5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 688
гр. София, 05.10.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 1348 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Обединени детски заведения – Б.”, [населено място], подадена чрез адвокат С. Д. П. срещу решение № 6567 от 16.12.2016 г. по гр. дело № 746/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград, първи въззивен състав.
Ответницата А. У. П., чрез адвокат Р. И. К. поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл по предявените против касатора от настоящата ответница по жалбата искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, които е уважил, като е потвърдил първоинстанционното решение № 4522 от 15.07.2016 г. по гр. дело № 294/2016 г. на Районен съд – Разлог.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществени за изхода на делото въпроси, а именно: „…дали е задължително при трансформиране на безсрочен трудов да се съблюдават ограниченията по чл. 68, ал. 3 и ал. 4 от КТ, както и дали писменото волеизявление на работника или служителя, с което се съгласява с целяното изменение трябва да предхожда по време подписване на споразумението по чл. 119 от КТ, и дали е необходимо това волеизявление да бъде дадено отделно от споразумението по чл. 119 от КТ”.
Решаващите изводи на окръжния съд по цитираните въпроси са в съответствие със задължителната съдебна практика, с която е прието тълкуване на разпоредбите на чл. 67, ал. 3, чл. 68, вр. чл. 119 КТ, съгласно което прилагането на ограничението по чл. 67, ал. 3 КТ за превръщане на безсрочния в срочен трудов договор за определено време изисква спазването на няколко предпоставки: писмено изразено волеизявление на работника или служителя, отправено до работодателя, изразяващо ясно и безусловно волята му за превръщане на безсрочния в срочен трудов договор за определено време; волеизявлението на работника или служителя да предхожда по време сключването на споразумението между страните по чл. 119 КТ; това волеизявление да е различно от споразумението по чл. 119 КТ и да бъде отделно направено, а не да се извлича от последното. Изложените правни разрешения са развити в решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК – решение по гр. дело № 1154/2010 г. на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 2907/2013 г. и решение по гр. дело № 776/2014 г. на ІV г.о., като в последните две решения е уточнено, че отклонението от общите правила за изменение на трудовия договор – да е направено писмено волеизявление от работника или служителя за превръщане на безсрочния в срочен трудов договор не е приложимо при уговаряне на срок за изпитване, при заемане на нова съществено различаваща се длъжност. В настоящия случай не е налице фактическия състав на чл. 70 КТ. При съответствие на решаващите изводи на въззивния съд със задължителната съдебна практика по идентични правни въпроси, какъвто е и настоящия случай не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Следва да се посочи, че касаторът не се е позовал на практика по чл. 290 ГПК, на чието тълкуване да противоречат изводите на окръжния съд, а напротив сам е констатирал, че цитираните въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с тази практика, на която се е позовал районния съд. Разбирането на касатора, че въззивният съд „Неправилно е приел, че за да се стигне до изменение на трудовия договор от безсрочен в срочен по този ред, инициативата следва да изхожда от работника или служителя” не само е в противоречие с константната съдебна практика по чл. 290 ГПК, но още не обосновава виждането му за необсъждане на направени възражения, че трансформация на безсрочен в срочен трудов договор може да настъпи само при писмено изразено желание на работника или служителя. Неприемането от окръжния съд на становището на въззивника, че като е подписала допълнителното споразумение за срочен трудов договор, въззиваемата е изразила съгласие с предложената от работодателя промяна на трудовия договор неправилно се определя от страната, сега касатор, като необсъждане на възражения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция не формира предпоставки за допускане на касационен контрол. Такава последица за недопускането на касационно обжалване има и въвеждането на оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК в производството по чл. 288 ГПК, каквито са твърденията за необоснованост на въззивното решение, необсъждане на доказателствата по делото, като в приложението не е посочено кои са необсъдените доказателства. Общо оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК съставлява довода за неправилни изводи на окръжния съд относно възражението на въззивника за неправилно процедиране на районния съд, свеждащо се до разглеждане недействителността на допълнителното споразумение, на която недействителност според ответника по исковете ищцата не се била позовала. Това твърдение на въззивника не съответства на съдържанието на исковата молба, видно от която ищцата се е позовала на противоречие на процесното допълнително споразумение с нормите на чл. 67, ал. 3 КТ, чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ, чл. 119 КТ, при което не е необходимо доводите на страната да са направени в петитума, както неправилно счита ответника по претенциите. Правно несъстоятелни са и доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които постановения от окръжния съд съдебен акт не бил мотивиран. Окръжният съд е изложил свои собствени фактически констатации по релевантните за спора обстоятелства, засягащи приложеното от работодателя основание за уволнение по чл. 325, т. 3 КТ, а именно възникването на трудово правоотношение между страните за длъжността „чистач/хигиенист” в ОДЗ – Б., филиал [населено място] на основание безсрочен трудов договор, сключването на допълнително споразумение от 15.02.2016 г. за промяна на възнаграждението и действието на договора за срок от един месец, прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 3 КТ със заповед № 17 от 16.03.2015 г. Окръжният съд е изложил свои собствени правни изводи по доказателствата и доводите на страните, като е разгледал хипотезите, при които сключването на срочен трудов договор е допустимо, обосновал е извод за сключване на процесното допълнително споразумение в противоречие с разпоредбите на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ и е приложил чл. 68, ал. 5 КТ. Предвид мотивирането на посочените съображения решаващият състав е признал процесното уволнение на незаконно и е уважил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ. При тези обстоятелствата твърденията за противоречие на въззивното решение с цитираното ТР на ОСГК на ВКС, както и с посочената практика /решение по гр. дело № 950/2009 г., решение по гр. дело № 761/2010 г., решение по гр. дело № 257/2009 г., решение по гр. дело № 1857/2010 г., решение по гр. дело № 3972/2008 г. на състави на ІV г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 241/2011 г. на състав на І г.о. на ВКС/ са необосновани и не релевират изводи за наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол не само, поради липсата на противоречиви правни разрешения на обжалвания акт по отношение на посоченото ТР на ОСГК на ВКС и практиката по чл. 290 ГПК, но и поради липсата на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съставляващ кумулативно изискуема предпоставка, заедно с допълнителните основания за допускане до разглеждане на касационната жалба. Оплакванията по чл. 281, т. 3 ГПК не формират общи основания /правни въпроси/ по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че довода на касатора, че волята на ищцата останала неизяснена, тъй като подписала процесното споразумение за промяна на трудовия договор, въведен като аргумент за необсъждане на доводи и доказателства е в противоречие с цитираната практика на ВКС по приложението на чл. 67, ал. 3 КТ, която практика поставя превръщането на трудовия договор за неопределено време в договор за определен срок в зависимост от изричното желание на работника или служителя, изразено писмено за това изменение, направено преди сключването на споразумението по чл. 119 КТ и в отделен акт. Както се посочи по – горе такъв акт от ищцата не е направен, поради което становището на касатора за неяснота относно волята й е необосновано и противоречащо на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по този въпрос. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с тази част от приложението не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол.
В приложението са поставени и още два въпроса, формулирани както следва: „1. Чия е инициативата за изменението на трудов договор от безсрочен в срочен такъв – на работника, респ. служителя или на работодателя?” ; „2. Следва ли да се приеме, че подписването на допълнително споразумение по чл. 119 от КТ за изменение на клаузите, касаещи срока на трудов договор, трябва задължително на се предхожда от от изрично писмено волеизявление на работника или служителя, обективирано в отелен документ?”.
Първият въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, в които е обосновано в съответствие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК разбирането за наличието на писмено волеизявление на работника или служителя за изменение на безсрочния в срочен трудов договор, т.е. правното разрешение засяга въпроса за кумулативната наличност на предпоставки за изменение на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно – отделен писмен акт на работника или служителя, отправен до работодателя за изменение на трудовия договор от безсрочен в срочен и споразумение по чл. 119 КТ, с което се договорира това изменение, а не само въпроса за страната, която инициира изменението на договора. Когато поставеният въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, както е в случая, с въвеждането му не се релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е релевантен, но по него, както и по първия цитиран въпрос касаторът не е обосновал допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК произтича от липсата на отклонение на въззивния съд от практиката по чл. 290 ГПК, липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва от наличието на задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, с която е уеднаквена съдебната практика. Липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва от немотивирането на основание по разпоредбата, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, както и чрез позоваването на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни разпоредби. Страната не е съобразила при изготвяне на приложението разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС за обосноваване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и разрешенията по т. 3 от същото ТР на ОСГКТК на ВКС за това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неприложимо при наличието на задължителна съдебна практика, с която е уеднаквена съдебната практика по тълкуване на закона.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК от касатора, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6567 от 16.12.2016 г. по гр. дело № 746/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград, първи въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: