3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№720
София, 05.11.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на първи октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1187 по описа за 2011 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от [фирма] и от [фирма] срещу Решение № 413 от 25.07.2011 год. по гр.д.№ 639/2010 год. на Пловдивския апелативен съд. Жалбата на касатора-ищец [фирма] е депозирана при условията на чл.287 ал.2 ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалбите и на двете страни по спора срещу Решение № 118 от 22.03.2010 год. по т.д.№ 7/2008 год. на Пловдивския окръжен съд. С това решение, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от [фирма] срещу [фирма] (чийто правоприемник е [фирма]) при условията на частичност иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 80000 лв. при глобална цена на иска 140000 лв. В рамките на процеса е настъпило правоприемство и по отношение на едноличното акционерно дружество и като ответник по иска е конституиран по реда на чл.120 ГПК (отм.) [фирма]. Исковата сума представлява обезщетение, съизмеримо със среднопазарния наем за ползването на собствен на ищеца недвижим имот – помещения в административна сграда и дворно място.
Твърдението по ИМ е, че ищцовото дружество е придобило от първоначалния ответник административна сграда и дворно място в [населено място], [улица], които продавачът следвало да освободи, според клаузите на сключено на 03.04.2006 год. нарочно споразумение. Тъй като държането на част от помещенията и дворното място продължило извън уговорените срокове и спорът не могъл да бъде уреден доброволно, претенцията за обезщетение е предявена по съдебен ред. Ответникът е оспорил основателността на иска и е предявил възражение за прихващане, формирано от обезщетение за ползване на 4 бр. висящи крана, монтирани в дворното място.
Първоинстанционният съд е счел възражението за прихващане за неоснователно. Уважил е исковата претенция за сумата 80000 лв., като частична от 112655 лв., приемайки за доказано държането на дворното място и четири помещения в административната сграда. Сезиран с жалбите и на двете страни, въззивният съд се е произнесъл по доказателствата, установяващи държането на две от помещенията в административната сграда, държането на дворното място, както и на доказателствата, касаещи периода на това държане. Счел е, че обезщетението за ползването им следва да бъде в размер на 51802 лв. до който размер е оставил в сила първоинстанционното решение. Счел е че за сумата над този размер искът е неоснователен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът-ответник [фирма] сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Основанието по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът свързва с противоречие с ППВС № 1/1979 год., като счита че неправилно въззивният съд е приел, че ищецът е доказал обедняването си.
Основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК се свързва с това „дали при липса на доказаност в съществени елементи от твърдяната в исковата молба фактическа обстановка въззивният съд следва да постанови осъдителен диспозитив, както и дали не следва да остави исковата молба без движение и укаже на ищеца, респ. на неговия процесуален представител да конкретизира и уточни в обстоятелствената част и петитума на исковата си молба вида, размера и местоположението на процесните площи”.
Становището на настоящия съдебен състав е, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на факултативния касационен контрол.
Посочените от касатора въпроси не отговарят на критериите, въведени с т.1 на ТР № 1/2010 год. за значим правен въпрос, обуславящ изхода на спора. Посочените правни въпроси по естеството си съставляват твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения при преценката на доказателствата по делото, конкретизиращи и установяващи спорното право. Т.е. налице са твърдения за неправилност – чл.281 ГПК. Ще следва да се отбележи и това, че т.4 на ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК и т.7 на ТР № 2/2004 год. на ОСГК не са загубили значението си, поради което и въпросът за правомощията на въззивната инстанция не отговаря на критериите по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.
Насрещната касационна жалба ще следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл.287 ал.4 ГПК, като на [фирма] се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв., съобразно платеното адв.възнаграждение.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 413 от 25.07.2011 год. по гр.д.№ 639/2010 год. на Пловдивския апелативен съд.
ОСТАВЯ без разглеждане на основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на [фирма].
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 500 лв. (петстотин лева), представляваща направени по делото разноски пред настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.