О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ .679
Гр. София,03.08.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2913/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Е. ПАРК У. П. Е. [населено място], чрез пълномощника адв. К. Ч., срещу решение № 156/10.06.2015 г. по в.т.д. № 171/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 1239/29.12.2014 г. по т.д.№ 1423/2014 г. на Варненския окръжен съд, и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен искът на касатора против Е.-П. М. АД [населено място] за заплащане на сумата 190 844.57 лв., представляваща заплатени суми по фактури с отпаднало основание, поради отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, а в полза на ответника по касация са присъдени сторените по делото разноски от 17 520.80 лв. за две инстанции.
В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на решението, на всички посочени в чл.281 т.3 ГПК основания, въз основа на които се претендира отмяната му и постановяване на друго по същество, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на сторените от касатора съдебно-деловодни разноски за всички инстанции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК по отношение на изрично формулираните от него три материалноправни и един процесуалноправен въпрос.
Ответникът по касационната жалба – Е.-П. М. АД [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Банков, с писмен отговор в срока по чл. 287 ал. 1 ГПК подробно мотивира позицията си, че не са налице основанията на закона за допускане на касационно обжалване на решението. Претендира разноски.
За да се произнесе в рамките на настоящото производство, с оглед доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение взе предвид:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да счете предявеният иск с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД за неоснователен, въззивният съд, след обстоен анализ на доказателствата по делото и приложимата нормативна уредба, е приел от фактическа и правна страна следното: Ищецът – настоящ касатор е производител на електрическа енергия, като собственик на вятърни електроцентрали – възобновяем източник на енергия по смисъла на ЗЕВИ и съответно – ползвател на електроразпределителната мрежа по смисъла на т.41а, б.”а”, пр.1 от § 1 на ДР на ЗЕ. На основание чл. 18, ал.1, т.1 ЗЕВИ, същият има гарантиран достъп до електроразпределителната мрежа. С приемането на ЗЕВИ през 2011 г. – чл.30, ал.1, е въведено задължителното изискване за сключване на възмезден договор за достъп с електроразпределителните дружества, а с § 197, ал.1 ПЗР на ЗИДЗЕ /в сила от 17.07.2012 г./ заварените производители на енергия са задължени да сключат договора в двумесечен срок от влизане на закона в сила. С ал. 2 на разпоредбата е предвидена възможност за операторите, при липса на сключен договор, да сезират ДКЕВР за определяне на условията за достъп. От горното е изведен изводът, че действащата нормативна уредба регламентира доставката на услугата „достъп” единствено на договорно и възмездно основание.
Съдът е взел предвид, че между страните е сключен договор за достъп от 28.12.2012 год., съгласно който производителят заплаща ежемесечно цена в размер на 18, 83 лв/МВтч „в съответствие с Решение Ц-33/14.09.2012 год. на ДКЕВР”, както и че всяка промяна на цената на достъп се извършва автоматично, при всяко ново решение на ДКЕВР. Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР е постановено в процедура по § 197, ал.2 ПЗР на ЗИДЗЕ и съставлява индивидуален административен акт, който определя същественото съдържание на договорната връзка между страните.
Следователно – страните са субекти на договорно правоотношение по предоставянето на възмезден достъп, чието съдържание е определено в закона и е индивидуализирано в административен акт на ДКЕВР като регулаторен орган. Намесата на комисията следва от закона и съставлява действие, което замества отделните елементи от договора по аналогия с чл. 299, ал.1 ТЗ. В процесния период ищецът трайно е отдавал произведената ел. енергия в електроразпределителната мрежа и е ползвал същата за целите на дължимите доставки по договора за продажба, както и е заплащал на доставчика индивидуализираната в Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР временна цена, вкл. и въз основа на допуснатото по закон предварително изпълнение на административния акт по чл. 13, ал.7 ЗЕ.
Определянето на временна цена за достъп е специално предвидено в чл. 32, ал.4 ЗЕ правомощие на ДКЕВР. В случай, че окончателно определените цени за достъп са различни от временно определените, е предвиден механизъм за компенсиране на разликите, като последните могат да бъдат както в полза на доставчика, така и на ползвателите. На основание чл.31, т.2 и 8 ЗЕ цената за достъп отразява действителното обедняване на доставчика, равняващо се на сторените и прогнозни разноски във връзка с учредения достъп.
Не е спорно по делото, че с решение № 4025/21.03.2013 г. по адм.д. № 12423/2012 г. по описа на ВАС, оставено в сила с решение № 9484 от 25.06.2013 г. по адм. д. № 6473/13 г. по описа на ВАС, решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено, в частта по раздел VІІ, т.1 и 2, както и че на основание чл.177, ал.1 от АПК, същото има действие спрямо всички и е задължително за настоящия състав, на основание чл. 17, ал.2 ГПК. Решението на ВАС има конститутивно и обратно правно действие.
Съдът е съобразил служебно известния му факт, че с последващ административен акт – Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, регулаторът е довършил административната процедура по първоначалното искане за определяне на окончателни цени на процесната услуга. ДКЕВР е констатирала, че не са налице основания за признаване за текущия ценови период на разходи за експлоатация и поддръжка, в резултат на което окончателно определените цени в полза на ответното дружество на използваната от производителите мрежова услуга са с нулеви стойности. Същевременно производителите на ел. енергия, произведена от слънчева и възобновяема енергия са задължени да заплащат по 2,45 лева/МВтч на операторите на електроразпределителните мрежи, които от своят страна ги превеждат на [фирма]. Постановеният административен акт не е влязъл в законна сила, но подлежи на предварително изпълнение, на основание чл.13, ал.7 ЗЕ. Едновременно с това по арг. от чл.32, ал.4 ЗЕ той има преуреждащо действие спрямо заварените временни цени, поради което с последващо решение № КМ–1/13.03.2014 г. ДКЕВР е определила компенсаторни мерки чрез връщане на платените в повече средства на ползвателите на достъп с неотменени временни цени.
С оглед горните констатации от фактическо и правно естество, съдът е заключил, че страните са участници в облигационно правоотношение с периодичен и траен характер, по което електроразпределителното дружество предоставя гарантиран достъп, респ. производителят на ел. енергия заплаща цена за него, определима от единствено компетентния регулаторен орган – ДКЕВР чрез механизма на временни или окончателни цени и компенсаторни мерки. Отмяната на временните цени по пътя на съдебния контрол не трансформира възмездното правоотношение в безвъзмездно и не създава безусловно задължение за доставчика за връщане на получената парична престация. И. по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е приложим в случаите, когато към момента на даването, респ. на получаването на имуществена облага е съществувало правно основание за това, но впоследствие същото е отпаднало. Претенцията се основава винаги на новонастъпил юридически факт с обратно действие, който засяга самото основание на престираното. В настоящия случай административният акт индивидуализира единствено цената на услугата и не формира основанието на престацията, като отмяната му не прекратява договорната обвързаност. Основанието на разменените престации не отпада, а пълната реституция на даденото би довела до ощетяване на редовно престиралия доставчик. Затова отпадането на временните цени само по себе си не би могло да доведе до претенция на производителя за връщане на даденото на отпаднало основание. При липса на определена временна цена за достъп, размерът на дължимата от производителя престация подлежи на определяне по административен ред – чрез окончателни цени. В случай, че при окончателното ценообразуване е налице разлика в цената, породеното неоснователно обогатяване се отстранява чрез способа на компенсаторните мерки – чл. 32, ал. 4 ЗЕ. При липса на предвидена в закона изрична правна защита за производителите, за които регулаторният оран не е издал компенсаторно решение, за тях е налице възможността да претендират само недължимо платената разлика, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Горната претенция обаче произтича от различен фактически състав, респ. има различно основание от иска, с който въззивната инстанция е сезирана.
С оглед така формираната решаваща воля на съда, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че са налице основанията за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол по въпрос № 2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, конкретизиран, съобразно правомощията на касационната инстанция, както следва: Дали съдебната отмяна на индивидуален административен акт с допуснато по закон предварително изпълнение /в частност – решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп/, представляващ елемент от сложен фактически състав на гражданско правоотношение, води до заличаване с обратна сила на породените въз основа на него правни последици в рамките на правоотношението.
Независимо от обстоятелството, че касаторът обосновано се позовава на допълнителните предпоставки на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК – че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, след подаване на касационната жалба във връзка с него е формирана задължителна съдебна практика на различни състави на ВКС, ТК по чл.290 ГПК /решение № 212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/14 г., І ТО, решение № 155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г., ІІ ТО, решение № 157/11.01.2016 г. по т.д.№ 3018/2014 г., ІІ ТО, решение № 7/26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г., ІІ ТО, решение № 28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ ТО/, съдържаща разрешение, което по същество се отклонява от даденото в обжалвания акт. Поради това въззивното решение следва да бъде допуснато до касация при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, за проверка на съответствието му с посочената практика на ВКС.
По останалите формулирани от касатора въпроси, доколкото съвпадат с касационните основания, изложени в жалбата, съдът ще се произнесе при постановяване на решението си.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 156 от 10.06.2015 г. по в.т.д. № 171/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд
УКАЗВА на касатора в седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 816.90 лв., като го предупреждава, че при неизпълнение на указанията в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
При представяне в срок на изискуемия платежен документ, делото да се докладва на Председателя на второ отделение на ВКС, ТК за насрочване на делото в публично съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: