Р Е Ш Е Н И Е
№ 667.
София, 10. 11. 2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретаря Виолета Петрова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1816/2008 година
Производството е по § 2 ал. 3 ПЗР на ГПК във връзка чл.218 а ал.1 б. “а” ГПК/отм./.
Образувано е по касационна жалба на М. И. В. от град П., против въззивно решение от 15.11.2007 г. по гр.д. № 1649/2006 г. по описа на Софийски градски съд, ІV „в” г.о.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение,като се иска неговата отмяна в частта,в която исковете са отхвърлени.
В срока по чл.218 г ГПК не е постъпило писмено възражение от ответника по касация – А. ”М”София.
Върховният касационен съд, състав на I гр. о., след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество-неоснователна.
С решението си въззивния съд е отменил частично решението на Софийски районен съд от 02.02.2006 год.по гр.д. № 3502/2005 год.,в частта,в която е уважен предявения на основание чл.121 ал.1 т.3 ЗДСл иск за сумата над 7526 лв.до 10 000 лв.,т.е.за 2 474 лв.,ведно със съответната лихва за забава,както и в частта,в която предявеният иск за обезщетение за забава на парично обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД е уважен за периода до завеждане на исковата молба и е отхвърлил исковете в тези части.
За да постанови този резултат въззивния съд е констатирал,че заповед № 2612/11.06.2003 год.на директора на А. ”М”е отменена като незаконосъобразна от Върховния административен съд с влязло в сила решение № 7831/01.01.2004 год. Съдът е анализирал доказателствата по делото,свързани с периода след уволнението до неговата отмяна и възстановяването на длъжност на ищцата/сега касатор/ В. и при тяхната цялостната преценка е стигнал до извода,че за процесния период е доказано по несъмнен начин,че последната е останала без работа и следва да й се присъди обезщетение. Приел е,че искът е частично основателен, тъй като законът е ограничил отговорността за незаконно прекратяване на служебно правоотношение до размера на 10 месечни брутни възнаграждения, поради което служителят не може да търси обезщетение за период над 10 месеца след датата на прекратяване на служебното правоотношение,т.е.приложима е нормата на чл.104 ал.1 ЗДСл.
Решението е правилно.
Неоснователен е касационния довод,че съдът неправилно е приложил материалния закон,като е приел,че разпоредбата на чл.121 ал.1 ЗДСл не указва какъв е размера на дължимото се обезщетение,а препраща към нормата на чл.104 ал.1 ЗДСл,чието съдържание към датата на уволнението – 12.06.2003 год.не е определяло максимален срок на дължимост на обезщетението от 10 месеца. Исковата претенция е за обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за оставането без работа по служебно правоотношение за целия период/надвишаващ 10 месеца/ след прекратяване на служебното правоотношение.
Съдът правилно е приложил материалния закон,като изрично е аргументирал изводите си относно възникването на правото за дължимо обезщетение на уволнения държавен служител,след отмяна на последното,което намира своето основание в разпоредбата на чл.121 ал.1 ЗДСл,според която държавния служител има право да оспори законността на прекратяването на служебното правоотношение пред органа по назначаването или пред съд, чрез органа по назначаването и да иска,съгласно т.3 от горепосочената разпоредба обезщетение за времето ,през което не е бил на работа,поради прекратяването му. Този принцип , визиращ правото на държавния служител да иска полагащото му се обезщетение,се обективира с горепосочената разпоредба и е свързан със защитата срещу незаконното прекратяване на служебното правоотношение,което включва възможността за търсене на дължимо обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение.Разпоредбата на чл.104 ал.1 ЗДСл обхваща всички случаи на прекратяване на служебно правоотношение,след като бъде отменено,без оглед на конкретното основание за прекратяване въпреки,че нормата регламентира обезщетения при прекратяване на общо основание,което дава основание на ищцата да поддържа,че цитираната разпоредба няма приложение по отношение на нейното прекратяване. Служебното правоотношение на ищцата е било прекратено на основание чл.106 ал.1 т.3 ЗДСл. Липсата на материалноправна норма,която да урежда размера на принципно дължимото обезщетение при незаконно прекратяване на служебното правоотношение,в хипотезата на дисциплинарно увалнение,трябва да се търси в най-близката правна норма,съгласно разпоредбата на чл.46 ал.2 от ЗНА,която да отговаря на целта на закона и правилата на морала. Най-благоприятна и най-близка е нормата на чл.104 ал.1 ЗДСл,в сравнение с други хипотези на обезщетяване с ограничение на периода –по КТ,по ЗОВС,по ЗСВ,поради което тя е приложима по аналогия. Размерът на дължимото обезщетение обаче е ограничен във времето – за не повече от 10 месеца,който е максимално уреден срок по ЗДСл.
Обезщетение извън размера по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл не се дължи, освен при деликт – когато органът по назначението наред с издаването на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение или друга подобна хипотеза, какъвто иск в случая не е предявен. Освен това присъждането на обезщетение без ограничение в периода,за каквото претендира и пред настоящата инстанция касаторът,противоречи на изведения по-горе общ принцип при обезщетяването и на тълкуването на закона.
Правилно е прието от съда,че иска за лихви е недоказан,тъй като не е приложима разпоредбата на чл.84 ал.1 ЗЗД. За да изпадне в забава длъжникът- ответника по иска, той следва да бъде поканен, преди предявяване на настоящия иск,тъй като няма определен срок,в който следва да заплати определената парична сума като обезщетение.
С оглед изхода на спора разноските остават за сметка на страните, така както са ги направили,тъй като претендираните такива в размер на 300 лв. от ищцата нямат характер на разноски и не подлежат на възстановяване по силата на закона.
Водим от изложените съображения и на основание чл.218 ж, ал.1 изр. 2, пр. 1 от ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на І г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 15.11.2007 г. на Софийски градски съд, ІV „в” г.о.постановено по гр.д. № 1649/2006 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: