Решение №741 от 40511 по търг. дело №490/490 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 741
София,29.11.2010 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ : Камелия Ефремова
Бонка Йонкова

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 490/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Д. Т. и Д. Й. Т. от гр. М. – чрез процесуалния им представител адв. А. Й., срещу решение № 322 от 13.11.2009 г. по в. гр. д. № 170/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 87 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 40/2007 г. на С. окръжен съд касаторите са осъдени да заплатят на „Т.” ООД сумата 69 404.86 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване за сметка на обедняването на дружеството поради влагане на строителни материали и извършване на услуги за строителството на две надстройки над масивна сграда в имот V в кв.30 по плана на гр. М., предназначени за „Шивашки цех”, придобити в собственост от З. и Д. Т., ведно със законната лихва от 19.03.2007 г. до окончателното плащане; в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта за осъждане на касаторите да заплатят на „Т.” ООД обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 154 197.68 лв., ведно със законната лихва от 19.03.2007 г. и 6 330 лв. – разноски; в частта относно присъдените на ищеца разноски за въззивното производство в размер на 3 893.15 лв.
В касационната жалба се излагат подробни доводи за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за разноски. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявените срещу тях осъдителни искове като такива с правно основание чл.59 от ЗЗД, без да съобрази твърденията в исковата молба и доказателствата по делото за наличие на договорни правоотношения между „Т.” ООД и З. Т. в качеството на ЕТ „З. Т. – Терзо ЗТ”, по повод на които са разходвани претендираните от ищеца парични суми. Релевират доводи за недопустимост, алтернативно – за неправилност, на решението в частта, с която са осъдени да заплатят на ищеца сумата 37 267.09 лв. като част от присъдените във въззивното производство 69 404.86 лв., предвид въвеждането й в процеса чрез недопустимо изменение на исковете.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в депозирано на 01.02.2010 г. изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в което се твърди, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, уточнени в допълнително изложение от 20.09.2010 г. : Правната квалификация на исковете и приложимостта на защитата чрез иск за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД в случаите, когато страните са обвързани от договорни отношения; Преценката на твърденията и признанията на страните относно релевантните за спора факти и обсъждането на събраните доказателства; Допустимостта на нов иск, предявен под формата на недопустимо изменение на първоначално предявения иск. Касаторите сочат, че част от въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС /чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК/, а друга част са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/. С допълнителното изложение е поставен и въпросът за отговорността на съпругата на едноличния търговец за негови задължения, породени от търговската му дейност.
Ответникът по касационната жалба „Т.” ООД със седалище в гр. К. изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване и на самата жалба, подробно аргументирано в писмен отговор по чл.287 от ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Производството по гр. д. № 40/2007 г. на С. окръжен съд е образувано по искова молба на „Т.” ООД, уточнена по реда на чл.100 от ГПК /отм./, с която са предявени осъдителни искове за парични вземания срещу З. Д. Т. – лично и в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование „З. Т. – Терзо ЗТ”, и Д. Й. Т.. В молбата са изложени твърдения, че на 11.06.2004 г. ищецът и ответникът Т., действащ като ЕТ „З. Т. – Терзо ЗТ”, сключили договор за извършване на съвместна дейност по смисъла на чл.357 от ЗЗД; По повод на договора било постигнато споразумение дружеството – ищец да финансира изграждането на две надстройки над масивна сграда в гр. М. с предназначение за шивашки цех въз основа на учредено с нотариален акт № 83/2004 г. право на надстрояване и пристрояване в полза на физическото лице З. Т.; В изпълнение на споразумението ищецът финансирал изграждането на надстройките като закупил и доставил необходимите строителни материали и заплатил строителните работи, влагайки общо сумата 207 577.26 лв.; През м. ноември 2005 г. съвместната дейност била преустановена, но ответникът Т. не прехвърлил на ищеца правото на собственост върху изградените надстройки, придобити в съсобственост със съпругата му Д. Т. в режим на съпружеска имуществена общност, и не му възстановил вложените за построяването им парични средства. Въз основа на тези твърдения ищецът е поискал от съда да осъди солидарно ответниците да му заплатят сумата 207 577.26 лв., с която са се обогатили неоснователно за сметка на неговото обедняване.
С определение от 10.09.2008 г. първоинстанционният съд е допуснал увеличение на исковете по реда на чл.116, ал.1 от ГПК /отм./ със сумата 37 860.46 лв., представляваща според твърденията на ищеца начислен ДДС върху първоначално претендираната стойност на вложените материали и услуги, прихванат от дружеството като неправилно ползван данъчен кредит с ревизионен доклад от 07.05.2008 г. и дължим от ответниците като част от равностойността на неоснователното им обогатяване.
С обжалваните части на въззивното решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 154 197.68 лв. и след частична отмяна на същото е осъдил ответниците да заплатят на ищеца още 69 404.86 лв., за които е приел, че съставляват част от общата стойност на разноските за изграждане на двете надстройки – 223 602.54 лв. /154 197.68 лв.+69 404.86 лв./. Посочената стойност е формирана от сбора на платените от ищеца средства по 85 бр. данъчни фактури за закупени материали и извършени услуги, в т. ч. 186 335.45 лв. – цена на материалите и услугите, и 37 267.09 лв. – ДДС. Решаващият аргумент за уважаване на исковете е, че с придобиване на собствеността върху надстройките ответниците са се обогатили без основание за сметка на обедняването на ищеца и следва да му възстановят направените разноски, вкл. платения ДДС, с които се съизмерява обедняването. В присъдените от въззивния съд 69 404.86 лв. е включена и сумата 37 267.09 лв. /ДДС върху платените 186 335.45 лв. по признатите 85 бр. фактури/, предявена по делото по реда на чл.116 от ГПК /отм./.
Въззивният съд е квалифицирал исковете като такава с правно основание чл.59 от ЗЗД и е счел за неоснователно възражението на ответниците, че поради съществуващите договорни правоотношения с ищеца, по повод на които са разходвани търсените суми, е неприложима защитата чрез иск по чл.59 от ЗЗД. Изложени са съображения, че договорът за съвместна дейност от 11.06.2004 г. не носи белезите на договор за гражданско дружество по смисъла на чл.357 от ЗЗД и не е породил облигационно правоотношение между ищеца и ответника в качеството на едноличен търговец, а доказателства за друг договор между страните във връзка с изграждането на шивашкия цех липсват по делото. С оглед извода за отсъствие на договорни правоотношения е прието, че ищецът не разполага с друг иск за защита срещу лишеното от основание обедняване с вложените в строителството средства, освен този по чл.59 от ЗЗД.
Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо от поддържаните от касатора основания, а преценката за неговата валидност и допустимост се извършва с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите са се позовали изрично на недопустимост на обжалвания съдебен акт в частта, с която са осъдени да заплатят сумата 37 267.09 лв. – част от присъдените във въззивното производство 69 404.86 лв., представляваща начислен ДДС върху сумата 186 335.45 лв. и въведена като предмет на делото по реда на чл.116, ал.1 от ГПК /отм./. Поради това и в съответствие с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост в посочената част.
Неоснователно е искането за допускане на решението до касационно обжалване в останалите атакувани с касационната жалба части, тъй като не са налице изискванията на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК.
Поставеният от касаторите материалноправен въпрос за правната квалификация на исковете и за приложимостта на защитата чрез иск по чл.59 от ЗЗД в случаите, когато страните са обвързани от договорни отношения, е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК за изхода на конкретния спор. Становището на въззивната инстанция относно правната квалификация на спорното право и неоснователността на релевираното от касаторите възражение за недопустимост на исковата защита по чл.59 от ЗЗД поради наличие на договорни отношения с ищеца е обусловило присъждането на претендираното парично вземане на основание чл.59 от ЗЗД. Посочената квалификация е възприета след като въз основа на доказателствата съдът е достигнал до извод, че между страните не съществува друго правоотношение, в т. ч. и договорно /по договор за дружество, за изработка или др./, оправдаващо разместването на блага в правните им сфери, и искът по чл.59 от ЗЗД е единственият способ за защита на ищеца срещу лишеното основание обедняване до размер на средствата, вложени за изграждане на придобития от ответниците обект на собственост. Произнасянето в този смисъл съответства изцяло както на трайната съдебна практика на ВС и ВКС по приложението на чл.59 от ЗЗД, отразена в представените от касаторите решение № 22/01.02.1958 г. по гр. д. № 140/57 г. на ОСГК на ВС и решение № 52 от 12.02.2004 г. по гр. д. № 382/03 г. на ВКС, ТК, така и на създадената с ППВС № 1/1979 г. задължителна съдебна практика, според която искът по чл.59 от ЗЗД е субсидиарен и защита чрез него може да се търси само ако ищецът не може да се защити чрез друг иск на договорно или извъндоговорно основание срещу неоснователното си обедняване за сметка на обогатяването на друг правен субект. Изложеното сочи, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за достъп до касационен контрол във връзка с разглеждания въпрос.
Формулираният процесуалноправен въпрос относно извършената от въззивния съд преценка на защитните тези и признанията на страните и на ангажираните във връзка с тях доказателства по същността си съставлява оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото, рефлектирали върху законосъобразността и обосноваността на обжалваното решение. В качеството им на касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК процесуалните нарушения са относими към правилността на решението и осъществяването на касационен контрол по реда на чл.290 от ГПК, но съгл. указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 от ГПК, за да обосноват допускане на касационно обжалване.
В допълнителното изложение от 20.09.2010 г. касаторите са поставили като значим за изхода на спора и материалноправния въпрос за отговорността на съпругата на едноличния търговец за задължения на търговеца, произтичащи от търговската му дейност. Освен, че е въведен извън преклузивния срок по чл.283 от ГПК, въпросът не е годен да обоснове приложното поле на обжалването, тъй като не отговаря на установеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване – да е обусловил решаващите изводи на съда по спорния предмет на делото. Отговорността на Д. Т. по чл.59 от ЗЗД не е ангажирана за задължения на съпруга й З. Т. като едноличен търговец, а заради неоснователното й обогатяване вследствие придобиването на собствеността върху изградената със средства на ищеца надстройка, за което е прието, че няма връзка с дейността на търговеца.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не е отнесено към нито един от поставените въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и не е аргументирано, поради което не следва да се обсъжда.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 от ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 322 от 13.11.2009 г., постановено по в. гр. д. № 170/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 87 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 40/2007 г. на С. окръжен съд са осъдени З. Д. Т. и Д. Й. Т. да заплатят на „Т” ООД сумата 37 267.09 лв. /част от сумата 69 404.86 лв./, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва от 19.03.2007 г. и разноски, съразмерно на тази сума.

УКАЗВА на касаторите З. Т. и Д. Т. в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 745.34 лв., на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 322 от 13.11.2009 г. по в. гр. д. № 170/2009 г. на Пловдивски апелативен съд в останалите обжалвани части, с които е оставено в сила решение № 87 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 40/2007 г. на С. окръжен съд в осъдителната част за сумата 154 197.68 лв., ведно със законната лихва от 19.03.2007 г. и разноски, съразмерно на уважената част от иска, и след частична отмяна на решението са осъдени З. Т. и Д. Т. да заплатят на „Т.” ООД още 32 137.77 лв. /част от сумата 69 404.86 лв./ – обезщетение за неоснователно обогатяване, ведно със законните лихви от 19.03.2007 г. и разноски, съразмерно на уважената част от иска, като са присъдени и разноски за въззивното производство, съразмерно на сумите 154 197.68 лв. и 32 137.77 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Scroll to Top