2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
гр. София, 20.05. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1153 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 05.08.2013 г., допълнено в частта му за разноските с определение от 13.01.2014 г., постановени по въззивно гр. дело № 15184/2012 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № ІІ-61-27/21.06.2012 г. по гр. дело № 54870/2010 г. на Софийския районен съд, като краен резултат са частично уважени, предявените от Д. Ц. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 от КТ, като е осъден жалбоподателят да заплати на ищцата сумата 3 376.28 лв. – неплатена част от допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода 18.05.2008 г. – 12.03.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.11.2010 г. до окончателното й плащане, както и сумата 1 859.07 лв. – законна лихва върху неплатените главници за периода 06.06.2008 г. – 11.11.2010 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. Ц. К., в отговора на жалбата излага становище и доводи за недопустимост на жалбата, като и че не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване; претендира присъждане на направените разноски по делото за настоящата инстанция.
Доводите на ищцата за процесуална недопустимост на касационната жалба съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, е неоснователен. Предявеният от нея по делото главен осъдителен иск по чл. 128, т. 2 от КТ, предвид и намаляването на размера му, допуснато в първоинстанционното производство, е за сумата 14 021.98 лв., на която сума възлиза и неговата цена, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК. Критерият за обжалваемост на въззивното решение, респ. – за процесуалната допустимост на касационната жалба, установен с разпоредбата на чл. 280, ал. 2 (в приложимата й в случая редакция – ДВ, бр. 100/2010 г.) от ГПК, е именно цената на предявения по делото иск, която в случая е над 5 000 лв. Цената на предявения по делото акцесорен иск по чл. 245, ал. 2 от КТ е 3 091 лв. (т.е. – до 5 000 лв.), но този иск е изцяло обусловен от главния иск по чл. 128, т. 2 от КТ, поради което касационната жалба е допустима и в частта й относно него (в този смисъл е и константната практика на ВКС).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведени и формулиран материалноправен въпрос по приложението на чл. 12, ал. 10 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), а именно – относно възможността допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит да бъде изменяно на период, по-дълъг от една година.
Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като подържа, че този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка излага съображения, че текстът на разпоредбата на чл. 12, ал. 10 от НСОРЗ бил неясен, създавал предпоставки за противоречиво тълкуване и не съществувала трайна съдебна практика, която да даде ясни указания как тази разпоредба да се прилага при уреждане на конкретни трудови правоотношения.
За да намери за основателен главният иск по чл. 128, т. 2 от КТ, за сумата 3 376.28 лв., въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че ответникът-касатор дължи на ищцата изплащането на допълнително месечно трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, в размер на определения в допълнително споразумение № 236/04.02.2008 г. между страните, процент, а именно – 0.6 % за всяка година трудов стаж на ищцата, изчислен на базата на договореното основно месечно трудово възнаграждение. Относно конкретно дължимия по делото размер на това допълнително възнаграждение, градският съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като е взел предвид и извършените от ответника-касатор, плащания преди и след подаването на исковата молба, както и направеното от него възражение за изтекла погасителна давност, което е намерил за частично основателно. Като се е позовал на разпоредбите на чл. 12, ал. 2 и ал. 10 от НСОРЗ, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника-касатор, че съгласно неговите вътрешни правила това допълнително възнаграждение следва да се изменя на период от две години, което би довело до заплащане на допълнително възнаграждение в по-малък размер, като съдът е намерил, че това е в нарушение на наредбата и на договореното в индивидуалния трудов договор.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по изведения от касатора материалноправен въпрос, в сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 10 от НСОРЗ, размерът на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се изменя на период, не по-малък от една година придобит трудов стаж и професионален опит. С тази разпоредба е установено правилото, че размерът на това допълнително възнаграждение не може да бъде изменян – увеличаван преди навършването на една пълна година придобит трудов стаж и професионален опит от съответния работник или служител. Това правило изцяло кореспондира с разпоредбата на предходната ал. 9 на чл. 12 от НСОРЗ, съгласно която, правото за получаване на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една година. Правилото, че това допълнително възнаграждение не може да бъде изменяно на период, не по-дълъг от една година придобит трудов стаж и професионален опит от съответния работник или служител, ясно следва от разпоредбата на член единствен от ПМС № 147/29.06.2007 г. (прието съгласно чл. 12, ал. 6 от НСОРЗ), съгласно която, минималният размер на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит е 0,6 % за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит, както и от разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НСОРЗ, съгласно която, за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Или – с други думи, това допълнително възнаграждение следва да бъде изменяно – увеличавано, при навършването на всяка една пълна година придобит трудов стаж и професионален опит от съответния работник или служител – не по-рано и не по-късно от навършването й.
Относно това тълкуване на разпоредбата на чл. 12, ал. 10 от НСОРЗ, във връзка с останалите алинеи на чл. 12 от наредбата и с член единствен от ПМС № 147/29.06.2007 г., никога не е имало съмнения в съдебната практика, включително тази на ВКС. Предлаганото съгласно тезата на касатора тълкуване, че допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит може да бъде изменяно на период, по-дълъг от една година, защото разпоредбата на чл. 12, ал. 10 от НСОРЗ установявала императивно правило само за минималния срок, но законодателят не бил предвидил каквото и да е правила за максималния срок, е напълно несъстоятелно. Това тълкуване би довело до противоречие с императивно установения с цитирания член единствен от ПМС № 147/29.06.2007 г., минимален размер на това допълнително възнаграждение, респ. – и до абсурдни от трудовоправна гледна точка разрешения в практиката – във вътрешните правила за работната заплата на работодателите (предвид чл. 12, ал. 7 от НСОРЗ) да се определят дългогодишни срокове (например десет и повече години) за изменение размера на това допълнително възнаграждение, при които на практика то би могло да не бъде изменено (увеличено) никога в рамките на съществуването на едно конкретно трудово правоотношение, което очевидно не е смисълът и целта на закона.
От изложеното е видно, че разрешението на изведения от касатора материалноправен въпрос се извежда безпроблемно от цитираните ясни правни норми, чието тълкуване не създава затруднения при правоприлагането в практиката на съдилищата. Поради това, този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищцата не следва да се присъждат, претендираните от нея разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява тя да е направили такива разноски – в тази насока от нейна страна не са представени никакви доказателства, нито списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 05.08.2013 г., допълнено в частта му за разноските с определение от 13.01.2014 г., постановени по въззивно гр. дело № 15184/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.