О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
гр. София 19.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1502 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма], чрез адв. Х. К. и адв.А. Б. срещу решение №9188/19.12.2016 г. по гр.дело № 8736/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Е. Х. К. с правно основание чл.200 КТ за сумата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – т.е. за разликата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 86,ал.1 ЗЗД за сумата над 1 558.08 лв. до 1 905.70 лв. – т.е. за разликата от 347.62 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и вместо отменената част е осъден [фирма] да заплати на Е. Х. К. сумата от още 50 000 лв. неимуществени вреди на основание чл.200 КТ ведно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от още 347.62 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД и е потвърдено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл. 200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД на ищите: Р. Х. К. – малолетен, чрез майката и законен представител З. Р. Е. за сумата 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 905.70 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Е. Х. К. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., З. Р. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Х. А. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и е осъден ответника да заплати сумата 18 643.20 лв. по сметка на Софийски районен съд държавна такса и възнаграждение за вещи лица. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е отменено определение от 02.06.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд и вместо това е осъден [фирма] да заплати на адв.Д. Д. Н. сумата 27 672 лв. възнаграждение за процесуално представителство пред двете инстанции и е осъден [фирма] да заплати на Софийски районен съд сумата 20 000 лв. държавна такса за първоинстанционното производство и на Софийски градски съд сумата 10 000 лв. държавна такса за въззивното производство.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят в цялост предявените от ищците искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, алтернативното искане е, ако исковете не бъдат отхвърлени да се присъдят обезщетения в намалени размери. Формулирано е и искане да се отмени решението и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски по делото.
В изложението са формулирани въпросите: 1. как следва да се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли да се съобразят икономическите условия в страната и присъжданите размери на обезщетения в сходни случаи при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на деца, съпруг и родител на починал в резултат на трудова злополука, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не, 3. длъжен ли е решаващият съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други, 4. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Въпросите по п.п.2,3 и 4 са решени в противоречие с практиката на ВКС, 5. в случай, че е налице въззивно решение, което потвърждава първоинстанционното решение, мотивите на кое от решенията ще се ползват с обвързваща сила по смисъла на чл.233 ГПК в отношенията между ответника и третото лице-помагач, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Подадена е касационна жалба от третото лице помагач на страната на ответника [фирма] [населено място], чрез адв.А. Т.. Жалбата е подадена срещу въззивното решение на Софийски градски съд от 19.12.2016 г. по гр.дело № 8736/2016 г. в частта, с която е отменено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Е. Х. К. с правно основание чл.200 КТ за сумата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – т.е. за разликата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 86,ал.1 ЗЗД за сумата над 1 558.08 лв. до 1 905.70 лв. – т.е. за разликата от 347.62 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и вместо отменената част е осъден [фирма] да заплати на Е. Х. К. сумата от още 50 000 лв. неимуществени вреди на основание чл.200 КТ ведно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от още 347.62 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД и е потвърдено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл. 200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД на ищите: Р. Х. К. – малолетен, чрез майката и законен представител З. Р. Е. за сумата 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 905.70 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Е. Х. К. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., З. Р. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Х. А. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281 т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове или се намали определения от въззивния съд размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всеки ищец.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. от кои критерии следва да изхожда съдът при определяне на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие причинена смърт на наследодател по справедливост и следва ли обезщетението да е съобразено със средния стандарт в страната, както и с икономическото положение на семейството на пострадалия, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. при наведени от страните доводи за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд заедно с неговата неправилност, задължен ли е въззивният съд в качеството на инстанция по същество да даде произнасяне по тях или е достатъчно да постанови решение само относно основателността и правилността на първоинстанционното решение, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. при поставени въпроси от страните по делото, които излизат извън предмета на делото трябва ли съдът да се произнася по тях и да събира доказателства за тях и втората инстанция трябва ли да се произнася по тях, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1968 г., т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Третото лице помагач на страната на ответника [фирма] е изразил становище за частична недопустимост на жалбата на ответника, като счита, че следва да се допусне касационно обжалване само по първия поставен въпрос от изложението. По останалите въпроси, формулирани от ответника е изразено становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на касационната жалба е изразено становище за частична основателност, като изложени доводи за прекомерност на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди на всеки от ищците.
Ищците З. Е. лично и в качеството си на законен представител на малолетния си син Р. К., Е. Х. К. и Х. Е., всички чрез адв.Д. Н. в писмен отговор са изразили становище по касационната жалба на ответника за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. В същият смисъл е и писменият отговор на ищците, чрез адв.Д. Н. по касационната жалба на третото лице помагач [фирма] [населено място].
Ответникът [фирма], чрез адв.А. Б. и адв. Х. К. в писмен отговор е изразил становище по касационната жалба на третото лице помагач, че следва да се допусне касационно обжалване по първи и втори въпрос от изложението, съответно за основателност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено, че ищците са наследници на починал при трудова злополука на 19.11.2014 г. Х. Е. К., че починалият е бил е в трудово правоотношение с ответника. Посочил е, че в Протокол № 26 от 10.12.2014г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката, станала на 19.11.2014г. е констатирано само, че не са дадени инструкции на работниците, свързани с ненормални ситуации. Прието е, че в протокол за извършена проверка от 15.12.2014г. е контрирано, че е нарушено изискването за съобразяване с опасната зона. Посочил е, че според наръчника за техническа безопасност, опасната зона е върху и под машината. Работното място на водач на краен маркуч: Работното място на водача на краен маркуч се намира в опасната зона на крайния маркуч, обаче не под мачтовата бетоноразпределителна стрела. Тук е необходима повишена предпазливост. Водачът на краен маркуч и машиниста трябва да имат визуален контакт. Съдът е приел за безспорно по делото, че бетон-помпата е собственост на третото лице-помагач и е наета от ответника, във връзка с изграждания обект – Договор от 01.07.2014г., че тя е минала технически преглед за 2014г., но за движение по пътищата, че работодателят има Застраховка в случай на злополука, но не са представени доказателства плащане в полза на наследниците на починалия работник.
Относно претърпените страдания и болка от ищците съдът е обсъдил и възприел показанията на свидетелите К. и К., а относно механизма на злополуката свидетелите В., Т. и П..
Прието е, че писмено удостоверяване на извършен инструктаж видът и съдържанието му не са представени по делото. Прието е също, че в Протокол № 26 от 10.12.2014 г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката, станала на 19.11.2014 г. са констатирани две нарушения на нормативната уредба. Първото нарушение е констатирано по чл. 166, ал. 3 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, според който Писмените инструкции по ал. 1 и 2 трябва да са разбираеми за работещите, за които се отнасят, и да съдържат необходимата информация, в т. ч. – т. 2. предвидимите ненормални ситуации. Второто нарушение е констатирано по чл. 11, ал.1 т.3 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, в която е посочено, че работодателят осигурява провеждането на инструктажи по безопасност и здраве при работа на всеки работещ независимо от срока на договора и продължителността на работното време, вкл. и на – т. 3. работещи от други предприятия, които ще работят на територията на предприятието.
Съдът е приел, че съобразно протокол за извършена проверка за спазване на нормативните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от 19.11.2014, 21.11.2014 и 15.12.2014 г. е констатирано, че на работния обект са допуснати две нарушения. Първо скъсване на стрела на бетонпомпа, което е нарушение на чл. 76, т.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, в която е посочено, че машините трябва са правилно проектирани, конструирани и достатъчно устойчиви за използване за работата, за която са предвидени. Второто нарушение е, че на място не са означени опасните зони около бетонпомпата, което е нарушение на чл.77, ал. 2 от Наредба № 2, в която е посочено, че опасните зони около строителните машини, извършващи дейностите по ал. 1, се означават в съответствие с инструкциите за експлоатация.
Приет е за спорен въпросът за наличие на груба небрежност на починалия работник, което да е допринесло за настъпване на трудовата злополука.
Съдът е приел за безспорно установено по делото наличието на трудова злополука, която е причинила смърт на работника, което е установено и по надлежния административен ред, както и механизма на настъпването на трудовата злополука.
Посочил е, че в отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение за съпричиняване, че такова възражение е направило третото лице помагач, макар и не достатъчно конкретизирано.
Въззивният съд е преценил възражението на работодателя за освобождаването му от отговорност при условията на чл. 201, ал. 1 КТ за неоснователно, тъй като увреждането не е било причинено от работника умишлено, като е съобразил, че доказателства в тази насока не са сочени, нито са събирани. Позовал се е на разпоредбите на чл. 201, ал. 2 КТ, според които отговорността на работодателя може да се намали, само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Прието е, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Прието е също, че съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение технологичните правила, и на правилата за безопасност, че не всяко съпричиняване е релевантно, и е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства съдът е приел, че на починалия работник не е направен подробен инструктаж съобразно изискванията на нормативната уредба в деня на инцидента, каквито са показанията и на св. П.. Прието е, че указанията в наръчника са твърде общи и недостатъчни за работника, поради което същите не отговарят на изискванията на нормативната уредба. Посочил е, че в наръчника няма указания какви са опасностите при неспазване на безопасната зона и има ли случаи, в които се налага и не е възможно при работа опасната зона да се избегне от работника и как се действа в тези случаи. Възприети са показанията на св.Т., че инструктаж на този обект не е правен, нито в деня на инцидента, нито преди това, че при наливане на бетон се седи принципно пред стрелата, а не под нея, но има случаи, в които това не е възможно, че парапети и обезопасителни каски няма и всеки път се пита къде са каските и никой не отговаря. Според въззивния съд липсата на предпазно средства – каска и облекло няма причинна връзка с претърпяната смърт, тъй като върху пострадалия е паднала стрелата на бетон-помпата, която има огромна маса и предпазното средство не би предотвратила смъртта. Изводът е обоснован с показанията на св. П. и св. В., който също потвърждава, че понякога не е възможно да се избегне позиция под стрелата и св. Т.. Показанията на посочените свидетели са възприети от въззивния съд, като е съобразено и обстоятелството, че същите съвпадат и с изводите в Протокол № 26 от 10.12.2014 г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката. Прието е, че поведението и позицията на работника в момента на инцидента не може да се възприеме за груба небрежност въпреки инструкцията, доколкото естеството на работа е предполагала движение в тази зона и не изключвала и присъствието му там.
Съдът е приел, че в случая поведението не е във връзка с инцидента, тъй като той се дължи на разрушаване на съоръжението, което е и причинило смъртта, а не във връзка с изпълнение на работа, че тя нито го е предизвикала, нито има решаващо значение за него. Посочил е, че няма нарушение на елементарни основни правила, че те не са подробно въведени с инструктаж и, че самата инструкция практически не може винаги да се изпълни с оглед практическата особеност на спецификата на работата на терен, което е установено по безспорен начин от показанията на свидетелите.
Прието е, че трудовата злополука се дължи на разрушаването на стрелата, което е причинено от действието на напрежения, от натоварване приложено външно на рамото, че става въпрос за техническа неизправност на съоръжението, което е причината за инцидента, че тази неизправност е следвало да бъде забелязана и отстранена от работодателя. Съдът е приел, че е без значение, че работодателят не собственик на бетонпомпата – последното установено от договора за изработка и доставка на бетонови разтвори, тъй като работата е извършена по възлагане на работодател и се извършва от негови работници, поради което условията за безопасност на труда са негова отговорност. Прието е, че допускането на неизправност довела до разрушаването на съоръжението и то при нормален режим на работа предполага, че работодателят не е положил не само обичайните грижи за осигуряване на безопасността на труда, но не е положил грижа, която и най – небрежния работодател би положил. Изводът е изведен и съобразно констатациите за допуснати нарушения в представения по делото протокол за извършена проверка за спазване на нормативните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от 19.11.2014, 21.11.2014 и 15.12.2014 г.
Съдът е приел, че в подкрепа формираните изводи е и заключението по т. 11, 12,13 и т. 5, 3, 4 от приетата по делото четворна съдебно техническа експертиза, която не е оспорена от страните. Според заключението на вещите лица причина за счупването на стрелата е „неизправност. Съгласно същото заключение причината за дефектирането е разрушение от натоварване, започнало в зоната на извършени ремонтно-заваръчни дейности, а разрушаването на стрелата е причинено от действието на напрежения, от натоварване приложено външно на рамото. Възприети са констатациите на вещите лица, според които видимо е допълнително направен заваръчен шев напречно на дължината на рамото, че поради материален или технологичен дефект вследствие на продължително циклично натоварване и претоварване се е получила пукнатина, която е била коригирана чрез заваряване. Според заключението на вещите лица подготовката или заваряването на ремонтния шев вероятно е било извършено некачествено и е позволило появата и развитието на нова пукнатина, че при проведени допълнителни наблюдения в зоната на заваръчния шев се регистрират пукнатини в основата му и в неговия край, че липсват доказателства по делото, които да сочат за наличието на технически проверки на заварения участък. Вещите лица са посочили, че при извършване на заваръчни дейности върху елементи с голяма носеща способност е задължително, заваръчният шев да се изследва за наличие на микропукнатини или дефекти в него. В зависимост от качеството на извършените заваръчни дейности може да се даде заключение дали машината е опасна за употреба (технически неизправна) или техническото и състояние позволява нейната безопасна експлоатация. При наличие на дебел слой ръжда, експертната практика сочи, че пукнатината вероятно е можела да бъде идентифицирана като такава дори и с по-обстоен и внимателен преглед с „просто око”. При наличие на такъв вид неизправности те се отремонтират чрез заваряване. Възприето е и становището на вещото лице П., участвало в изготвянето на четворната експертиза, изразено в съдебно заседание на 14.04.2016 г., според което некачественото ремонтно заваряване е вероятната причина за счупване на стрелата, че натрупаната ръжда говори за процес продължил дълго във време 3-4 месеца, който не е бил контролиран от служителите използващи съоръжението, че е било видимо с просто око ръждата и пукнатината.
Въззивният съд е приел, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, че при разглеждане на въпросите за съпричиняването следва да се прави преценка и на положената грижа от работодателя за осигуряване на безопасни условия на труд и когато такива не са положени, и трудова злополука както в случая е в пряка причинна връзка с неосигурените условия за безопасност не е налице сърпичинявне по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
Възприета е практика на ВКС, според която щом не са били осигурени от работодателя безопасни условия на труд, не може да се приема,че злополуката се дължи на груба небрежност.
Прието е, че посочената практика от ответника във връзка със съпричинявнето и проявата на груба небрежност е неприложима в настоящия случай. Прието е, че дори работникът да е ползвал каска поради срутила се стрела част от работно съоръжение, поради неизправност, тежаща тонове, това не би променила леталния изход. Посочил е, че позицията на работника в съответствие с практически възможното предполага той да е в опасаната зона и понякога да е под стрелата, че това поведение не представлява проява на груба небрежност и няма причнна връзка с инцидента. С оглед на това е формиран извод, че не е налице груба небрежност, която да е в причинна връзка с настъпилата смърт и, че обезщетението не следва да се намалява, тъй като не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид практиката на ВС, обективирана в т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
Прието е, че неимуществените вреди нямат стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване, че следващото се за тях обезщетение се определя въз основа на принципа на справедливостта в съответствие с формираното вътрешно убеждение на съда, че при определяне на обичайните вреди според общовалидния обществен критерий за справедливост съдът не прилага субективни виждания, а отразява общите схващания на даден етап от общественото развитие, като по-тежките по характер и степен увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения. Справедливостта, като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на увредения. Конкретно причинените вреди, се определят в съответствие с конкретно установените факти. Вредата е елемент от фактическия състав на увреждането.
Възприета е практиката на ВКС, според която размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.).
Въззивният съд е приел, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане следва да се съобрази нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД във вр. чл.52 за цялостно обезщетяване на вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочил е, че законът не определя към кой момент трябва да се прави оценка на вредата. Формиран е извод, че от правилото, че увреденият има право на пълно обезщетяване меродавен е моментът на постановяване на решението – датата на приключване на устните състезания по делото. Прието е, че обезщетението трябва да покрие всички вреди, настъпването на които е доказано, макар и те да са настъпили след констатиране на увреждането и дори след предявяване на иска за обезщетение съгласно чл. 235, ал.2 ГПК. Според въззивния съд пълното репариране на вредите на пострадалите ищци от смъртта на техния близък роднина, причинена от трудова злополука, изисква съобразяване на промените в икономическата конюнктура през периода на висящност на процеса, че за времето след момента на увреждането до приключване на делото, в страната за протекли инфлационни процеси, поради което паричната компенсация следва да бъде адекватна, тъй като законът изисква пострадалите лица да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер. Прието е, че психическите страдания и скръбта от загуба на близък роднина, който е млад, здрав и работоспособен, не могат еднозначно да бъдат оценени към един определен момент без да се изходи от обичайната житейска интензивност и продължителност на негативните емоции. Посочил е, че икономическите условия в страната, следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но, че те не са единствен израз на справедливия размер на обезщетението, а водещо при определянето от съда на дължимото справедливо обезщетение е да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди, които се оценяват по критериите изведени в задължителната съдебна практика по чл.52 ЗЗД.
Относно началния момент на дължимото обезщетение за забава при обезщетяване на вреди от трудова злополука на основание чл.200 КТ съдът е приел, че се дължи от 19.11.2014 г. – дата на трудовата злополука.
Прието е, че в случая за четиримата ищци неимуществените вреди са свързани с болката и страданието изпитано в следствие на внезапна смърт на техния наследодател.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на малолетния ищец Р. К. съдът е съобразил, че в ранна детска възраст на 11 години, малолетното дете е останало полусирак, без баща, който няма да има възможност никога да опознае, че привързаността на едно малко дете към своя родител предвид и на силната сплотеност на цялото семейство са от съществено значение, за да се определи значителната степен на негативните изживявания, които е справедливо да се обезщетят съответно. Взето е предвид обстоятелството, че дори пълноценната грижа, предоставяна от майката, не би успяла до компенсира липсата на фигурата на бащата в ранна детска възраст и усещането у детето за отрастване в нетипичната ситуация, в която е отглеждан само от един родител, че грижата на майката не може адекватно да компенсира неосъществяването на емоционалната връзка между баща и син. Съобразен е и фактът, че майката и детето са разчитали изключително на финансовата подкрепа на починалия, като той е осигурявал материалната стабилност и опора в живота им, че детето към момента на злополуката е на достатъчна възраст да се е привързвало осъзнато към своя баща да и да е изградило близка връзка с него, загубата на която ще остави негативни следи до края на неговия живот. С оглед на посоченото и като е съобразил допусната груба небрежност от служителите на ответника, която е в причинна връзка с трудова злополука причинила смъртта на Х. К. съдът е приел, че справедливото обезщетение в полза на Р. К. е в размер на 150 000 лв.
По отношение на претенцията на ищцата З. Е. за неимуществени вреди съдът е приел, че при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид факта, че З. е съпруга на починалия работник, с който е имала дългогодишен брак и две деца на 22 г. – дъщеря и на 11 г. син, с които живеели в едно домакинство, че след смъртта на своя съпруг е изпаднала в депресия, което значително се отразява и на нейното психическо здраве, за което се е наложило и болнично лечение. Прието е, че характера и интензитета на изпитаните от съпругата болки и страдание, вследствие на настъпилата внезапна смърт на съпруга са с изключително голяма интензивност, като е съобразено установеното по делото, че двамата с починалия са били неразделни, помагали са си взаимно и са преживявали заедно трудностите в живота, отглеждайки две деца и грижейки се за болната майка на починалия. Съдът е взел предвид факта, че съпругата е останала сама да отглежда двете си деца, че към момента на инцидента е била на 43 години, стресът от внезапната и неочаквана смърт вследствие на инцидент, случил се докато съпругът й е полагала труд, за да осигури финансова стабилност за младото семейство, шокът, който предизвиква това събитие и начинът, по който то се възприема и отразява на психиката на ищцата. С оглед на тези съображения е формиран извод, че справедливото обезщетение в полза на З. Е. е в размер на 100 000 лв.
Относно обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата Х. Е. съдът е съобразили, че тя е майка на починалият работник Х. К., че е в напреднала възраст със силно разклатено здраве, преживяла два инфаркта, че е живеела заедно със семейството на своя починал син, че последният се е грижил за своята