О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 736
София, 03.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1393 / 2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от В. П. В.,чрез пълномощника му адв.М. С. и от В. П. В. и „С”-ООД, чрез пълномощника им адв.М. С. срещу решение № 184/ 21.11.2013 г. по гр.д.№ 403/ 2013 г. на Варненския апелативен съд, както и от „В.”-ООД, представлявано от управителя В. П. и процесуален представител адв.Д. К. срещу допълнително решение № 207/13.12.2013 г. по същото дело..
Страните взаимно оспорват подадените касационни жалби.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения от закона срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие и са допустими.
С обжалваното решение е отменено решение № 12/ 22.04.2013 г. по гр.д.№ 38/ 2012 г. на Силистренския окръжен съд в частите, с които „В.”-ООД е осъдено да заплати на „С-ООД разликата над 86 500 лв. до размер на сумата 149 000 лв.,представляваща плащане без основание от В. П. В., чието вземане е прехвърлено с договор за цесия от 28.02.2012 г. на „С.”-ООД, ведно със законната лихва от 17.02.2012 г. до окончателното плащане и вместо това е отхвърлен искът за заплащане на тази разлика в размер на сумата 62 500 лв.,ведно със законната лихва от 17.02.2012 г.Решението е отменено и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск от „В.”-ООД срещу В. П. В. за разликата над сумата 5000 лв. до размер на сумата 36 000 лв., като вместо това В. П. В. е осъден да заплати на „В. „-ООД сумата 36 000 лв., получена от него без основание от „С.”-ООД, за сметка на дружеството-ищец по насрещния иск,ведно със законната лихва от 26.03.2012 г. до окончателното плащане. Решението е потвърдено в частите , с които „В.”-ООД е осъдено да заплати на „С.”-ООД сумата 86 500 лв.,ведно със законната лихва от 17.02.2012 г. до окончателното плащане,както и в частта, с която В. П. В. е осъден да заплати на „В.”-ООД сумата 5000 лв.,ведно със законната лихва от 26.03.2012 г.Съобразно така присъдените суми са определени и дължимите разноски.
С допълнителното решение е оставено без уважение искането на „В.”-ООД да се извърши прихващане между присъденото вземане на дружеството срещу В. П. В. за сумата 41 000 лв. с вземането на „С.”-ООД срещу „В.”-ООД в размер на 86 500 лв., до размер на по-малкото от тях.
Производството по делото е образувано по предявен от В. П. В. иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата 149 000 лв., която превел по банкова сметка на ответника „В.”-ООД, без наличие на правоотношение за извършване на плащането.Ответникът „В.”-ООД от своя страна е предявил насрещен иск срещу ищеца В. П. В., квалифициран като такъв за неоснователно обогатяване, за сумата 36 000 лв., която последният получил по шест броя РКО от „С.”-ООД със задължение да внесе в касата на „В.”-ООД и което не изпълнил и за сумата 5000 лв.- собственост на „В.”-ООД , която превел по своя лична банкова сметка без основание. Направил е възражение за прихващане на доказаните взаимни парични задължения между страните. В хода на делото ищецът В. П. В. прехвърлил с договор за цесия вземането си в размер на сумата 149 000 лв. на „Стил дизайн 08”-ООД, като е съобщил прехвърлянето на ответника на 02.03.2012 г.Цесионерът е конституиран като трето лице –помагач на ищеца. Допуснато е изменение на петитума на първоначално предявения иск , като искането е „В.”-ООД да бъде осъдено да заплати претендираната сума на „С.”-ООД. Като трето лице-помагач на ответника е конституирана М. В. В., работила като касиер във „В.”-ООД, дружество което е било управлявано от ищеца В. П. В..
За да постанови своя съдебен акт въззивният съд е счел, че допуснатото изменение на петитума на първоначалния иск е законосъобразно, тъй като след сключването на договора за цесия носителят на притезанието е цесионерът „С-ООД, а В. П. В. е негов процесуален субституент.Приел е, че ответното „В.”-ООД е възстановило на ищеца В. П. В. 62 500 лв. от претендираната сума.Обосновавайки този извод е анализирал представените по делото 100 бр. РКО за получени плащания. 48 броя РКО за сумата 76 850 лв. са били подписани лично от ищеца и в повечето от тях е отразено,че основанието за плащане е „възстановена сума” .Посочил е, че при исковете за неоснователно обогатяване, ако няма такъв запис, върху лицето получило плащането без да е посочено основание, лежи доказателствената тежест да установи наличието му. Това не е било сторено от ищеца и по тази причина въззивният съд не е приел за основателни възраженията за опорочаване на РКО, поради дописванията с различни химикални пасти и други недостатъци. В тази насока е възприел заключението на графологичната експертиза, че само РКО на обща стойност 14 350 лв. , макар и с подписа на ищеца В. П. В. съдържат такива добавки, различия в почерка и химикалната паста, които по своя характер поставят под съмнение тяхната достоверност. Въз основа на останалите подписани от него РКО въззивният съд е приел, че сумата 62 500 лв. му е била възстановена. В други 52 броя РКО за сумата 71 950 лв. като получател е посочена М. В. В..Тази сума е счел, че не е възстановена на ищеца,тъй като извън предмета на доказване е било дали това лице е предало сумите на ищеца.Относно насрещния иск е приел, че правилната му квалификация е неоснователно обогатяване . Поради това не е приел оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение в тази негова част , тъй като доказателствената тежест между страните е била разпределена както при иск за неоснователно обогатяване, а не такъв по чл. 145 ТЗ, както първоначално първоинстанционният съд е квалифицирал насрещния иск.Посочил е също така, че от събраните доказателства се установява ,че сумата 41 000 лв. е получена от първоначалния ищец В. П. В. без основание и за сметка на ответника „В.”-ООД. Той не е оспорил подписите си като получател в представените РКО за извършените плащания от ”С.”-ООД , в тях се съдържа основание „възстановена сума”, която е получена за сметка на „В.”-ООД, чийто законен представител е бил към момента.Плащането е било надлежно, в полза на дружеството, а не на обогатилото се за негова сметка физическо лице-негов управител.За да не уважи възражението за прихващане с допълнителното решение, въззивният съд е приел,че след сключването на договора за цесия не е налице изискването на чл.103 ал.1 ЗЗД за идентичност на насрещно задължените лица.Освен това вече е била уважена молбата на „В.”-ООД за издаване на изпълнителен лист срещу В. П. В..Поради това е приел,че по подразбиране следва,че молбата за произнасяне по искането за прихващане не се поддържа.
Ищецът В. В. П. е обжалвал въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу него насрещен иск. В касационната жалба той поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение в частта, с която насрещният иск е уважен и за сумата 36 000 лв.,което обосновава с аргумента,че въззивната жалба на „В.”-ООД не е съдържала петитум за отмяна на първоинстанционното решение в тази част, нито за уважаване на иска.В нея е било формулирано искане за отмяна на същото и връщане на делото за ново разглеждане, а ако спорът бъде решен по същество-да се отхвърли първоначалната претенция. Ищецът счита, че при този петитум на въззивната жалба първоинстанционното решение е влязло в сила в отхвърлителната си част по насрещния иск, а въззивният съд е произнесъл свръх петитум като го е отменил в тази част и е уважил насрещния иск за още 36 000 лв.В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК във връзка с това оплакване поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като извежда следния процесуалноправен въпрос:
-ограничен ли е въззивният съд в решаващата си дейност от петитума на въззивната жалба или въззивната инстанция може да се произнесе и извън него- плюс петитум. Счита,че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 131/14.07.2011 г. по гр.д.№1120/2010 г.ІІ г.о. постановено по реда на чл. 290 ГПК, и представляващо задължителна съдебна практика.В него е дадено разрешение,че правомощията на въззивната инстанция са ограничени както от това, каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд.
Касационният съд намира,че с така формулираният въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване,тъй като той изразява становището на ищеца за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд. Независимо от това се дължи произнасяне по оплакването за недопустимост с оглед даденото разрешение в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК- т.1,според което преди да разреши спора по същество,съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост.Същото не е основателно, тъй като въззивният съд не е излязъл извън формулираното от „В.”-ООД искане обжалваното решение да бъде отменено, което включва отмяната му и в частта, с която е отхвърлен насрещния иск за сумата 36 000 лв. Неточното и непрецизно формулиране на искането не означава,че такова изобщо не е налице и че липсва надлежно сезиране на въззивния съд.
По нататък в изложението си ищецът извежда следния въпрос:
-основателен ли е иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД в случай като настоящия, когато липсва предаване от ищеца,респективно получаване от ответника на процесната имуществена престация.Намира,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №1/28.05.1979 г. и решение № 42/07.04.2009 г. по гр.д.№453/2008 г.,ІІ т.о.,постановено по реда на чл. 290 ГПК, според разрешенията в които неоснователното обогатяване предполага разменена имуществена престация между страните. С така поставения въпрос не може да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като той е свързан с правилността на обжалваното решение, респ.-основателността на предявения иск.
Ищецът поставя и въпроса:
-с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК достатъчно доказателство ли е преводното нареждане за кредитен превод за установяване получаването на посочената в него сума. Счита,че изводите на въззивния съд противоречат на решение № 108/04.10.2012 г. по гр.д.№ 441/2011 г., І т.о., според което плащането извършено по този начин ще се смята завършено съобразно чл. 305 ТЗ със заверяване сметката на кредитора. Въпросът също не може да бъде преценен като общо основние за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства.
С касационната жалба, подадена от ищеца В. П. В. и третото лице-помагач „С. ООД въззивното решение е обжалвано в частта , с която е отхвърлен предявеният срещу „В.”-ООД иск за разликата над сумата 86 500 лв. до размер на сумата 149 000 лв.,т.е. за сумата 62 500 лв.Касаторите поставят следния въпрос:
-за да бъде доказано с разходен касов ордер /РКО/ извършено плащане, необходимо ли е от него да се установява / да е посочено/ и основанието за плащане.Намират, изводите на въззивния съд, че независимо, че в някои РКО не е посочено основанието на плащане,същите доказват връщането на сумата 62 500 лв., са противоречащи на разрешенията в решения № 81/31.05.2010 г. по гр.д.№675/2009 г., ІІ т.о. и решение №218/05.07.2011 г. п гр.д.№775/2010 г., ІІІ г.о.Според тях ,за да бъде доказано плащане извършено с РКО е необходимо от него да се установява лицето на което е изплатена посочената сума и основанието за плащането. Въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е налице отклонение на същите от правните разрешения в цитираната задължителна практика по приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поради това в тази част въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Касаторите са поставили и въпроса:
-носи ли ищецът по иск за неоснователно обогатяване доказателствената тежест да установи,че с противопоставения му документ от ответника- РКО, е получил сума на различно основание от това по исковата претенция, или тежестта на доказване е на представящата документа страна, да установи,че е погасила именно търсената сума.По така поставения въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика.Не е обосновано твърдяното допълнително основание, тъй като касаторите не са посочили конкретна правна норма,чието тълкуване искат и в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта й.
Ответникът „В.”-ООД е обжалвал допълнителното решение на въззивния съд, с което е оставено без уважение искането за извършване на прихващане между присъдените вземания на страните по предявените от тях искове, по-точно между вземането на „В. „-ООД срещу В. П. В. в размер на сумата 41 000 лв. и вземането на „С.”-ООД срещу „В.”-ООД в размер на 86 500 лв. до размера на по-малкото от тях.Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика.Извежда следните процесуалноправни въпроси:
-следва ли да се извърши съдебно прихващане между главните страни в процеса преди произнасянето на осъдителен диспозитив;
-дължи ли съдът произнасяне по приетото за съвместно разглеждане възражение за прихващане между главните страни в процеса след като в резултат на изменение на иска спорното право е прехвърлено на трето лице-помагач.Така поставените въпроси не са релевантни, тъй като по тях въззивният съд не е формирал правни изводи.Очевидно е счел,че дължи произнасяне по възражението за прихващане,макар да не го е уважил.Не е обосновано и допълнително основание ,доколкото касаторът не е посочил конкретна правна норма, чието тълкуване иска и в какво се състои неяснотата й.
Според разясненията, дадени с ТР №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г. ОСГТК, предпоставки за допустимост на същото са обосноваването от страна на касатора на общо и допълнително основание. Общо основание представлява извеждането на правен въпрос, включен в предмета на спора, обуславящ правните изводи на въззивния съд и намерил израз в неговите решаващи мотиви.Той не трябва да е свързан с обсъждане правилността на обжалваното решение, допуснати процесуални нарушения, възприетата фактическа обстановка и преценка на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да обоснове наличието и на допълнително основание-развитието на изведения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Когато се твърди допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в хипотезата от значение за точното прилагане на закона касаторът трябва да обоснове защо приложената съдебна практика е неправилна, защо трябва да бъде променена в исканата от него посока, в какво се изразява несъобразяването й с промени в законодателството. Когато се твърди липса на съдебна практика той трябва да посочи конкретна правна норма,чието тълкуване иска и да обоснове в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието в нея. Относно частите от касационните жалби, с които касаторите не са изпълнили тези изисквания, частите от решението и допълнителното решение не следва да бъдат допускани до касационен контрол.
Следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос в касационната жалба на ищеца В. П. В. и третото лице-помагач „С.”-ООД при наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК в частта, с която искът по чл.55 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 86 500 лв. до размер на сумата 149 000 лв., т.е. за сумата 62 500 лв.,ведно със законната лихва от 17.02.2012 г. и 1 250 лв. разноски.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184/ 21.11.2013 г. по гр.д.№ 403/ 2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която предявеният от В. П. В. срещу „В.”-ООД иск с правно основание чл. 55 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 86 500 лв. до размер на сумата 149 000 лв., т.е. за сумата 62 500 лв.,ведно със законната лихва от 17.02.2012 г. и 1 250 лв. разноски.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184/ 21.11.2013 г. по гр.д.№ 403/ 2013 г. на Варненския апелативен съд в останалите му части.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207/ 13.12.2013 г. по гр.д.№ 403/ 2013 г. на Варненския апелативен съд
УКАЗВА на В. П. В. да внесе сумата 1 250 лв. д. такса по сметка на ВКС и да представи писмен документ за това в едноседмичен срок от съобщението, като го предупреждава, че при неизпълнение на указанието производството по делото ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: