5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№716
София 29.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2931/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 52 от 28.01.2013 г. по т.д. № 1565/2012 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 277 от 17.07.2012 г. по т.д. № 387/2010 г. на Окръжен съд – Стара Загора за отхвърляне, като неоснователни и недоказани, на предявените искове против [община] за заплащане на сумата 200 000 – частичен иск от общо дължимата сума за компенсации в размер на 8 143 917.74 лв. за периода от 01.11.2005 г. до 31.10.2007 г., съгласно решение № 507/27.10.2005 г. на Общински съвет Стара З., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба и за заплащане на сумата 25 000 лв. – мораторна лихва.
В касационната жалба, подадена на 19.03.2013 г., с вх. № 2063, се поддържат доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. К. изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, предвид безспорно доказаните факти в процеса, установяващи валидно взето решение от ОбС – Стара З. за превоз на някои категории пътници при преференциални цени на билетите; издаването на съответния брой карти за преференциално пътуване и продадените билети за процесния период. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение е допуснато нарушение на чл.269 ГПК и неправилно е отказано да се разгледа иска по чл. 59 ЗЗД, така както е квалифициран от първата инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: „1. Дали Общинският съвет има право, посредством своето решение, да задължи съответната община да изплаща компенсации на дружествата, осъществяващи обществен транспорт на граждани при преференциални условия и следва ли общината да изпълни това си задължение? Задължително ли е самият Общински съвет да посочи размера на компенсациите или да изработи методика за тяхното изчисляване, доколкото размерът им е определяем и зависи от съответното намаление на цените на билетите и броя на осъществените пътувания; 2. Дали е липса на правно основание за възникването на едно задължение на общината неотразяването на това задължение в общинския бюджет и непредвиждането на разходи в бюджета за заплащане на това задължение; 3.Би ли могла и до каква степен [община] може да черпи права и ползи от собственото си недобросъвестно поведение, а именно да не изработи методика и да не предвиди средства в бюджета за съответната година, което съответно води до неизпълнение на задълженията на общината за изплащане на компенсации, базирани на изрично решение на Общинския съвет и 4. Има ли право въззивният съд да игнорира направената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска и на база на това да откаже произнасяне по част от правните основания, на които исковата претенция се основава”.
По делото е подадена и допълнителна касационна жалба с вх. № 3390/18.05.2013 г. от същия касатор, чрез упълномощените нови процесуални пълномощници, заедно с допълнение към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация – [община], чрез пълномощниците си, счита искането за допускане на касация за неоснователно, а по същество моли да се остави в сила въззивното решение. По отношение на допълнителната касационна жалба е заявено становище за недопустимост, като подадена след изтичане на срока за касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с вх. № 2063/19.03.2013 г. , изпратена на 18.03.2013 г. чрез пощенски оператор „Е. експрес” е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Допълнителната касационна жалба, с приложенията към нея, е процесуално недопустима, като просрочена. Поради това доводите в нея и релевираните основания за допускане на обжалването, са извън предмета на настоящото производство.
За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, въззивният съдебен състав е приел, че решението на Общинския съвет Стара З., прието под № 507 от 27.10.2005 г. , на чието неизпълнение е основана исковата претенция, не съдържа поемане на ликвидно задължение на общината към ищеца, което да е изискуемо при настъпване на юридически факти, които да са ясно посочени в решението. Преценявайки съдържанието на това решение, е направен извод, че в бюджета на общината не са предвидени разходи за заплащането на конкретни компенсации за исковия период въз основа на него. От друга страна, направен е извод, че приетото от ОбС решение не съдържа начин за индивидуализиране на посочените в него компенсации, който да позволи идентификация на твърдяното от ищеца задължение за плащане. В тази насока са преценявани предлаганите от ищеца – превозвач варианти за определяне на дължимите компенсации, съгласно представената по делото докладна записка, като е отчетена липсата на приемана методика за определяне на конкретния размер на компенсациите за различните групи превозвани пенсионери и за инвалидите, съобразен с променяната цена на билетите. Този факт, наред с липсата на предвиждане в общинския бюджет за плащане на каквито и да било суми по процесното решение на ОбС, е обусловило крайния извод, че твърдяното от ищеца парично задължение на [община] не е възникнало.
Въззивният съд е счел за недопустимо обсъждането на евентуална отговорност на общината, на основание непозволено увреждане или неоснователно обогатяване, предвид очертания от ищеца предмет на делото.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси под № 1-3 не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Съобразявайки указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на изводите на въззивната инстанция. В случая, решаващият съдебен състав е извел самостоятелни правни изводи, препращайки към възприетата от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност. Тези изводи са основани на релевантните, към очертания с исковата молба предмет на делото, факти, както и конкретна преценка на съдържанието на процесното решение на Общинския съвет Стара З., на което се основават претендираните от ищцовото дружество права, при отчитане липсата на предвидени средства в приетия от ОбС/ съгл. чл.21, ал.1, т.6 ЗМСМА/ бюджет на общината за компенсации по решението. При решаване на спора въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на [фирма], поддържани във въззивната жалба, възпроизведени в касационната, а от друга страна формулирани и като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основната предпоставка за допускане на обжалването е основана на твърдения за неправилност и незаконосъобразност на изводите на АС- Пловдив. Доколкото обаче правилността на изводите на решаващия съдебен състав не подлежи на преценка в рамките на производството по селекция на жалбите, произнасянето по така формулираните въпроси не може да се осъществи по реда на чл.288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция при определяне на правната квалификация на иска, макар и по принцип да е значим, не може да обоснове допускането на касационно разглеждане. Както в процесуалната теория, така и в съдебната практика, вкл. и в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, се прави ясно разграничение между произнасяне на непредявено основание и правна квалификация на спорното материално право, като квалифицирането на исковата претенция е изцяло в правомощията на решаващия състав, без да е обвързан от твърдяната от ищеца правна квалификация. Що се отнася до твърденията на касатора за неправомерен отказ на съда да се произнесе по част от правните основания, на които се основава исковата претенция, те са изцяло относими към правилността на съдебния акт.
След като не е доказана основната предпоставка за достъп до касация, не следва да се преценява поддържаното от касатора допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2227.50 лв. – адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 52 от 28.01.2013 г. по т.д. № 1565/2012 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [община] сумата 2 227.50 лв./две хиляди двеста двадесет и седем лева и петдесет стотинки/ лева – разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: