О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №633/24.11.2014 г.
Върховен касационен съд на Република България на двадесет и осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4590 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 31.03.2014 г. по гр. д. № 3651/ 2010 г, с което Софийски градски съд отменя решението от 20.11.2009 г. по гр. д. № 15 413/ 2007 г. в частта, с която по отношение на Й. С. В. е признато за установено, че Д. П. Ш. на основание договор за дарение е собственикът на ПИ с идентификатор 68134.1980.166 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/ 11.01.2011 г. на изп. директор на А., който имот попада в [населено място], район „В.”, в. з. „С.-Д.-ІІ ч”, [улица] с обща площ от 897 кв. м. при описани съседи и отхвърля иска. С въззивното решение при условията на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, вр. чл. 206, ал. 2, изр. 2 ГПК (отм) е разгледан и отхвърлен евентуалният иск срещу Й. С. В., че Д. П. Ш. е собственик на основание придобивна давност.
Решението се обжалва от Д. П. Ш. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по следния процесуално-правен въпрос: Допустимо ли е въззивното решение, постановено по жалба от обикновен другар, в което няма отбелязване, че първоинстанционното решение е влязло в сила за необжалвалите другари на жалбоподателя. Направено е искане за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за проверка на неговата правилност. Според касатора, противоречиво се решава от съдилищата въпросът за допустимостта на косвения съдебен контрол по проверка законосъобразността на позитивното решение на О. (ОСЗГ) в хипотезата на иск в защита на собствеността, предявен от третото лице (или неговия правоприемник), на което имотът е предоставен по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ като акт на разпореждане от ТКЗС и ответници по иска са лицата, които се ползват от действието на решението на О. (ОСЗГ). Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът извежда от противоречието на въззивното решение с първоинстанционното. По евентуалния иск поставя въпроса длъжен ли е въззивният съд да допусне гласните доказателства за установяване на предпоставките на оригинерния способ на чл. 79 ЗС, ако те са посочени още в исковата молба, но са останали несъбрани поради отказа на първата инстанция да ги допусне. К. извежда противоречие на въззивното решение в тази негова част със задължителните указания в приложението на чл. 205 ГПК (отм), дадени с т. 6 на ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС. Въпросите са уточнени и допълнени от настоящия състав при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС в духа на конкретните касационни оплаквания. По същество касаторът намира решението постановено при съществени процесуални нарушения. Претендира разноски.
Ответницата по касация възразява по допускането на въззивното решение до касационен контрол. Не намира първият въпрос да касае допустимостта на решението. Счита, че по останалите два въпроса решението е в съответствие с практиката на ВКС. По същество възразява, че касационната жалба е неоснователна. Също претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд констатира, че въззивното решение е постановено по гражданско дело по иск с цена над 5 000 лв. Касационната жалба е от ищцата, на която единствено принадлежи интересът от обжалване. Следователно жалбата има допустим предмет и изхожда от легитимирана страна. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, макар и само по третия въпрос.
Гр. д. № 15 413/ 2007 г. на СРС е образувано по искове за установяване на правото на собственост на ищцата (сега касатор) върху процесния имот. К. твърди, че го е придобила по договор за дарение по н. а. № 164/ 18.11.1997 г. Срещу ответниците по това дело тя предявява и евентуални искове, че е придобила имота на основание давностно владение, установено със сключването на договора. Правният интерес от исковете в защита на собствеността извежда от решение № 2423/ 01.06.1999 г, с което О. признава права на ответниците върху част от имота (380 кв. м), придобит по дарение. Според ищцата, решението за земеделска реституция е нищожен, евентуално незаконосъобразен индивидуален административен акт. В исковата молба ангажира гласни доказателства за установяване на предпоставките на оригинерното придобивно основание.
С определение от 23.04.2008 г. първостепенният присъединява към гр. д. № 15 413/ 2007 г. и исковете по гр. д. № 7262/ 2008 г. на СРС, предявени на 25.02.2008 г. Приложението на чл. 213 ГПК (отм) обосновава с това, че ответници по по-късно заведеното дело са останалите наследници по закон на бившия собственик на имота. Един от тези ответници е ответницата по касация.
С определение от 14.04.2009 г. първостепенният съд отказва искането на касатора за събиране на гласни доказателства с мотивите, че намира за ненужно да установява предпоставките на оригинерния способ по евентуалните искове. С решението първостепенният съд уважава главните искове, въпреки събраните доказателства, че праводателят на касатора е купил имота от ТКЗС на основание чл. 11 от примерния устав на ТКЗС. Мотивира се с правилото на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, което според първостепенния съд изисква: 1) случаят да не попада в изключенията на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и 2) наследодателят на ответниците да е собственикът на имота към образуването на ТКЗС. Според първоинстанционния съд ответниците не са доказали, че наследодателят им е собственикът на имота и това го задължава да признае вещнотранслативен ефект на договора с ТКЗС, сключен от праводателя на касатора.
В своето решение въззивният съд е отрекъл вещнопрехвърлителен ефект на този договор, защото чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ предвижда това и случаят е извън изключенията на закона. Развил е и мотиви, че позитивното решение на О. е валиден индивидуален административен акт и е изключил косвеният съдебен контрол за проверка на неговата материална законосъобразност. Счел е, че след като е сезиран с жалба от ответницата по касация и достига до извод за неоснователност на главните искове, с решението е длъжен да отмени първоинстанционното решение само по главния иск срещу ответницата по касация. В упражнение на правомощията по чл. 206, ал. 2, изр. 2 ГПК (отм) въззивният съд разглежда и отхвърля само евентуалния иск срещу ответницата по касация, като отрича предпоставките на придобивната давност. Изводът е при неблагоприятни последици на доказателствената тежест. В. съд е приложил чл. 127 ГПК (отм), въпреки своя пропуск да се произнесе по доказателственото искане на касатора за събиране на гласни доказателства още в исковата молба.
Настоящият състав не намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка по допустимост. Първият въпрос е за елемент, който касаторът намира задължителен за въззивното решение. Въпросът не касае валидността, допустимостта или правилността.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка на неговата правилност по втория въпрос. След като праводателят на касатора е купил имота на основание чл. 11 от ТКЗС и случаят не попада в изключенията на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, това е достатъчно да изключи вещнотранслативния ефект на договора, с който праводателят на касатора купува имота от ТКЗС. В този смисъл е константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. В тази насока са и разрешенията, дадени с ТР № 6/ 10.05.2006 г. по тълк. гр. д. № 6/ 2005 г. Тази група мотиви на въззивния съд са достатъчни за извода по решението, че договорът за дарение също е негоден да породи вещнотранслативен ефект, а главните искове са неоснователни. Следователно са излишни развитите мотиви, при които въззивният съд изключва косвения съдебен контрол върху законосъобразността на решението на О.. Те не обуславят решението, нито противоречието между първоинстанционното и въззивното решение са годни да покрият допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол.
Обуславящ обаче е третият процесуалноправен въпрос. В. съд е бил длъжен да съобрази, че производството попада в предметния обхват на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК. Приложение намира т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС. Гласните доказателства, които касаторът е ангажирал в исковата молба за установяване на предпоставките на придобивната давност са „нови доказателства” по смисъла на общото дефинитивно тълкуване на чл. 205 ГПК (отм), извършено от ВКС. В. съд е пропуснал да ги допусне, а след това с решението е санкционирал касатора с неблагоприятните последици на доказателствената тежест.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 31.03.2014 г. по гр. д. № 3651/ 2010 г. в частта, с която Софийски градски съд при условията на чл. 206, ал. 2, изр. 2 ГПК (отм) отхвърля иска срещу Й. С. В., че Д. П. Ш. на основание придобивна давност е собственикът на поземления имот, индивидуализиран с решението.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса от 269. 40 лв. по сметка на Върховния касационен съд
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение в останалата част.
Делото да се докладва при представяне на платежния документ за насрочване в открито съдебно заседание или при изтичане на срока.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.