О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
Гр. София, 11.08.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, II т.о., в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
Членове: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 3151/2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 28.04.2015 год. по в.гр.д.№ 13060/2014 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № II-70-90 от 27.05.2014 г. по гр.д.№ 45206/2013 г. на Софийски районен съд (поправено с решение от 18.08.2014 г. по същото дело), с което [фирма], [населено място] и осъдено да заплати на [фирма], обл. София, [населено място] на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата от 16 140,78 лв., представляваща платена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа, поддържана от [фирма], за периода от м.09.2012 г. до м.06.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.10.2013 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът навежда доводи за недопустимост, както и за неправилност на решението на СГС, поради необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. Моли същото да бъде допуснато до касация и обезсилено, алтернативно – отменено, ведно със съответните законни последици.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси:
1. Част ли е от фактическия състав на иск по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД наличието на действащ и валиден договор между страните за предоставяне на услугата, за връщането на възнаграждението, за която е искането – разрешен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
2. Какво е основанието за даване на възнаграждение по писмен договор за услуга между страните и може ли да се счита то /т.е. ако основанието е договор, договора/ за отпаднало след доброволното плащане, в случай че при определяне на размера има административен елемент на регулация – като допълнителен критерий се посочва чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
3. Има ли пряко действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и има ли значение поведението, т.е. изправността на ответника. Касторът счита, че по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Като подвъпрос, във връзка с приетото от СГС, че ако има цена, определена по размер от ДКЕВР, има и задължение, а ако бъде отменено това решение за размера, отпада и задължението на производителите за плащане на цената и услугата се превръща в безвъзмездна, се задава следният въпрос:
3а. Дали законово уредена като възмездна услуга може да се постави под условие ДКЕВР да издаде законосъобразен административен акт и дали плащането на цената по договора може да бъде поставено под условие.
4. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размера на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители и определянето й от нейния оператор, или същата може да се определи по размер само от ДКЕВР. „Императивни“ ли са нормите на чл. 31, т.2, т.8, чл. 32, ал.1 и ал. 2 и чл. 84, ал.2 ЗЕ. Счита се, че е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като се налага да се изясни точният смисъл на отношенията в енергетиката.
5. Подлежи ли на съдебен контрол дискреционната власт на ДКЕВР, като се посочва приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
6. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, предоставянето е договорено като възмездно и в случай че цена, различна от заплатената, не е доказана по делото, следва ли да се отхвърли или да се уважи искът. По този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
7. Приложим ли е в отношенията между производители от В. и оператори на мрежи по ЗЕ принципът на липса на безвиновна отговорност. Цитирана е съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, относима към установения в чл. 81 ЗЗД принцип за виновния характер на доворната отговорност.
8. Създава ли отмяната на решение на ДКЕВР за размера на цената за достъп задължение за връщане на даденото по договор с периодично и продължително изпълнение. Като основание за допускане на касационен контрол по този въпрос се посочва чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
9. Законосъобразно ли е съдебно решение по търговски спор да бъде взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила, обжалван от една от страните, административен акт.
10. Има ли действие по отношение на спорните търговски отношения административен акт, постановен след спорния период, без в същия да има разпоредба за действието му за период преди датата на издаването му.
11. Разполага ли ищецът с иск срещу ДКЕВР по ЗОДОВ и в случай че разполага с такъв, това представлява ли основание за отхвърляне на иска по чл. 55 ЗЗД, доколкото същият е приложим, само когато страната не разполага с друг път на защита. Касаторът визира приложното поле по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос.
12. Длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, ако намира, че следва да промени доклада по делото в частта на фактическия състав, съответно може ли да се променя фактическият състав на иска във въззивното решение, без промяна в доклада по делото. Във връзка с доклада по делото са цитирани решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, както и изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на II т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да достигне до заключение за основателност на иска по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД въззивният съд е приел следното: Между страните е сключен валиден двустранен и възмезден договор с предмет осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа и пренос на произведената електрическа енергия. Размерът на възнаграждението по него е предмет на ценово регулиране от ДКЕВР, съгласно чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ. Именно поради обстоятелството, че регулирането на цените в областта на енергетиката, като значим за икономиката отрасъл, е предоставено със закон на административен орган с властнически компетенции, е изключено уговарянето на възнаграждение по свободната воля на страните по договора. Подобна уговорка би била нищожна съгласно чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД. Въззивният съд е констатирал също, че за процесния период от м.09.2012 г. до м.06.2013 г. [фирма] е заплатил на касатора по настоящото дело временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа общо в размер на 16 140,78 лв., като тази цена е определена по раздел III, т.10 от Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР. Решението на ДКЕВР е отменено с влязло в сила решение № 4659/03.04.2013 г. по адм.дело № 13239/2012 г. на ВАС, четвърто отделение, оставено в сила с решение № 8733 от 17.06.2013 г. по адм.дело № 6086/2013 г. на ВАС, петчленен състав. СГС е приел, че решението на ВАС, с което индивидуалният административен акт на ДКЕВР е отменен, има действие по отношение на всички, включително по отношение на [фирма], въпреки че не е бил страна в съдебното производство по оспорването му /аргумент от чл. 177, ал.1, изр. 2 АПК/. Съгласно мотивите на въззивния съд, с отмяна на решението на ДКЕВР в обжалваната част е отпаднало с обратна сила основанието за дължимост на цената за достъп до електроразпределителната мрежа. Отмяната на административния акт води до задължение за предприемане на възстановителни мерки /арг. от чл. 301 АПК/, част от които са реституция на даденото между страните при отпаднало основание.
В допълнение към гореизложените аргументи, съставът на СГС е направил пояснението, че след отмяна на определените временни цени за достъп с последващо решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР са определени окончателни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, съгласно което цената на [фирма] е 0,00 М.. При това въззивният съд е приел, че решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР има действие за в бъдеще, но видно от периода, в който се е провела административната процедура, обстоятелствата, въз основа на които е взето решението, са съществували и през процесния период, като и тогава е липсвала икономическа обосновка и необходимост от покриване на заявените от [фирма] разходи за диспечиране на електроразпределителната мрежа. Поради това съставът на СГС е заключил, че релевантните за определяне на окончателните стойности обстоятелства са съществували и към процесния период, поради което дължимото възнаграждение по настоящия договор за достъп е било 0,00 М..
Във връзка с направено възражение за приложимостта на ЗОДОВ в настоящия случай, въззивният съд е приел, че отношенията между страните по договор за достъп до електроразпределителната мрежа се уреждат по общия гражданскоправен ред, дори когато се касае за гражданскоправните последици от отмяната на определено по административен ред условие на този договор – в случая цената за достъп.
Настоящият съдебен състав намира, че решението не следва да се допусне до касационно обжалване, поради следното:
По сходни казуси е налице безпротиворечива практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК /решение № 212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/14 г., І ТО, решение № 155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г., ІІ ТО, решение № 157/11.01.2016 г. по т.д.№ 3018/2014 г., ІІ ТО, решение № 7/26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г., ІІ ТО, решение № 28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ ТО, както и постановеното по-късно решение № 104/27.06.2016 г. по т.д.№ 1610/2015 г., ІІ ТО/, на която обжалваното решение принципно съответства. Първият извод, който следва от посочените решения, е, че липсва основание за вероятна недопустимост на постановения от САС съдебен акт, с оглед наведеното оплакване от касатора за изначална принципна недопустимост на предявения иск по чл.55 ЗЗД, доколкото за допустимостта на обжалваните пред него въззивни решения ВКС следи служебно /арг. и от ТР № 1/2009 г от 19.02.2010 г. на ОСГТК, т.1/. Второто оплакване в касационната жалба за допуснати от съда процесуални нарушения, довели до подмяна на предмета на спора, касае евентуална непрецизност на мотивите на въззивния съд и не води до вероятна недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск. По-нататък цитираните решения по чл.290 ГПК са напълно относими към разрешаването на част от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси, а именно №№ 3, 3а, 6 и 8, с оглед на което по отношение на тях не се установяват факултативните критерии за достъп до касационно обжалване, на които касаторът се позовава. Въпрос № 1 е формулиран прекалено принципно и теоретично, поради което не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото преценката за отпадане на основанието на даденото е винаги конкретна. При поставянето на този въпрос, както и на въпрос № 2, не са съобразени разпоредбите на специалния закон относно значението и действието на определените от ДКЕВР временни цени на достъп. Няма значение за обжалвания резултат и въпрос № 4, с оглед това, че по делото липсват твърдения и данни цена за достъп да е договаряна между страните и разсъжденията на съда по този въпрос са извън предмета на спора. Въпрос № 5 е неясно зададен и не може да се установи връзката му с решаващите мотиви на въззивния съд. Въпрос № 7 касае договорната отговорност за вреди, поради което е напълно неотносим към спорния предмет, както и към изложените във връзка с него мотиви във въззивното решение. Въпроси №№ 9 и 10 също нямат обуславящо значение за крайния извод по делото, т.к. доводите, черпени от решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, имат само допълващ решаващата воля на съда характер. Въпрос № 11 би бил от значение за конкретното дело, ако предметът му бе свързан с обезщетяване на вреди, какъвто иск очевидно не е предявен. Въпрос № 12, доколкото също е обусловен от коментара на въззивния съд на решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, не може да се квалифицира като значим за изхода от спора по горепосочените съображения, а отделно от това – касае се за възникнал в хода на процеса, нов и общоизвестен факт относно определяне от ДКЕВР на окончателна цена за достъп, с който касаторът е запознат, като адресат на цитирания индивидуален административен акт.
С оглед изложеното съдът намира, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация, поради непокриване на кумулативно изискуемите общ и поне един от изброените в закона допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба до разглеждане по същество, така, както са изложени от касатора.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.04.2015 год. по в.гр.д.№ 13060/2014 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: