5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 732
гр. София, 05.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1144/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Финкомекс консултинг“ ООД, ЕИК121428044, със седалище гр. София, чрез пълномощника му адв. Е. срещу решение № 8042 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 7314/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІV А въззивен състав.
Ответникът по жалба – Етажната собственост (ЕС) на сграда, находяща се в гр. София, ул. „Васил Кънчев“ № 26, вх. А, представлявана от управителя на ЕС, чрез неговия пълномощник адв. О. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното по-горе въззивно решение в ЧАСТТА, с която след отмяна на решение от 10.04.2017 г. по гр. д. № 18635//2015 г. по описа на Софийски районен съд, 120 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. И. П., в качеството му на председател на Управителния съвет (УС) на етажна собственост с адрес гр. София, ул. „Васил Кънчев“ № 26, вх. А (допусната е очевидна фактическа грешка във въззивното и първоинстанционното решение относно входа, индивидуализиращ процесната етажна собственост) против „Финкомекс консултинг“ ООД – гр. София иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 782. 10 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 06.04.2015 г. – частичен иск, предявен за сумата от 12 000 лв. от иск в общ размер на 31 848. 27 лв., съставляваща обезщетение в размер на 6 лв. на ден за периода от 04.12.2013г. до 05.04.2015 г. (487 дни), е осъдено търговското дружество да заплати на етажната собственост в посочената по – горе сграда, чрез председателя на Управителния й съвет – П. И. П., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 6 782. 10 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 06.04.2015 г., до окончателното й изплащане – частичен иск, предявен за сумата от 12 000 лв. от иск в общ размер на 31 848. 27 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от 04.12.2013 г. до 05.04.2015 г.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ищцовата етажна собственост притежава 10. 707 % от идеалните части от дворното място, в която е построена сградата, равняващи се на 8. 46 паркоместа. Приел е за безспорен фактът, че ответното дружество ползва процесните паркоместа. Разгледал е въведеното твърдение за нищожност на продажбената сделка – по силата на която ответникът е придобил собствеността върху 79 броя паркоместа, поради невъзможен предмет. В тази връзка е изложил съображения, че паркоместата не притежават характеристиките самостоятелност и обособеност, което има за последица недействителност на извършените разпоредителните сделки с паркоместа, разположени в дворното място на сграда в режим на етажна собственост, тъй като дворното място съставлява обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, а самостоятелно прехвърляне на общи части законът не допуска. Мотивирано е разбирането, че обособяването на паркомясто, като самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от ЗУТ е правно невъзможно, тъй като паркомястото не е недвижима вещ по смисъла на чл. 110 ЗС и сделката с такъв предмет е нищожна, поради невъзможен предмет, на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При формиране на решаващите си изводи инстанцията по същество се е позовала и на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 2 ДР на ЗУЕС относно понятието за прилежаща площ към сгради в режим на етажна собственост, според която паркоместата представляват прилежаща площ към сграда в режим на етажна собственост, от което е изведен несамостоятелният им характер. Прието, че придобивната за ответника сделка по покупко – продажбата на процесните паркоместа е нищожна, поради което не е налице годно основание той да ползва паркоместата като собственик на същите. Ответникът по иска се е обогатил без основание за сметка на ищеца като е ползвал процесните паркоместа, чийто собственик не е, лишавайки действителният собственик от възможността да извлича икономически ползи от тях, изразяващи се в пазарния наем. Етажната собственост е била лишена от възможността да реализира въпросните приходи, което е довело да съответното обедняване – предмет на иска, който е счетен за доказан в своето основание. За процесния период от 4.12.2013 г. до 5.4.2015 г. при квотата от 10. 707% за ищеца и при цена 50 лева на паркомясто (среден пазарен наем), дължимото обезщетение за лишаване от ползване е определено на 6 782. 10 лв., в какъвто размер претенцията е уважена.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които отнася в приложение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа и тези по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.
Твърди се противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:
1. „Обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС ли е земята в случаи на застрояване със сграда, когато идеални части от земята не са разпределени на всички етажни собственици и/или наред с етажните собственици и трето лице е собственик на идеални части от земята?“
Страната обосновава визираното основание за селекция на касационната жалба като сочи отклонение с разрешението, дадено в Решение № 481/25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 979/2009 г., І г. о. и Решение № 28/01.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 331/2011 г., ІІ г. о.
2. „Допустимо ли е прехвърляне на идеални части от дворно място, което не е обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС и в което е изградена сграда в режим на етажна собственост, без прехвърляне на самостоятелни обекти в сградата?“;
3. „Валидна ли е сделката, с която се прехвърлят съответни идеални части от дворно място, в което е построена сграда, с разпределено преди образуване на етажната собственост ползване на мястото за паркинг зона с надземни паркоместа?“;
4. „Допустимо ли е при договор за прехвърляне на реална част от обект, който е лишен от целените правни последици, поради несамостоятелността на прехвърлената част, волеизявлението на страните да се тълкуват в смисъл да се прехвърли това, което е възможно?“
Твърди се противоречие по поставените въпроси с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 28/01.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 331/2011 г., ІІ г. о.; Решение № 46/07.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2017 г., ІV г.о. и Решение № 199/10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5955/2014 г., ІV г.о.
Касаторът поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следната група въпроси:
5. „Допустимо ли е единственият собственик на имота и на строежа в него да определи самостоятелно каква част от дворното място за какво ще се използва към момента на одобряване на проектите, т.е. преди образуване на етажната собственост? Разпределението счита ли се за направено със сключване на първата сделка, с която възниква етажната собственост при положение, че архитектурните проекти са част от документите по нотариалната сделка и купувачът е запознат с тях? Разпределението важи ли за последващи приобретатели на самостоятелни обекти в имота?“
Горното основание се обосновава с довод за наличие на съдебна практика, изразена в Решение № 46/07.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2017 г., ІV г. о.
Сочи се също, че по изложените вече аргументи обжалваното въззивно решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Първият поставен въпрос удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба (чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Той удовлетворява и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото обжалваният въззивен акт се отклонява от разрешението, дадено в практиката на ВКС – Решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г., I г. о. и Решение № 28 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 331/2011 г., II г. о., на която касаторът се позовава.
Останалите повдигнати въпроси не са релевантни, защото не произтичат от решаващите изводи на въззивната инстанция по спорния предмет, тъй като в обжалваното решение е прието, че придобивната за ответника сделка по покупка на процесните паркоместа, е нищожна, поради невъзможен предмет, на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД – доколкото паркоместата не са самостоятелен обект на правото на собственост, а представляват необособена и несамостоятелна част реална част от такъв обект и не могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка. Затова липсва и годно правно основание за ответника да ползва паркоместата като собственик на същите. Въззивният съд не е обсъждал и приложението на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – за т. н. „частична нищожност“ на сделката – към което насочва редакцията на въпрос № 4, поради което той също няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Липсата на поставен правен въпрос – т.е. на общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК) сама по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване по така поставените въпроси (от 2-ри до 4-ти вкл.), без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така т. 1 от цитирания тълкувателен акт.
Групата от въпроси, формираща петото по ред питане също не формира основание за достъп до касация, тъй като не осъществява нито общия, нито допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, в каквато хипотеза се поставя. Въпросите не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд – т.е. липсва общо основание, защото разпределение на ползването на дворното място в сграда – етажна собственост, не е обсъждано в решението. Също не се обосновават и предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като страната изрично сочи и се позовава на съдебна практика, която счита за правилна, противно на разрешенията, дадени в т. 4 от цитирания тълкувателен акт.
Липсва основание за преценка на въззивното решение като вероятно недопустимо, когато касационният контрол следва да се осъществи по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и не е налице поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивния съдебен акт. Фактическият състав на последната разпоредба предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и на това основание.
В обобщение, касационното обжалване ще следва да бъде допуснато по първия поставен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8042/20.12.2018 г. по гр. д. № 7314/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV А въззивен състав в обжалваната част.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 135. 64 лв. (сто тридесет и пет лв. и 64 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.