О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 711
София, 07.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 740 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Варненския с. у. “Ч” гр. В., чрез процесуалния му представител адв. А, против въззивното решение № 598 от 9 юни 2008 г., постановено по в.гр.д. № 423 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 3* от 1 ноември 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. В. за 2007 г. за признаване за незаконно на уволнението на П. И. , възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност и осъждане на касатора да заплати на И. сумата от 7423 лева обезщетение за оставането му без работа.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, защото съдът неправилно приел, че изрично мнение за трудоустрояване, при липса на такова в експертното решение на ТЕЛК, следва да се вземе от самата комисия или ЛКК, тъй като становище е поискано от създадената в университета комисия по трудоустрояване, която пък определя конкретната длъжност – работно място, на което да бъде устроено лицето; на ищеца е предложена друга работа, подходяща за неговото здравословно състояние и съобразена с указанията на ТЕЛК – на същата работа, но с редуциран хорариум, но ищецът отказал, поради което предприятието е трябвало да прекрати трудовия договор. В изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, свързани с точното прилагане на Кодекса на труда и други нормативни актове във връзка с действията на работодателя при представено експертно решение на ТЕЛК за намалена работоспособност, като е налице противоречива практика; липсва категорична практика по отношение на обстоятелството следва ли при посочен процент намалена работоспособност в експертното решение на ТЕЛК и посочени противопоказани условия на труд изрично в експертното решение да се даде мнение за трудоустрояване или то се предполага и се определя от съответната комисия по трудоустрояване. Представят се четири решения на Върховния административен съд.
В отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК ответникът по жалбата П. И. сочи, че жалбата не съдържа никакви конкретни обстоятелства за предпоставките на чл. 280 от ГПК; жалбата е и неоснователна, защото липсва предписание за трудоустрояване. В друг отговор от адв. Г се сочи, че представените решения на ВАС са абсолютно неотносими към спора.
Постъпила е и касационна жалба от П. И. И. от гр. Р., приподписана от адв. Г, против решение № 1* от 13 октомври 2008 г., в частта му, с която молбата на И. за допълване на въззивното решение № 598 от 9 юни 2008 г., е оставена без уважение.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно – постановено в нарушение на закона и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като определението за отказ за приемане на исканото увеличение на иска е обжалвано с въззивна частна жалба и съдът е следвало да изпрати частната жалба, преди да реши въпроса по същество; съдът се е произнесъл по по-стара съдебна практика, която приема, че определенията, с които се отказва увеличение на иска, не подлежат на отделно обжалване; искането е процесуално допустимо на основание ТР 1/2001 г. т. 9. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че недопуснатото увеличение на иска е в нарушение на задължителна съдебна практика, както и е от значение за уеднаквяване на практиката дали определенията, с които се отказва допускане на увеличение на иска подлежат на самостоятелно обжалване или представляват съществено процесуално нарушение, което се отразява на законосъобразността на решението; дали непроизнасянето на съда с определение е ирелевантно за задължението на съда винаги да се произнася в решението си по увеличението на иска, след като то е направено по надлежния ред, независимо от това дали е допуснато или не с нарочно определение.
В отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК ответникът по жалбата ВСУ “Ч” чрез процесуалния си представител адв. А сочи, че липсват основания,посочени в чл. 280 ал. 1 от ГПК, като практиката на ВКС по чл. 193 ал. 1 от ГПК (отм.) е достатъчна, категорична и напълно ясна, а по същество жалбата е и неоснователна.
Към касационното дело са приложени и частна жалба на П. И. против определението от 9 април 2008 г., с което е оставено без уважение искането за увеличаване на иска, като частната жалба е постъпила в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК. Частната жалба е подадена по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК и е процесуално допустима.
Приложена е още и частна жалба от П. И. , чрез процесуалния му представител адв. Г против определение № 1* от 26 юни 2008 г., постановено по същото въззивно гражданско дело, с което в производство по чл. 192 а. 4 от ГПК (отм.), работодателят е осъден да заплати на И. 200 лева направени съдебно-деловодни разноски във въззивното производство на основание чл. 64 ал. 4 от ГПК (отм.). Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК, подадена е по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК и е процесуално допустима. В отговор срещу тази частна жалба ВСУ “Ч” чрез процесуалния си представител адв. А сочи, че частният жалбоподател не сочи аргументи по чл. 280 ал. 1 от ГПК, а и жалбата е неоснователна.
Към касационното дело е приложена и частна жалба на П. И. , чрез процесуалния му представител адв. Г, против определение № 150 от 13 януари 2009 г., постановено по същото въззивно гражданско дело, с което е върната молбата на И. за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 598 от 9 юни 2008 г., изразила се в погрешно посочване в мотивите на решението на месеца, за който се отнася платежния фиш. Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК, подадена е по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК и е процесуално допустима. В частната жалба се сочи, че неправилно съдът приел, че молбата за отстраняване на очевидна фактическа грешка е недопустима, защото е ясно точно за коя грешка става въпрос, налице е несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване. В атакуваното определение се сочи, че молбата за поправка на дума от мотивите на решението е недопустима, защото мотивите на решението не са част от него, а и погрешното посочване в мотивите относно месеца, за който се отнася платежния фиш, не съставлява явна фактическа грешка и не е налице несъответствие между формираната действителна воля на съда и външното й изразяване в решението.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК срещу решения на въззивен съд, подлежащи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решение № 598 от 9 юни 2008 г. въззивният съд приел, че ТЕЛК не дала мнение за трудоустрояване на ищеца, въпреки че е констатирано намаляване на работоспособността над 50% и невъзможност да продължи да заема същото работно място, а ищецът не е насочен към ЛКК за преценка на необходимостта от трудоустрояване според чл. 73 от Наредба за медицинската експертиза на работоспособността; след като липсва констатация на комисията за невъзможност ищецът да изпълнява възложената му работа, прекратяването на трудовото правоотношение не може да се осъществи при условията на чл. 325 т. 9 от Кодекса на труда.
С решение № 1* от 13 октомври 2008 г. в атакуваната му част въззивният съд приел, че И. не е обжалвал решението на първата инстанция и искането му за изменение на размера на иска не е прието за разглеждане от въззивния съд, защото въззивното производство е образувано само по въззивната жалба на противната страна, поради което не е налице непълно решение и липсват условия за допълване на основното такова с произнасяне по увеличения размер на иска за обезщетение по реда на чл. 225 от Кодекса на труда.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 2 и 3 от ГПК за допускане на жалбата на Варненския с. у. “Ч” гр. В. до касационно разглеждане. И по двете хипотези се посочват материалноправните въпроси какви са действията на работодателя при представеното експертно решение на ТЕЛК за намалена работоспособност и следва ли при посочен процент намалена работоспособност в експертното решение на ТЕЛК и посочени противопоказани условия на труд изрично в експертното решение да се даде мнение за трудоустрояване или то се предполага и се определя от съответната комисия по трудоустрояване. И двата поставени въпроси са значими по принцип, но на тях несъмнен отговор е даден в приложимите нормативни актове и по-специално в Наредба за медицинската експертиза на трудоспособността, респективно Кодексът на труда. На касационния съд не е известна практика, според която да е спорно кой дава мнение за трудоустрояването на работниците и служителите. Според правилото на чл. 73, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, в своите решения ТЕЛК и НЕЛК определят условията на труд, противопоказни за здравословното състояние на освидетелстваните лица. Следователно, единствено и само съответният здравен орган е оправомощен от закона да определя степента на трудоспособност на работника или служителя, дали заболяването му позволява да изпълнява в намален обем задълженията си по трудовия договор или трябва да бъде преместен на друга, подходяща работа, характера на работата, условията на труд и срока на преместването. В случай, че представеното експертно решение не е достатъчно ясно, с оглед определянето на способността на лицето да изпълнява определен вид трудова дейност, съответният работодател следва да отправи запитване до ТЕЛК, която го е издала, тъй като тази комисия е единственият компетентен орган, който може да даде мнение относно противопоказните условия при полагането на труд за конкретното лице и какъв вид работа е подходяща за здравословното му състояние. Ето защо касационният съд намира, че не може да даде друго тълкуване, което да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Представените решения на ВАС не обосновават и наличието на предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, защото законът има предвид противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос в рамките на гражданското съдопроизводство. Ето защо касационната жалба на ВСУ не следва да бъде допускана до касационен контрол.
Касационната жалба на П. И. И. следва да се допусне до касационен контрол при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК по първите два поставени въпроса – недопустимо ли е увеличение на иска във въззивния съд, при положение, че ищецът не е обжалвал решението на първоинстанционния съд, като по втория поставен въпрос (дали определенията, с които се отказва допускане на увеличение на иска подлежат на самостоятелно обжалване или представляват съществено процесуално нарушение, което се отразява на законосъобразността на решението), въпреки, че касаторът го е квалифицирал като такъв по основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, ще се отговори и чрез първия поставен въпрос. Третият поставен въпрос – дали непроизнасянето на съда с определение е ирелевантно за задължението на съда винаги да се произнася в решението си по увеличението на иска, след като то е направено по надлежния ред, независимо от това дали е допуснато или не с нарочно определение, е значим по принцип, но е извън контекста на разглеждания спор, поради което на него няма да бъде отговаряно от съда в рамките на касационното производство. При същинското разглеждане на спора от касационния съд ще се даде и отговор на двете частни жалби на касатора И. – срещу определението за отказ да бъде допуснато увеличение на иска и срещу определението по реда на чл. 192 ал. 4 от ГПК(отм.) за присъждане на разноски в полза на касатора.
Последното атакувано определение № 150 от 13 януари 2009 г. следва да бъде обезсилено, като делото в тази му част се върне на въззивния съд за постановяване на надлежен съдебен акт. Съобразно правилото на чл. 192 ал. 2 и 3 от ГПК (отм.), по искане за отстраняване на очевидни фактически грешки съдът следва да се произнесе с решение. Основателността или неоснователността на жалбата не представлява предпоставка за нейната допустимост, както е приел въззивния съд. Ето защо е необходимо ново произнасяне по молбата за поправка на очевидна фактическа грешка.
За касационното производство И. не дължи държавна такса.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 598 от 9 юни 2008 г., постановено по в.гр.д. № 423 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1* от 13 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 423 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г. в частта му, с която молбата на П. И. И. за допълване на въззивното решение № 598 от 9 юни 2008 г., е оставена без уважение.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ОБЕЗСИЛВА определение № 150 от 13 януари 2009 г. постановено по в.гр.д. № 423 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г.
ВРЪЩА делото на окръжния съд в гр. В. за постановяване на решение по искането за поправка на очевидна фактическа грешка.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: