7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
Гр.София, 18.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1566 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 943/24.04.2017г., постановено по т.д.№ 6095/2016г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1493/15.09.15г. по т.д.№ 2504/14г. на Софийския градски съд и [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата от 32491,66 лв. – цена за достъп до електроразпределителната мрежа по фактури за периода м.септември 2012г. – м.юни 2013г., като получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва от 25.04.2014г. и сумата от 1962,43 лв. на основание чл.86 ЗЗД за периода от 20.09.13г. до завеждане на иска.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Касаторът е депозирал и искане за отправяне на преюдициално запитване до С..
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд относно установените и безспорни факти по делото, а именно, че ищецът – настоящ ответник по касационната жалба е производител на електрическа енергия и собственик на фотоволтаична електроцентрала с мощност 158 kWp, въведена в експлоатация и присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника по иска, както и че страните са сключили договор за изкупуване на произведената електрическа енергия. Касаторът е получил от ответника сумата от 32491,66 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа по 10 броя фактури за периода м.септември 2012г. – м.юни 2013г. Временната цена за достъп е била определена с решение на ДКЕВР, което е отменено и по този начин с обратна сила са отпаднали разпоредените с него правни последици. Първоинстанционният съд е разгледал искове с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД – решение от 07.11.2016г. за поправка на очевидна фактическа грешка. Въззивният съд се произнесъл само в обжалваната част на решението по иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и се е позовал на решение № 70/07.04.2017г. по т.д.№ 606/16г. на ВКС, ІІ т.о. и цитираните в същото други решения на ВКС, като и уважил предявеният иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване до С., както и за допускане на касационно обжалване.
В искането за отправяне на преюдициално запитване касаторът поставя на основание чл.267, пар.3 от Договора за функциониране на Европейския съюз следните въпроси: 1.1.Следва ли Хартата на основните права на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 1.2.Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно уредени от Закона за енергетиката отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящо се в непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?; 1.3.Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 2.1.Следва ли чл. 17, пар.1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 2.2.Следва ли чл.16 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?; 2.3.Отговаря ли на принципите на чл.16, чл.17, пар.1 и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварителното изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта?; 3.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 3.2.Допуска ли принципът на чл.20 от Хартата на основните права на ЕС правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?; 3.3.Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?
Съставът на І т.о. на ВКС приема следното:
Първата група въпроси (т.1.1., т.1.2. и т.1.3.), която може да се обобщи като въпрос за обратното действие на отмяната на индивидуален административен акт и свързаните с това последици за възникналото правоотношение, е свързана с втората група въпроси (т.2.1, т.2.2. и т.2.3.) за защитата на имуществените права на страните и държавната регулация. Въпросите са обвързани с искане за тълкуване на чл.16, чл.17 и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС. Тези въпроси са поставени твърде общо, но и, ако се синтезират до въпрос за защита от общностното право на придобит доход, то този въпрос не е обуславящ за изхода на делото, доколкото видно от фактите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало, каквато е разпоредбата на чл.55 ал.1 от националния Закон за задълженията и договорите. Във въпросите не е очертана рамката, в която би следвало С. да се произнесе, а именно по проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор – чл.628 ГПК ( чл.267 ал.3 вр.ал.2 ДФЕС), поради което за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси – С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health. По третата група въпроси (т.3.1, т.3.2 и т.3.3) искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на Европейския съюз. Настоящият съдебен състав счита, че тези разпоредби на националното процесуално право (чл.280 и сл.ГПК) не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на С., а съгласно ТР № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС, постановените по реда на чл.290 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) решения са задължителни за по-долните съдилища по отношение на посочения в тях правен въпрос, но не са задължителни за друг състав на ВКС, разглеждащ сходен спор.
По тези съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до С. е неоснователно и следва да се остави без уважение.
По допускане на касационното обжалване:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на произнасяне от въззивния съд по недопустим иск и поставя следните въпроси: „1.Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; 2. Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата?; Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?; 3.След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът в случай, че ищецът иска връщане на платеното?; 4.Допустимо ли е съдът да основе своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти?; Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”.
Съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по предявения с исковата молба иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Фактите, които сочи ищецът: влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира: за връщане обратно на платеното, обуславят правната квалификация на предявения иск. В тези граници и с оглед на приложението на чл.55, ал.1 , пр.3 ЗЗД въззивният съд е изложил своите съображения, за да постанови крайния правен резултат от спора, поради което ВКС намира, че не е обоснована вероятна недопустимост на обжалваното решение.
Първият и вторият въпроси касаторът обвързва със съществуваща договорна връзка между страните, като изразява становище, че връщане на дадено на отпаднало основание може да се претендира при унищожаване, разваляне на договорите, при настъпване на прекратително условие и в други случаи според разрешенията в ППВС № 1/28.05.1979г. Тези въпроси са свързани и с втората част на четвъртия въпрос за правата на страните след отмяната на административния акт. В практиката на ВКС, при произнасяне по идентични спорове за връщане на платена цена на достъп до електроразпределителната мрежа след отмяна на решението на ДКЕВР за определянето на временни цени (в цитираното от въззивния съд решение № 70/07.04.2017г. по т.д.№ 606/16г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение №212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І т.о.; решение № 155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г., ІІ т.о.; решение № 157/11.01.2016 г. по т.д.№ 3018/2014 г., ІІ т.о.; решение № 7/26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г., ІІ т.о.; решение № 28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ т.о., решение № 58/16.08.2016 г. по т.д.№ 332/2015 г., І т.о.; решение № 75/16.08.2016 г. по т.д.№ 206/2015 г., І т.о.; решение №175/31.10.2016 г. по т.д.№ 1089/2015 г., І т.о.; решение № 254/15.12.2016 г. по т.д.№ 1672/2015 г., І т.о.; решение № 206/18.01.2017 г. по т.д.№ 3045/2015 г., ІІ т.о.; решение № 220/20.02.2017 г. по т.д.№ 3111/2015 г., І т.о. и др.), е обоснована тезата за обратната сила на отмяната по реда на АПК на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР и заличаването в резултат на това на правните му последици. Прието е, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението (допускането на предварителното му изпълнение). Отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа предпоставя възникване на задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени временни цени за достъп в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – на отпаднало основание, като при този извод е съобразено и ППВС №1/1979г. Независимо от възмездния характер на достъпа до мрежата, размерът на дължимите цени за достъп в периода до отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР не може да бъде определен валидно посредством реда, предвиден в чл.32 ЗЕ, нито да бъдат използвани за тази цел правилата относно търговските сделки /напр. чл.326 ал.2 ТЗ/, т.к. цената на достъп не подлежи на свободно договаряне, а е предмет на нарочна административна регулация. Компенсаторният механизъм по ЗЕ намира приложение само при наличие на влезли в сила (действително и законосъобразно определени) временни цени за достъп. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси. Третият въпрос не е от значение за решаването на спора, тъй като претенцията е за връщане на дадено на отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а по делото не е повдиган въпросът за доказателствената тежест относно факта на обогатяването. Първата част на четвъртия въпрос за основаване на правните изводи на съда на недоказани с допустими процесуални способи факти не е мотивиран в изложението по чл.284 ГПК. Касаторът е заявил твърдения за допуснати нарушения във връзка с доклада на делото относно правната квалификация на претенцията, а не за недопустимост на събраните доказателствени средства. Въпросът за квалификацията на иска бе обсъден от състава на ВКС с оглед на позоваването от касатора на недопустимост на обжалваното решение.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. Право на разноски за производството има ответникът по касационната жалба, но не е доказано уговарянето на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Представеният платежен документ е издаден на основание фактура № 1054/03.10.2017г. В посочената фактура е отразено като „наименование на стоките и услугите” – „отговор на касационна жалба и процесуално представителство пред ВКС”. Данъчната фактура не установява сключен договор между ответника и адв.С. за процесуално представителство именно по настоящото дело, поради което разноски не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 943/24.04.2017г., постановено по т.д.№ 6095/2016г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.