РЕШЕНИЕ
N 728
София, 09.10.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шести октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1195/2008 година по описа на бившето І г.о.
Производството е по § 2, ал.3 ПЗРГПК, във връзка с чл.218 а, б. “б” ГПК/отм./.
Образувано е по касационни жалби от В. Ж. И. и М. на р. р. и благоустройството срещу решение от 23.02.2007 г. по гр.д. №2849/2006 г. по описа на Софийския градски съд, в.о., ІІ-В състав.
Обстоятелствата по делото са следните:
В. Ж. И. от град С. е предявила против М. на р. р. и благоустройството – София, обективно съединени искове с правно основание чл.104, ал.1, изр.1 ЗДСл и чл.86, ал.1, ЗЗД, във връзка с чл.104, ал.1, изр.1 ЗДСл, по съображения подробно изложени в исковата молба.
С решение от 21.7.2006 г. по гр.д. №6418/2005 г. Софийският районен съд, 59 състав, е осъдил МРРБ да заплати на ищцата сумата 3596,56 лева – обезщетение за незаконно уволнение за периода от 28.02.2005 г. до 25.9.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.8.2005 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.104, ал.1, изречение първо ЗДСл, като искът до пълния предявен размер – 5536,96 лева, е отхвърлен като погасен по възражение за прихващане. Със същото решение е отхвърлена изцяло претенцията по чл.86, ал.1, ЗЗД, а ищцата е осъдена да заплати на основание чл.64, ал.1, във връзка с ал.5 ГПК/отм./ юрисконсултско възнаграждение на ответника в размер на 159,30 лева.
С решение от 27.6.2007 г. по гр.д. №2849/2006 г., по въззивни жалби и от двете страни, Софийският градски съд, е отменил решението на първата инстанция в частта, с която искът по чл.104, ал.1, изр.1 ЗДСл за разликата от 3596,56 лева до 4243,36 лева, като погасен чрез прихващане с изплатено обезщетение по чл.106, ал.4 ЗДСл , както и в частта за разноските, и е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата 646,80 лева на същото основание. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС в размер на 115,30 лева.
Въззивната инстанция е приела, че съгласно чл.121, ал.1, т.3 ЗДСл, държавният служител има право на обезщетение, за времето през което е останал без работа следствие прекратяване на служебното правоотношение. С оглед конкретния случай е прието, че е налице хипотезата на чл.104, ал.1, изречение първо ЗДСл. Предвид разпоредбата на чл.104, ал.1, изречение последно от същия закон е прието, че база за определяне на обезщетението е размерът на брутната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, случая 860 лева. Изводът е обоснован с данните от заключението на вещото лице и са изложени съображения, че следва да се вземе предвид размерът, изчислен съобразно процента на увеличение на заплатата за конкретната длъжност. Не е зачетено възражението на ответника по исковата молба, че базата следва да се определи съобразно посоченото в заповедта за възстановяване.
По възражението на ответника за прихващане с изплатеното при прекратяването на служебното правоотношение обезщетение по чл.106, ал.ал.2 и 4 ЗДСл съдът е приел, че същото би следвало да се извърши. В процесния случай въззивната инстанция е стигнала до извод, че изплащането на това обезщетение не е доказано по безспорен начин. Този извод е обоснован от липсата на категоричност за това в представеното. Въпреки това обаче е прието, че е налице основание за прихващане с изплатени обезщетения по чл.106, ал.2 от посочения закон.
Срещу въззивното решение на Софийския градски съд са подадени касационни жалби и от двете страни, в частите, които не ги удовлетворяват, с оплаквания за допуснати нарушения по чл.218 б, б.”в” ГПК/отм./, подробно изложени в тях. От ищцата е постъпило писмено възражение срещу касационнната жалба на ответника.
В съдебно заседание пред настоящата съдебна инстанция ищцата поддържа касационната си жалба и оспорва касационната жалба на ответника по исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на І г.о., като разгледа изложеното в касационните жалби, взе предвид възражението на ищцата, становището й изразено в съдебно заседание и с оглед правомощията си по глава ХІХ “А” ГПК/отм./, намира за установено следното:
Касационните жалби отговарят на изискванията, визирани в разпоредбите на чл.218 а, б. “а” и чл.218в, ал.ал.1 и 2 ГПК/отм./, поради което са процесуално допустими.
За да се произнесе по съществото им съдът взе предвид следното:
Решението на Софийския градски съд е правилно.
Законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е приела, че предвид разпоредбата на чл.104, ал.1, изречение последно ЗДСл базата, върху която следва да се присъди обезщетението по чл.104, ал.1,, изречение второ от същия закон е по ясен и категоричен определена в посочената правна норма. С оглед и заключението на вещото лице съдът е стигнал до правилния извод, че тази база е в размер на 860 лева. До колкото е безспорно, че размерът на претенцията е 5536,96 лева, правилно съдът е приел, че това е дължимата на ищцата сума.
Законосъобразно и обосновано СГС е стигнал до извод, че следва да се уважи направеното от ответника възражение за прихващане. Необоснован обаче е извода, че от платежните документи не се установява по категоричен начин основанието за плащане, без това да се отрази върху крайния резултат. И в двете бордера е видно, че е изплатено обезщетение по чл.106, ал.2 ЗДСл, за два различни периода, които обхващат максимално допустимото от закона обезщетение по визираната разпоредба, а именно по 646,80 лева, или общо 1293,60 лева. Следователно с толкова следва да се намали размера на обезщетението от 5536,96 лева. Като краен резултат на служителката се дължи сумата 4243,36 лева, толкова колкото е присъдено с въззивното решение.
Изцяло неоснователни са наведените от ищцата доводи. Софийският градски съд е стигнал до законосъобразен и обоснован извод, че прихващането следва да се допусне с оглед обстоятелството, че отпаднало основанието за изплащане на обезщетение по чл.106, ал.2 ЗДСл. В противен случай ищцата би се обогатила неоснователно за сметка на ответника.
Поради това и двете касационни жалби са неоснователни.
С оглед горното правилно е решението на въззивната инстанция и за разноските.
Водим от изложените съображения и на основание чл.218ж, ал.1,изречение второ, хипотеза първа ГПК/отм./, Върховният касационен съд, състав на І г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 27.6.2007 г. по гр.д. №2849/2006 г. по описа на Софийския градски съд, в.о., ІІ-В състав.
Решението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: