О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
гр. София, 13.12.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 21 ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1470/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „БЪЛГАРСКИ ИМОТИ КОРПОРАЦИЯ“ЕООД срещу Решение №2239/01.11.2017г. по в.т.д. № 85/16 на САС, ТО,6 с-в, с което е отменено решение №336 по т.д. № 501/2012 г. на СГС, 6-12 с-в и вместо него е постановено друго, В ЧАСТТА, с която след извършено от съда съдебно прихващане с насрещно вземане на касатора е отхвърлен искът на Сдружение „Съюз на българските журналисти“-София за заплащане на обезщетение по чл. 236 ал.2 ЗЗД за ползване на недвижими имоти , след прекратяване действието на договор за наем от 19.12.2007 г. за периода след прекратяването: 16.09.2010 г.-30.09.2011 г., както и в частта за разноските.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, обосновани с това, че приетият от въззивния съд размер на обезщетението- 438 024,38 лева надвишава действителния размер на среднопазарния наем на имота за процесния период-178 000 лева.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
От страна на ответника по касационната жалба е подаден писмен отговор, в който са изложени доводи за липса на предпоставки за допускане до касация. Претендира се присъждане на разноски-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, съобразно приложения списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че между страните е сключен на 19.02.2010 г. договор за наем, по силата на който, Сдружение „СБЖ“ е преотстъпило възмездно за ползване на „Български имоти корпорация“ЕООД съответните недвижими имоти, описани в договора. Страните са уговорили годишен наем в размер на 250 000 евро/с ДДС/. Договорът е със срок на действие 10 години. С последващ анекс наемната цена е предоговорена в размер на 215 000 евро на година. Липсва спор за това, че договорът е прекратен с едностранно писмено изявление от наемодателя до наемателя, поради неизпълнение от страна на последния, считано от 15.09.2010 г.. Не се спори, а и от приетия като доказателство протокол се установява, че на 30.09.2010 г. фактическата власт върху имота е предадена обратно на наемодателя. От така изложеното, съдът е направил извод, че за периода от прекратяване действието на наемния договор до фактическото предаване на имота на наемодателя се дължи обезщетение в размер на дължимата при действието на договора за наем наемна цена, което следва от разпоредбата на чл.236 , ал.2 ЗЗД. Именно със съдържанието на последната и на посочената от съда задължителна съдебна практика на ВКС, формирана по чл.290 ГПК, решаващият орган е обосновал своя извод, че обезщетението не може да бъде по-ниско по размер от договорената в прекратилия действието си договор наемна цена.
По отношение на възражението за прихващане със сумата от 1 246 375 лева-общо-стойност на извършените при действието на договора за сметка на наемателя подобрения в наетите имоти, съдът е счел, че се дължи обезщетение на основание чл.59 ЗЗД в размер на по-малката стойност от обедняването, съответно- обогатяването или тяхната стойност, съобразно заключението на СИЕ възлиза общо на 980 221,20 лева с ДДС. Тази сума следва да се редуцира със съотношението на остатъка по време от действието на договора/ 75 месеца/ върху целия срок на действие-120 месеца/10.г./ или дължимата сума възлиза на 612 638,50 лева.
С оглед изложеното е извършено съдебно прихващане с общия размер на предявените обективно съединени искове, един от които е и този по чл.236 ал.2 ЗЗД, в частта по произнасянето, по който въззивното решение се обжалва с настоящата КЖ.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на като единствен правен въпрос се поставя този, за начина на определяне на размер на обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД и за задължението на съда да определи обезщетение в размер на среднопазарния наем на имотите за процесния период , който ако за този период е по-нисък от този уговорен в договора за наем, да се възприеме от съда като обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД. Твърди се, че практиката на ВКС в обратния смисъл, на която се е позовал въззивният съд в обжалваното решение, следва да бъде преодоляна чрез допускане на касация на основание чл.280 ал.1,т.3 ГПК и произнасяне от ВКС в исканата от касатора насока.
В ТР 1/2009 г. на ОСГК на ВКС в мотивите към т.4 са дадени задължителни разяснения относно приложението на чл.280 ал.1,т.3 ГПК. В хипотезата на необходимост от осъвременяване на съществуваща тълкувателна практика на ВКС се включват като предпоставки за това: промени в обществените условия или настъпили изменения в законодателството, каквито не се сочат от страна касатора, нито обективно са налице. Следователно касаторът не обосновава основание за допускане до касационно обжалване, уредено в чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
В полза на ответната страна не следва да се присъдят като разноски възнаграждението за процесуално представителство, съобразно приложения списък по чл.80 ГПК, доколкото в договора за правна помощ се сочи, че плащането на последното е по сметка, т.е по банков път, без да се представи платежен документ за това/ т.1 на ТР 6/12 на ВКС ОСГТК/.
Водим от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2239/01.11.2017г. по в.т.д. № 85/2016 на САС, ТО,6 с-в .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.