О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
гр. София 15.05.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6299 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 20202/15.07.2013 г., конкретизирана с касационна жалба от 24.07.2013 г. на ищеца Р. Г. Н., чрез адв. А. П. срещу решение 1077/13.06.2013 г. по гр.дело № 882/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 206/18.01.2013 г. по гр.дело № 7824/2011 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя, предявени на основание чл.124,ал.5 против Областна дирекция на МВР П., [населено място] и против И. Т. Х., Т. Т. С. и Ц. В. Ю. за установяване на престъпно обстоятелство – съзнателно или по непредпазливост даване на невярно заключение като вещо лице пред съд, което е от значение за отмяна на влязлото в сила съдебно решение по в.гр.дело № 4142/97 г. на Пловдивския окръжен съд, като неоснователни.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя неправилен е извода на въззивния съд, че единственото доказателство за опровергаване заключението на вещите лица е представеното писмо от НЕЛК, че същият е представил с писмената защита служебна бележка от ТЕЛК [населено място], според което на особена закрила са включени не само психозите но и непсихотичните психични разстойства. С оглед на това доказателство жалбоподателят счита, че заключението на вещите лица по назначената СМЕ е невярно. Счита, че СМЕ е в противоречие с депозираното писмено доказателство, изготвено от НЕЛК, което е от значение за доказване на основният факт в процеса, че при преценка за истинността на заключението на вещите лица следва да се вземе предвид официалния документ, издаден от НЕЛК.
В изложението към касационната жалба с вх. № 20420/16.07.2013 г. и в жалбата с дата 24.07.2013 г. жалбоподателят е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материално правни и процесуално правни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса относно обстоятелството при прекратяване на трудовия договор има ли нарушение на изискванията на чл.325,ал.1 КТ, че съгласно приетата и неоспорена фактическа обстановка договора е прекратен по време на ползване на болничен отпуск, че болничният лист е представен по делото и не е оспорен от противната страна, като въззивният съд не го е обсъдил. Според жалбоподателя трудовото правоотношение е прекратено при грубо нарушение на разпоредбите на КТ, че практиката на ВКС в тази насока е еднозначна и непротиворечива, като при наличието на такива случаи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение се отменя като незаконосъобразна. Според жалбоподателя безспорно е доказано от представените писмени доказателства, че заболяването от което страда е в кръга на тези попадащи под закрила и следователно грубо е погазена процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение, че в тази насока са събрани достатъчно писмени доказателства от НЕЛК С. и ТЕЛК [населено място].
Ответниците по касационната жалба Областна дирекция на МВР П. [населено място], И. Т. Х., Т. Т. С. и Ц. В. Ю. не са изразили становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени установителни искове с пр. осн. чл. 124, ал. 5 ГПК.
Прието е, че твърденията на жалбоподателя Р. Н. са, че вещите лица И. Х., Ц. Ю. и Т. С. са дали невярно заключение по гр. дело № 4142/97г. по описа на Пловдивския окръжен съд относно характера на заболяването му с оглед възможността да ползува закрилата, уредена в разпоредбите на чл. 333 от КТ при уволнението му, наложено със Заповед № 443/13.03.96г. на Директора на Р. П.. Гр.дело № 3236/1996 г. на Пловдивския районен съд е образувано по предявени искове за отмяна на незаконно уволнение на жалбоподателя, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 КТ срещу Р. П.. С влязло в сила решение на Пловдивския окръжен съд предявените искове са отхвърлени, като решението е основано според жалбоподателя на невярно заключение на вещи лица по назначена съдебно медицинска експертиза.
По делото е установено, че по предявени искове от жалбоподателя Р. Н. с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл. 225,ал.1 КТ за признаване за незаконно на дисциплинарното уволнение на Н., извършено със заповед от 13.03.1996 г. на директора на Р. [населено място] е образувано гр.дело № 3236/1996 г. на Пловдивския районен съд. С решение по посоченото дело исковете са уважени, като е признато за незаконосъобразно уволнението, тъй като са нарушени разпоредбите на чл.333,ал.1,т.3 КТ и чл.1,ал.1,т.5 от Наредба № 5/87 г., поради психично заболяване на ищеца, като работодателят не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда за неговото уволнение.
С решение от 16.11.1998 г. по в.гр.дело № 4142/97 г. на Пловдивския окръжен съд предявените искове са отхвърлени, като е прието, че ищецът не се ползва от закрилата на чл.1,ал.1,т.5 от Наредба № 5/87 г. на МЗ и чл.333, ал.1,т.3 КТ, тъй като от изслушаната и възприета от въззивния съд тройна съдебно-психиатрична експертиза е установено, че заболяването на ищеца не е психично, тъй като липсва психоза – заболяване на психиката.
Установено е по делото, че с влязло в сила постановление от 19.03.2009 г. на Районна прокуратура [населено място] е отказано да се образува досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер по чл.291 НК относно експертното заключение, представено пред Пловдивския окръжен съд по гр.дело № 4142/1997 г.
Възоснова на приложена по делото епикриза е прието, че след проведено лечение на жалбоподателя от 26.01.96 г. до 23.02.96 г. в психиатричен диспансер на същия е поставена диагноза – синдром на алкохолна зависимост – първи стадий у абнормна личност с кверолантна насоченост. С ЕР на ТЕЛК от 15.03.1996 г. на жалбоподателя е поставена диагноза разстойство на личността С. първи стадий и е дадено мнение, че същият не подлежи на особена закрила по Наредба № 5/1987 г. на МЗ и чл.333 КТ.
Прието е, че с писмо от 18.02.2009 г. директорът на НЕЛК е уведомил ищеца, че диагнозата „психопатия” е включена в международната класификация на болестите под наименованието „специфични личностови разстройства”, че като част от психичните разстройства същите попадат в списъка на заболяванията в наредба № 5/87 г. на МЗ и работниците страдащи от това заболяване имат особена закрила по чл.333,ал.1 КТ.
Въззивният съд е приел, че предявените установителни искове са допустими и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. Районният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.124,ал.5 ГПК за допустимост на предявените искове – наказателно преследване за престъпление по чл.291 НК не може да бъде възбудено поради изтекла давност на осн.чл.24,ал.1,т.3 НК и твърдяното престъпно обстоятелство е от значение за отмяна на влязлото в сила решение на Пловдивския окръжен съд по в.гр.дело № 4142/97 г. Прието е, че в тежест на ищеца е да установи твърдяното престъпно обстоятелство – че ответниците Х., С. и Ю. са извършили престъпление по чл.291 НК – в качеството на вещи лица пред съд устно или писмено съзнателно са дали невярно заключение, или че деянието е извършено по непредпазливост, че ищецът следва да установи елементите от състава на престъплението от обективна и субективна страна.
Първоинстанционния съд е приел, че жалбоподателят-ищец не е оспорил поставената от вещите лица диагноза, а счита, че заключението е невярно относно становището на вещите лица, че заболяването разстройство на личността не представлява психично заболяване по смисъла на чл.1,ал.1,т.5 от Наредба № 5/87 г. на М.. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е представил доказателства, от които да се установи, че заключението на вещите лица по назначената СМЕ е невярно и в частта на становището, че поставената диагноза на ищеца е психично заболяване. Относно представеното писмо от директора на НЕЛК първоинстанционния съд е приел, че същото представлява мнение по поставен въпрос, без да е извършен преглед на състоянието на ищеца и без да е определено конкретното заболяване на същия. Според районния съд извода на вещите лица – ответници по иска, че заболяването на ищеца не е психично граничи с правния извод за приложение на Наредба № 5/87 г. – чл.1,ал.1,т.5, което не е от компетентност на вещите лица. Освен това съдът е приел, че с влязлото в сила решение по предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ съдът, за да направи извода, че заболяването на жалбоподателя не е психично е взел предвид всички останали доказателства по това дело. С оглед на това районният съд е приел, че не е установено извършване на престъпление от ответниците по иска физически лица в качеството им на вещи лица, поради което е направил решаващия извод за неоснователност на установителните искове.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд по съществото на спора.
Приел е, че по гр. д. № 4142/97г. на Пловдивския окръжен съд е прието заключение на тройна съдебно – медицинска експертиза, като вещите лица – сега ответници по иска са констатирали, че заболяването на ищеца Р. Н. не е психично, тъй като при него е налице непсихотично състояние, при което няма психоза.
Относно представеното писмо от НЕЛК изх. № І 786/18.02.2009г. до жалбоподателя, в което директорът на НЕЛК е посочил, че диагнозата „психопатия”, включена в Международната квалификация на болестите под наименованието „специфични личностови разстройства”, като част от психичните разстройства попадат в списъка на заболяванията в Наредба № 5/20.02.1987 г. въззивният съд е приел, че съдържанието на писмото не налага извода, че заключението на тройната медицинска експертиза е неистинско. Според съда в това писмо се дава принципно становище по зададен въпрос.
Като е обсъдил останалите събрани по делото доказателства съдът е направил извода, че не са установени престъпни обстоятелства при изготвяне на процесната тричленна медицинска експертиза. Прието е, че с оглед на това предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Р. Н. за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението с вх. № 20420/16.07.2013 г. и в жалбата от 24.07.2013 г.
Съгласно тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.гр.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. Въпросите, формулирани в изложението касаят правилността на решението и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същите следва да се преценяват само ако бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество. В настоящото производство по чл.288 ГПК съдът преценява дали поставения правен въпрос е от значение за изхода на делото, за формиране на правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281,т.3 ГПК на въззивното решение. Както се посочи поставените въпроси в изложението и допълнителната жалба не представляват правни въпроси по смисъла на посоченото тълкуване в т.1-ва на ТР № 1/2010 г. по т.гр.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, а са въпроси по правилността на обжалваното решение. Следователно само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Относно представените от жалбоподателя многобройни писмени доказателства в настоящото производство е недопустимо съдът да ги обсъжда.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1077/13.06.2013 г. по гр.дело № 882/2013 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. №20202/15.07.2013 г. и касационна жалба от 24.07.2013 г., подадени от ищеца Р. Г. Н. от [населено място], обл.П., чрез адв. А. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: