Р Е Ш Е Н И Е
№ 717
София, 15. 01. 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретаря Виолета Петрова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1921/2008 година
Производството е по § 2 ал.3 от ПЗРГПК във вр. с чл.218а, ал.1 б. “б” ГПК/отм./.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. К.,подадена от пълномощника му адв. П. С. срещу решение № 236 от 07.01.2008 год.по гр.д. № 2428/06 год. на Софийски апелативен съд,потвърждаващо първоинстанционното решение от 31.07.2006 год.по гр.д. № 210/05 год.на Б. окръжен съд,с което са отхвърлени изцяло предявените от касатора против поделение 2. 4. – гр. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.224 ал.1 и чл.225 ЗОВС и чл.234 ал.1,2 и 5 ЗОВС ,ведно със законната лихва върху сумите от завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане,както и за разноските. Изложени са оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – отменителни основания по чл.218б ал.1 б.”в”ГПК/отм./Поддържа се,че съдът не се е съобразил с твърдяното правно положение при преценка на доказателствата по делото,което е довело до подмяна на волята на страните и неправилно е възприел сложната фактическа обстановка,а именно- тъй като не е спазена процедурата по прекратяване на договора за кадрова военна служба уредена в чл.188 ПКВС,то касаторът е бил на кадрова военна служба през цялото време и му се дължи претендираното месечно възнаграждение,а не съответното обезщетение. Неправилно съдът е обосновал приложението на чл.134 ал.1 ЗОВС и чл.237 ал.1 ЗОВС,тъй като и към настоящия момент касаторът не е пенсионер,поради липса на осъществен фактически състав за пенсионирането – заповед № 317/5.12.2000 год. не му е връчена,а в последствие е отменена,поради което не е отписан от списъчния състав на поделението.Моли за отмяната му и уважаване на предявените искове,ведно със законните последици.
В срока по чл.218 г ГПК не е постъпило писмено възражение от ответника по касация – П. 2. 4. – гр. Б..
Върховният касационен съд,състав на І г.о.,счита касационната жалба за процесуално допустима – подадена е в срока по чл.218в ал.1 ГПК от надлежна страна,срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивна инстанция. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните:
За да остави в сила решението на първоинстанционния съд,с което са отхвърлени изцяло предявените искове за заплащане на неплатени месечни възнаграждения,порционни суми и суми за вещево доволство за периода 4.12.2000 год.-19.01.2004 год.въззивният съд, при напълно изяснена фактическа обстановка и прилагайки правилно материалния закон е приел,че не е налице реално полагане на труд,тъй като договорът между страните за кадрова военна служба е бил прекратяван нееднократно и със съдебни решения ищецът – касатор е възстановяван на съответната длъжност,поради което е получил и следващите му се обезщетения за оставане без работа при неправомерно уволнение по чл.134 ал.1 ЗОВС и обезщетение за пенсиониране. Въз основа на така установеното съдът е констатирал противоречие в твърденията и претенциите,а именно:твърди се реално полагане на труд за исковия период ,а не се оспорва фактът на получаване на обезщетение поради безработица и пенсиониране.
Решението е валидно,процесуално допустимо и правилно. Фактическите и правни изводи на съда почиват на доказателствата по делото и на логичното им подвеждане под хипотезиса на правната норма.
Безспорно е по делото, че ищецът е бил кадрови военнослужещ в под.26300 на длъжност старши оркестрант в духовния оркестър. От тази длъжност е бил освободен за първи път на 4.12.2000 г. ,поради навършване на пределна възраст и възстановен по съдебен ред със съдебно решение от 06.02.2002 г. на БлОС, видно от заповед № 385/18.10.2002г. Ищецът повторно е освободен от длъжност със същата заповед от 18.10.2002 г./т.2 и т.3/ и договорът му за кадрова служба – прекратен на същото основание- чл. 128, т. 3 от ЗОВСРБ. Заповедта е отменена с решение от 9.12.2003 год.на ВАС и ищецът е възстановен на работа със заповед от 15.01.2004 год. При първото освобождаване му е изплатено еднократното парично обезщетение по чл. 237, ал. 1 от ЗОВСРБ в максималния размер от 18 брутни заплати. Изплатено му е и обезщетение по чл. 134, ал. 1 от ЗОВСРБ и чл.211 ал.1 ПКВС – при отмяна и на двете освобождаването от съда, също в максималния шестмесечен размер . Със заповед от 19.01.2004 г. ищецът отново е освободен от длъжност, договорът му за кадрова служба прекратен,ищецът отчислен от списъчния състав на поделението и зачислен в мобилизационния резерв.
Имуществената отговорност на ответника за вреди, нанесени на кадровия военнослужещ с отменено от съда освобождаване от служба е уредена в чл. 134 от ЗОВСРБ и чл.211 ал.1 ПКВС и е реализирана в случая с изплащане на обезщетението, което изключва търсеното на месечни възнаграждения по договора за кадрова военна служба,порционни суми и суми за вещево доволство.Такъв е и искът по чл. 237 от ЗОВСРБ – на ищеца безспорно е изплатено при първото му освобождаване еднократно обезщетение в максималния размер по ал. 1, съответно на прослужените години.
Неоснователно е поддържаното твърдение,че поради не връчване по реда и при условията на чл.188 ПКВС на заповедта от 4.12.2000 год. ищецът е бил на кадрова военна служба. Безспорно е,че заповедта за прекратяване на договорът за кадрова служба е оформена по реда на чл. 188, ал. 9 ПКВС, поради отказ да се получи от него. Съгласно чл. 188, ал. 6, изр. 2 ПКВС устното запознаване слага начало и на срока за сдаване на длъжността, не променя характера му на съобщаване на акта по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗАП (отм.) и свързаните с него правни последици. . Без значение е и че конститутивното действие на заповедта е обусловено от връчването й. Срокът за упражняване на правото на защита срещу административния акт тече от най-ранния момент, в който е могло да бъде упражнено. Освен това както заповедта от 4.12.2000 год.,така и втората заповед от 18.10.2002 год. са отменени с влезли в сила решения,поради което обсъждането им е ирелевантно в настоящия спор,защото въпросът за законосъобразността на извършеното ново прекратяване на договора за кадрова военна служба и освобождаването на ищеца от кадрова военна служба е разрешен в административното производство.
Неоснователни са и поддържаните твърдения,че след като са му изплащани обезщетения за временна нетрудоспособност за периода 4.12.2000 год.-29.05.2001 год.и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2001 – 2003 год.,то договорът за кадрова военна служба не е бил прекратен и му се дължи претендираното възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 257 ал. 4, действал към момента на връчване на първата заповед от 4.12.2000 год. – по време на отпуска за временна нетрудоспособност кадровите военнослужещи не могат да бъдат освобождавани от военна служба ,освен при навършване на пределна възраст или при налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Следователно законодателят е допуснал освобождаване от военна служба по време на отпуск за временна нетрудоспособност в случай на навършване на пределна възраст ,какъвто не е настоящия. Освен това заповедта е отменена по съдебен ред,поради което правилно му е изплатено обезщетение за временна неработоспособност. Правото на отпуск, респ. на обезщетение за неползван такъв произтича и е правна последица от престиран труд, какъвто в случая не е налице за претендирания период,но е приравнен на такъв с отмяната по съдебен ред на заповедите за прекратяване на договора за кадрова военна служба,поради което правилно е изплатено и обезщетението за неползван годишен отпуск.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното,Върховният касационен съд,състав на І ГО
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 236 от 07.01.2008 год.по гр.д. № 2428/06 год. на Софийски апелативен съд.
Решението в тази част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: