О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
София, 27.07.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3012 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] чрез процесуалните пълномощници срещу въззивно решение № 580/28.03.2014 г. по гр. д. № 4556/2012г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е оставено в сила решение от 19.04.2012 г. по т. д. № 790/2007 г. на СГС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на С. „Н.”, [населено място] сумите 66 247,48 евро и 313 142,92 евро – главници, представляващи неизплатена част от банкова гаранция № БГ-АА-2607/03.10.2002 г., ведно със законната лихва, считано от 26.08.2008 г. до окончателното им изплащане, и в частта за разноските.
Подадена е и насрещна касационна жалба от С. „Н.”, [населено място] срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени обективно съединените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сумата 11 839,66 евро, мораторна лихва върху присъдената главница в размер на 66247,48 евро, за периода от 14.05.2007 г. до 25.08.2008 г., както и мораторна лихва в размер на 4586,50 евро,върху главница 313 142,92 евро за периода 14.05.2007 г. до 25.08.2008 г.
Депозирана е и частна жалба вх. № 4523/11.04.2014 г. от „Н.” срещу тази част от въззивното решение, с която е оставена без уважение частна жалба срещу първоинстанционното решение в частта за разноските.
В касационната жалба на [фирма] се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че банковата гаранция е била уговорена като абстрактна, т. е. стои вън и независимо от естеството на валутните отношения, които обслужва. Съдържа се оплакване за отсъствие на произнасяне по всички въведени от страната възражения, като се сочи, че с отказа си да се произнесе по посочените в жалбата възражения САС е повторил грешката на първоинстанционния съд и нарушил разпоредбата на чл. 188 ГПК /отм./ и ако не бе допуснал процесуалните нарушения въззивният съд би установил, че обсъжданата банкова гаранция е условна, би установил недобросъвестното поведение на бенефициера и злоупотребата с право, което обосновава отказа на банката да извърши плащане на гаранцията.
Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил препратките в гаранцията към устава и към вътрешните правила, които я свързват с правото и задължението на банката да провери предпоставките за уважаване на заявените от бенефициера искания относно тяхната ”дължимост”, т. е. не е следвало да се игнорира валутното отношение в този казус и да се приеме гаранцията като безусловна.
Алтернативно се сочи, че дори и да не бъдат възприети доводите на касатора за условен характер на гаранцията, банката е имала самостоятелно основание да откаже плащания след определена дата, поради явно проявената от ищеца злоупотреба с права.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва: 1/ „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните, от които зависят крайните му правни изводи”; 2/ „Длъжен ли е съдът при тълкуване на сделка да търси действителната обща воля на страните, вложена в съдържанието, при отчитане на връзката между отделните условия едни с други, и на всяко от тях със смисъла, произтичащ от целия акт и целите, които страните преследват, както и да съобрази и поведението на страните в хода на изпълнението й, свързано с прилагане на нейните спорни условия”. 3/ „Какъв е пределът на дължимата от банката – гарант грижа, при преценка на основателността на заявени за плащане искания по издадена банкова гаранция, когато от доказателствата е безспорна недобросъвестността на бенефициера, и обуславя ли тази грижа изследване от банката на валутното отношение, което се обслужва от гаранцията”; 4/ „Изпълнени ли са условията на една банкова гаранция, която поставя изисквания към съдържанието на искането за нейното усвояване, при предявяване на искане с различно от предписаното съдържание, изпълнени ли са условията за делима банкова гаранция, когато със сумата от последното искане за усвояване е надхвърлена по размер общата сума по гаранцията”.
Касаторът се е мотивирал с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса, като е изброил и приложил практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК.
По третия въпрос поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, позовавайки се на влязло в сила решение № 1600/24.08.2012 г. на СГС, а по последния въпрос – сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Насрещната касационна жалба на С. „Н.” съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение в съответните му части, като се твърди, че по аргумент на по-силното основание въззивният съд е следвало да възприеме разрешението, дадено в ТР № 47/65 г. на ВС за момента на прекратяване на изпълнителното производство и отпадане на наложените възбрани и описи и прекратяване на действието им, което разрешение е следвало да се приложи и по отношение на обезпечителните запори.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по насрещната жалба се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по два съществени правни въпроса: 1/ „Относно момента, в който третото лице, върху чието задължение е наложена обезпечителна мярка – запор върху вземанията, изпада в забава при отпадане на запора, когато не са били налице други пречки пред изискуемостта на запорираните вземания, освен наложения запор и 2/ „Относно вдигането на наложен обезпечителен запор”.
Поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 – цитират се ТР № 47/01.04.1965 г. по гр. д. № 23/65 г.на ОСГК на ВС, решение № 578/22.06.2009 г. по гр. д. № 504/2008 г. ВКС, Определение № 89/27.04.2006 г. на ВТАС и решение № 307 от 23.07.2009 г. по ч. гр. д. № 381/2010 г. на Врачански окръжен съд.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са процесуално допустими /с оглед изискванията за редовност/ – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 и чл. 287 ГПК.
По касационната жалба и изложението за допускане на [фирма]:
По поставените два процесуалноправни въпроса не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивния съд са регламентирани в процесуалната норма на чл. 269 ГПК, както и в т. 2 и т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело – да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Въпросът за задължението на решаващия съд по чл. 188, ал. 1 /отм./ ГПК да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните е от значение за изхода на всяко едно гражданско или търговско дело, неговият отговор се съдържа точно и ясно в процесуалната норма, изрично е регламентирано, както в отменения ГПК, така и в действащия ГПК. Така формулиран, той не попада в приложното поле на ал. 1 на чл. 280 ГПК, и поради това не би могло да се приеме, че е осъществена основната предпоставка на чл. 280 ГПК. Приложената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК не дава отговор, различен от този на законовия текст, дори в някои от решенията се цитира дословно съдържанието на нормата – чл. 188 ГПК /отм./ и чл. 12 и чл. 235, ал. 2 на действащия ГПК. Но дори и да би могло да се приеме, че е налице допълнителното изискване по т. 1 на чл. 280 ГПК, в конкретния случай, видно от мотивите на решението, въззивният състав подробно е извършил цялостна преценка на всички доказателства, относими към правния спор, свързан с претенцията за заплащане на суми по издадена Банкова гаранция № БГ-АА02607/03.10.2002 г. Изложени са съображения, след пространно описаните и анализирани на дванадесет страници от съдебния акт доказателства по делото и след обсъждане на доводите на страните, въз основа на които САС е приел, че банковата гаранция е издадена, за да обезпечи вземанията на Бюрото към ЗК [фирма] по извършени или дължими от Н. по силата на Вътрешните правила на Съвета на бюрата плащания, както и че банковата гаранция е безусловна, неотменима, делима и платима на предявяване в срок до шест години от издаването й за сумата 600 000 евро.
Апелативният съд е изложил своите аргументи за това, че задълженията на банката – издател, към бенефициера по гаранцията – ищец не са поставени в зависимост от каквито и да е било други, външни за гаранцията и за отношенията между издателя и бенефициера условия, произтичащи от други, също външни за гаранцията каузални, валутни и др. правоотношения. Съдът е изложил и мотиви за това, че условията за възникване на задължение на банката издател да плати по гаранцията са уредени само и единствено в самата гаранция, както и че е доказано осъществяване на всички условия по банковата гаранция.
Правните аргументи на въззивния съд са дадени в контекста на приетата от него безусловност, т. е. абстрактност на гаранцията, а именно, че валутното правоотношение – т. е. задължението на Н. за сметка на ЗК [фирма], произтичащо от членството му в Бюрото, т. е. от действащия Устав и от Вътрешните правила на Съвета на бюрата, е от значение за безусловната банкова гаранция, но само във връзка с посочването му в гаранционния документ, с оглед документарните изисквания за плащане на гаранцията.
Отчетено е, че предпоставките, при които възниква гаранционното задължение, са предмет на договор за поръчка между наредителя и банката-гарант и реквизит на самата банкова гаранция. В зависимост от тези предпоставки гаранцията може да бъде условна, като задължението за плащане по нея е обусловено от валидното възникване на задължението на наредителя по валутното правоотношение и неговото доказване, а може да бъде издадена и като безусловна.
След като е мотивирал своя извод за безусловност на банковата гаранция, която следва да се разглежда извън отношенията по каузалното правоотношение, съдът не се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика за задълженията по чл. 188 ГПК / отм./
Не отговаря на твърденията за необсъждане на доводите позоваването в изложението към касационната жалба, защото на страница 14 от въззивното решение и в други негови части са изложени разсъждения по повод защитни възражения на банката, но формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Или съдът е направил самостоятелна преценка на приетите и приобщени по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, а проверката за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по чл. 290 ГПК.
Поставеният втори въпрос не е от значение за изхода на делото, съобразявайки обстоятелството, че след като съдилищата са приели, че банковата гаранция е безусловна /т. е. абстрактна търговска сделка/, при едностранните сделки правилата относно договорите намират съответно приложение и меродавно в случая би било единствено правопораждащото волеизявление на банката -гарант, защото то определя съдържанието на сделката. Смисълът и съдържанието на писмения документ, обективиращ едностранната формална сделка – гаранционното писмо, насочено към бенефициера е тълкувано от въззивната инстанция. САС е направил подробен анализ на цялото съдържание на гаранционния документ, съобразявайки изписаното в титулната му част ”… е поело задължение да представи на Бюрото издадена в негова полза безусловна, неотменима, делима и платима на предявяване … банкова гаранция ”, както и „с тази банкова гаранция, издадена по нареждане на ЗК [фирма], ние, П. .” АД, неотменимо и безусловно се задължаваме да заплащаме на „Н.”.
Решаващият съд е отчел връзката на отделните условия едни с други, както и на всяко от тях, съпоставяйки го със съдържанието на целия документ, както и преследваните цели от страните с неговото издаване. В случая валутното правоотношение има значение за безусловната банкова гаранция само за обозначаването му в гаранционния документ, за да се определи какво точно е гарантирано и за определяне на документарните изисквания за плащане на гаранцията.
Въпросът за съдържанието на банковата гаранция е конкретен по всяко дело, основан на доказателствения материал, свързан с разкриване съдържанието на издадената гаранция и е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. Затова позоваването на съдебни решения, свързани с въпросите на тълкуване на договорите е неточно и донякъде неотносимо, тъй като се разглеждат различни по съдържание договорни правоотношения и въз основа на тях е определяна конкретната воля на страните, поради което по тези въпроси ,настоящият състав намира, че не е доказано основанието за допускане на касационно обжалване.
Третият правен въпрос, свързан с пределът на дължимата от банката гарант грижа по чл. 302 ТЗ при преценка на основателността на заявените за плащане искания по гаранцията, и може ли банката да откаже плащане по гаранцията, когато констатира злоупотреба с право, също не е обуславящ за изхода на делото, предвид решаващите изводи на САС.
Неточно и неясно е позоваването в изложението за допускане на касационно обжалване от банката на злоупотребата с право от бенефициера/ищеца/, след като в обжалвания съдебен акт съдът подробно и след анализ е посочил, че от формална страна са били изпълнени всички условия по гаранцията, и за банката след вдигане на запора е съществувало задължение да извърши плащане.
Защитно възражение, свързано с твърдения за злоупотреба с право, не е било въвеждано, а тезата на жалбоподателя за изследване на конкретните каузални правоотношения, т. е., основана на валутните отношения, е въведена по делото след отпадане на пречката за плащане, на която се е позовавала банката в хода на съдебното производство – вдигане на наложен запор, след постановяване на влязъл в сила съдебен акт по конкретно дело.
Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като влязлото в сила решение № 1600/24.08.2012 г. на СГС касае различна фактическа обстановка, при която решаващата инстанция е приела, че не се дължи плащане по гаранцията поради многобройни недостатъци от външна страна на изискуеми по гаранцията документи. На настоящия състав е служебно известно решение № 153/19.12.2012 г. по т. д. № 1189/2011 г. на ІІ т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което се съдържат разяснения по повод дължимата грижа от страна на гаранта.
Поставените два подвъпроса в т. 4 от изложението не обосновават наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като не са от значение за делото и даденото крайно разрешение от САС не е обусловено от нито един от тях. В обжалваното въззивно решение не са обсъждани подобни въпроси и не е даден утвърдителен отговор, както поддържа жалбоподателят. Дори и да би могло да се приеме, че е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, то жалбоподателят не установява приложимост на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените по-горе съображения не следва да се допусне касационно обжалване по жалбата на [фирма].
По насрещната касационна жалба на С. „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” не се дължи произнасяне, поради недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на [фирма] и с оглед съдържанието на чл. 287, ал. 4 ГПК.
По частната жалба вх.№ 4523/11.04.2004 г. от „С. „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу тази част от въззивното решение № 580/28.03.2014 г. по гр. д № 4556/2012 г. на Софийски апелативен съд , с която е оставена без уважение частна жалба срещу първоинстанционното решение от 19.04.2012 г. по т. д. № 790/2007 г. на СГС в частта му разноските, настоящият състав на ВКС, ТК първо отделение, намира, че същата е неоснователна по следните съображения:
Производството пред решаващите съдилища е проведено по реда на ГПК /отм.// §2, ал. 1 ПЗР на ГПК/, а касационният контрол се осъществява по реда на новия ГПК , в сила от 01.03.2008 г., вкл. при зачитане нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК. Тази част от съдебното решение, имаща характер на определение, постановено от въззивен съд по повод частна жалба срещу частта от решението, определяща съдебни разноски, подлежи на контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, предвид обжалването на възивното решение в другите му части. В жалбата са изложени доводи за неправилно определяне размера на разноските, присъдени в полза на Н., както и аргументи за недобро мотивиране на съдебния акт. Жалбоподателят не е изложил основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, и на това основание следва да се приеме, че не е обоснован достъпът до касационно обжалване по частната касационна жалба.
При този изход на делото в полза на Н. следва да се присъдят поискани с отговора на касационната жалба разноски за настоящата инстанция, по повод изготвен писмен отговор и защита срещу касационната жалба на [фирма]. Приложен е списък на разноските, и писмени доказателства – фактура с дата 02.07.2014 г. за адвокатското възнаграждение и банково извлечение от сметка. В конкретния случай, размерът на разноските се определя съразмерно уважената/отхвърлената част от исковете, и не следва да се присъждат поискани държавни такси за насрещната и частната жалби.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 580/28.03.2014 г. по в. гр. д. № 4556/2012 г. на Софийски апелативен съд, включително и в частта, с която е оставена без уважение частна жалба на С. „Н.”, [населено място] срещу частта от въззивното решение, имащо характер на определение, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 19.04.2012 г. на СГС, в частта за разноските.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на С. ”Н.”, [населено място] сумата 13518,70 лв. разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: