5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 62
София, 01.06.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 558/2014 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
С определение № 765 от 23.12.2014 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с оглед вероятността същото да е процесуално недопустимо в частта, касаеща иска за сумата 174 000 лв., претендирана на основание чл. 19 от договор за наем от 26.05.2008 г.
По отношение допуснатата до касационно разглеждане част на постановеното от Великотърновски апелативен съд решение страните поддържат следното:
К. М. [фирма] релевира оплакване за недопустимост на решението поради постановяването му по ненаведени с иска обстоятелства и съответно по непредявен иск, предвид разглеждането на претендираното вземане като такова за неустойка, а не като обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на наетия имот след прекратяване на наемния договор. Според него, решаващият състав е разсъждавал по въпрос, който не само не е бил предмет на въззивните жалби на страните, но и за който изобщо не са навеждани твърдения или възражения от тях, а именно – че в чл. 19 от процесния договор за наем е уговорена неустойка, а не обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Като пряко отразяващо се на правилността на въззивния акт в допуснатата до касационно разглеждане негова част касаторът М. [фирма] счита и тълкуването на клаузата по чл. 19 от процесния договор за наем, извършено в нарушение на изискванията на чл. 20 ЗЗД, а така също и необсъждането на наведените от него доводи във връзка с определяне размера на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
К. [фирма] твърди, че при определяне на обезщетението по чл. 19 от процесния договор за наем съдът не е взел предвид важното за спора обстоятелство, че е извършил в имота строително-монтажни работи, водещи до увеличаване на стойността му, както и кои от тях имат траен характер и представляват приращения, придобити от собственика-наемодател. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с последица произнасяне по непредявен иск и в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса, посоченият касатор определя уважаването на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД до размер на сумата 104 864 лв., която сума, според него не е претендирана от ищеца в исковата молба, а едва във въззивната му жалба.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания, становищата на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да отмени първоинстанционното решение по отношение на предявения от М. [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 19 от процесния договор за наем за заплащане на сумата 174 000 лв., претендирана като част от общата сума 627 057.17 лв., въззивният съд е приел, че същият е частично основателен, като го е уважил за сумата 104 864.52 лв. Решаващият състав е преценил, че с посочената договорна клауза страните предварително са определили размера на обезщетението за ползване на наетия имот след прекратяването на договора за наем, което е допустимо с оглед задължителната съдебна практика – решение № 68 от 21.04.2009 г. по т. д. № 697/2008 г. на ІІ т. о., решение № 227 от 07.09.2010 г. по т.д. № 409/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 18 от 05.03.2010 г. по т.д. № 527/2009 г. на І т. о. Предвид застъпваните от страните различни становища относно смисъла на уговореното в чл. 19 от договора, въззивният съд, след тълкуване на спорната клауза съгласно чл. 20 ЗЗД, е стигнал до извода, че действителната воля на страните е размерът на дължимата сума да се определя на база уговорената при сключването му наемна цена – 5 040 лв. (без ДДС) и възлиза на 15 120 лв. месечно, а не на база актуалната, т. е. към момента на прекратяване на наемното правоотношение, наемна цена – 25 000 лв. (ДДС) или 30 000 лв. (с ДДС) и възлиза на 90 000 лв. месечно, каквото е твърдението на ищеца. В тази насока съставът на Великотърновски апелативен съд се е позовал на обстоятелството, че чл. 19 не е променян, а в чл. 17 е използван изразът „заплащане на наемната цена”, докато в чл. 19 е използван изразът „дължи наемната цена, уговорена в чл. 2”. Отделно от това, доколкото е преценил, че уговореното в чл. 19 обезщетение по реда на чл. 236, ал. 2 ЗЗД е „под формата на неустойка”, въззивният съд е изложил и съображения във връзка с възражението на ответника за нищожност на същата поради противоречие с добрите нрави, с оглед дублирането на неустойката по чл. 17 от договора, като е счел посоченото възражение за неоснователно. Този негов извод е аргументиран със съпоставката между общия размер на неустойката по чл. 17 и тази по чл. 19 (30 950 лв. + 15 020 лв. = 45 970 лв.) и очакваните от неизпълнението вреди. Поради това, че в процесния имот се развива болнична дейност и невръщането му на ищеца го лишава от възможността сам да осъществява такава дейност и да реализира печалба, неустойката е счетена за ненарушаваща принципа на справедливостта. Такава, според съдебния състав, би била общата месечна неустойка по чл. 17 и чл. 19, ако се възприеме тезата на ищеца, че неустойката по чл. 19 е в размер на 90 000 лв. месечно.
С оглед на това, въззивният съд е счел, че претенцията за неустойка по чл. 19 от процесния договор е основателна до приетия от първата инстанция размер, т.е. за сумата 104 864.52 лв. Тъй като обаче тази претенция е била отхвърлена от Великотърновски окръжен съд изцяло, след частична отмяна на първоинстанционното решение, същата е уважена до посочения размер.
Поради приетото, че клаузата на чл. 19 от договора не съдържа уговорка за неустойка в размер на 90 000 лв. месечно, въззивната инстанция е преценила, че не дължи произнасяне по насрещния иск за прогласяване на нищожността й, както и по възражението за нейното намаляване поради прекомерност.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение e недопустимо.
Въззивният съд се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил сезиран. В резултат от допуснатото смесване на два правни института – на неустойката и обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, съдът е разгледал претенцията за сумата 174 000 лв. на непредявено основание. Решаващият състав е преценявал основателността на иска за посочената сума не с оглед предпоставките по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, относими към дължимостта на обезщетение за ползване на имот след прекратяване на договора за наем, каквото именно е заявено с исковата молба и подържано в хода на целия процес, а с оглед предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, относими към дължимостта на неустойка, като в съответствие с приложимата към нея задължителна съдебна практика (Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС) е извършил и служебна преценка за валидността на клаузата за неустойка от гледна точка противоречие с добрите нрави. Изводът за произнасяне по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а не на предявеното основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, следва категорично и от диспозитива на решението, с който дружеството-ответник е осъдено да заплати на ищеца сумата 104 864 лв., представляваща неустойка по договора за наем от 26.05.2008 г.
Поради изложеното, настоящият състав намира, че в допуснатата до касационно обжалване част постановеният от Великотърновски апелативен съд акт е недопустим и като такъв подлежи на обезсилване.
Предвид обстоятелството, че въззивната /а не първата/ инстанция се е произнесла по непредявен иск, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния, а не на първоинстанционния съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, касаеща иска за сумата 174 000 лв., претендирана на основание чл. 19 от договор за наем от 26.05.2008 г.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав в посочената част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: