на спора по делото и да са разрешени с обжалваните решения и обуславящи правните изводи на въззивния съд, респ. – които да представляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вместо изведени конкретни правни въпроси, в изложенията на касатора се сочат и доразвиват, съдържащи се и в касационните жалби, касационни основания по чл. 281 от ГПК и доводи за наличието им, които не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
От друга страна, съгласно т. 1 (in fine) от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. В случая такива процесуалноправни въпроси, които могат да се извлекат от съдържанието на изложенията на касатора, са: 1) относно действието във времето на нормите на ГПК от 1951 г. (отм.) и на ГПК от 2007 г., регламентиращи въззивното производство; и 2) относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка” и „непълно решение”. Тези два правни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на спора по делото. Исковата молба е подадена по пощата на 29.02.2008 г. и първоинстанционното производство се е развило по правилата на ГПК от 1951 г. (отм.), а въззивното производство – по правилата на ГПК от 2007 г. (както е и посочено в обжалваните решения). Освен това по делото следва да се изясни и дали въззивният съд е постановил непълно решение или е допуснал очевидна фактическа грешка. Посочените два процесуалноправни въпроса са свързани и с основните оплаквания на касатора, не само за неправилност, а и за нищожност и недопустимост на обжалваните решения на въззивния съд. Тъй като преценката за валидността и допустимостта на въззивното решение следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне в случая по така посочените процесуалноправни въпроси.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК държавна такса в размер 210 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности относно тълкуване на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз е неоснователно. Това тълкуване не е от значение за спора по делото, а освен това процесната статия е публикувана на 28.09.2007 г., респ. – спорните правоотношения между страните за заплащане на обезщетение за непозволено увреждане са възникнали преди 01.01.2008 г., т.е. когато България не е била член на Европейския съюз. Поради това в случая не е налице хипотезата на чл. 628 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1772/18.11.2011 г. и решение № 1940/14.12.2011 г., постановени по гр. дело № 2975/2011 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя Н. М. Н. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 210 лв.; в противен случай касационните му жалби ще бъдат върнати;
След представянето на горните документи, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.