10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 765
София,23.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 558/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
К. М. [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения от него частичен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като е уважил същия за сумата 104 864 лв. и го е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер 174 000 лв. Основното му оплакване е за недопустимост на решението в обжалваната негова част поради постановяването му по ненаведени с иска обстоятелства и съответно по непредявен иск, предвид разглеждането на претендираното вземане като такова за неустойка, а не като обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на наетия имот след прекратяване на наемния договор. Според посочения касатор, решаващият състав е разсъждавал по въпроси, които не само не са били предмет на въззивните жалби на страните, но и за които изобщо не са навеждани твърдения или възражения от тях, а именно – че в чл. 19 от процесния договор за наем е уговорена неустойка, а не обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД; че договорената в чл. 17 от договора неустойка включва както заплащане на 100 евро дневно за всеки ден от забавата, така и наемната цена в актуалния й размер – 25 000 лв. месечно. Като пряко отразяващо се на правилността на въззивния акт в атакуваната му част касаторът М. [фирма] счита и тълкуването на клаузата по чл. 19 от процесния договор за наем, извършено в нарушение на изискванията на чл. 20 ЗЗД, а така също и необсъждането на наведените от него доводи във връзка с определяне размера на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК посоченият касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по отношение на следните въпроси: „1. Съставляват ли едни и същи по основанието за възникването им материалноправни последици задълженията на наемателя и кореспондиращите на тези задължения вземания на наемодателя по прекратен договор за наем: а/за обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, дори и когато този размер е договорен отнапред с договора за наем, поради което отпада необходимостта от доказването му, от една страна и от друга страна б/ вземането за неустойка за забава, ако такава е договорена, дължимо при виновно неизпълнение на задължението на наемателя по чл. 233, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да предаде наетия имот веднага при прекратяване на договора за наем. Губи ли характера си на именно на обезщетение за неоснователно ползване на имота като заместваща наема престация по чл. 236, ал. 2 ЗЗД вземането на наемодателя по прекратен договор за наем, ако размерът на това дължимо обезщетение е предварително договорен между страните; 2. Допустимо ли е въззивният съд да приема вземането, предмет на иска като дължимо в по-голям размер от този, който е заявен с исковата молба, без за това да са налице както твърдения на ищеца, така и твърдения на ответника по делото във връзка с възраженията му по иска; 3. Допустимо ли е въззивният съд да обсъжда възражения на ответника /в случая за нищожност на дадена клауза от договор/ при положение, че тези си възражения ответникът е предявил в същото производство с насрещен иск, който е отхвърлен с решение на първоинстанционния съд, влязло в сила поради това, че не е обжалвано; 4. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася служебно по въпроси, по които се е произнесъл първоинстанционният съд, без за това да са налице твърдения във въззивната жалба , ако не става въпрос за приложение на императивна материалноправна норма, а за въпроси във връзка със съдържанието на договор”.
В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивния акт със задължителната практика на ВКС касаторът се позовава съответно: по първия въпрос – на решение № 227 от 07.09.2010 г. по т. д. № 409/2009г. на ІІ т. о.; по втория въпрос – на решение № 86 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 143/2012 г. на ІV г. о.; по третия въпрос – на решение № 82 от 09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на І т. о. и по четвъртия въпрос – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение № 86 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 143/2012 г. на ІV г. о. По отношение на третия въпрос касаторът поддържа и противоречие в съдебната практика, в подкрепа на което представя постановено по реда на отменения ГПК решение на ВКС № 270 от 20.05.2000 г. по гр. д. № 1434/1999 г. на ІV г. о.
К. [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени претенциите на ищеца, с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Счита, че при определяне на обезщетението по чл. 19 от процесния договор за наем съдът не е взел предвид важни за спора обстоятелства, а именно – извършените от него строително-монтажни работи в имота, водещи до увеличаване на стойността му, както и кои от тях имат траен характер и представляват приращения, придобити от собственика-наемодател. Изразява несъгласие и по отношение извода на съда за размера на дължимата по чл. 17 от договора неустойка и по-конкретно, че същата включва актуалната наемна цена 25 000 лв., а не първоначално определената такава 5040 лв., като релевира оплакване за липса на мотиви във връзка с тълкуването на тази клауза съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД. Като съществено процесуално нарушение, водещо до произнасяне по непредявен иск и в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса, посоченият касатор определя уважаването на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД до размер на сумата 104 864 лв., която сума, според него не е претендирана от ищеца в исковата молба, а едва във въззивната му жалба.
Допускането на касационното обжалване е заявено на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГП основания. Като значими за същото касаторът [фирма] поставя въпросите: „1. Задължен ли е решаващият съд да изложи мотиви във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД; 2. Задължен ли е съдът да изследва при приложението на чл. 20 ЗЗД доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната воля на страните; 3. Задължен ли е съдът, когато установява действителната обща воля на страните по пътя на тълкуването, да спазва въведените с чл. 20 ЗЗД критерии и обусловена ли е законността на това тълкуване от прилагането им; 4. Задължен ли е съдът да установи каква е стойността на подобренията и строителните дейности, вложени от наемателя за ремонт на наетите помещения, каква е увеличената стойност на имота, която собственикът придобива след ремонта и подобренията на имота след приращението и кои от подобренията имат траен характер при определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, когато го присъжда или може автоматично да възприеме последния уговорен наем между страните като единствен и достатъчен критерий; 5. Допустимо ли е съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор или обема и вида на търсената защита; 6. Задължен ли е съдът да обсъжда релевантните по делото доказателства и необсъждането представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила”.
Във връзка с твърдението си за противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС и за противоречие в съдебната практика касаторът се позовава съответно: по първия въпрос – на ППВС № 1/73 г. (т. 3); по втория въпрос – на решение № 559 от 17.05.1993 г. по гр. д. № 1724/92 г. на ІV г. о. и решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.; по третия въпрос – на решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; по четвъртия въпрос – на решение № 581 от 23.07.2008 г. по т. д. № 196/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 2040 от 14.10.2005 г. по гр. д. № 1342/2004 г. на ІV г. о.; по петия въпрос – на решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ІІ г. о., решение № 229 от 20.10.2011 г. по гр. д. № 1465/2010 г. на ІІ г. о. и решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ІІІ г. о. и по шестия въпрос – на решение № 1323 от 26.10.1999 г. по гр. д. № 612/1999 г. на ВКС и решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ІІІ г. о. Освен това, по отношение на всички заявени въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, разяснен в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, без да са изложени конкретни аргументи за наличие на тези предпоставки.
К. [фирма] оспорва частично касационната жалба на М. [фирма] по съображения, изложени в писмен отговор от 31.01.2014 г., като счита, че същата следва да бъде допусната до разглеждане единствено по въпроса за допустимостта въззивният съд да се произнася по въпроси, по които се е произнесъл първоинстанционният съд, без за това да са налице твърдения във въззивната жалба. Това свое становище посоченият касатор аргументира със съвпадащите позиции на страните относно съдържанието на клаузата на чл. 17 от процесния договор, за която никоя от тях не е поддържала, че включва както заплащане на 100 евро на ден, така и наемната цена в актуалния й размер от 25 000 лв. месечно.
К. М. [фирма] оспорва изцяло касационната жалба на [фирма] и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение, по съображения в писмен отговор от 13.02.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса, като изцяло допустима, обаче, е жалбата на [фирма]. Депозираната от М. [фирма] жалба е допустима само в частта, с която е отхвърлена претенцията на дружеството по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата 104 864 лв. до пълния предявен размер 174 000 лв. В частта, с която тази претенция е уважена, т. е. за сумата 104 864 лв. – касационната жалба е недопустима предвид липсата на правен интерес и следва да бъде оставена без разглеждане. Наличието на такъв интерес не може да бъде обосновано с твърдението на посочения касатор за недопустимост на въззивното решение, тъй като недопустимостта е порок, относим към правилността на акта, а нейната проверка може да бъде извършена само ако жалбата е допустима – условие, което в случая не е налице.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която изцяло е уважен предявеният от М. [фирма] срещу [фирма] частичен иск за сумата 26 000 лв., представляваща неустойка по чл. 17 от сключения между страните договор за наем от 26.05.2008 г., въззивният съд е счел същия за основателен предвид безспорния факт на неизпълнение на задължението на наемателя да предаде на наемодателя имота след прекратяване на наемното правоотношение. Решаващият състав е приел, че уговорената между страните неустойка включва актуалната към датата на прекратяване на договора наемна цена – 25 000 лв. (без ДДС) плюс 100 евро за всеки ден на забавата, но доколкото ищецът е претендирал само неустойката от 100 евро на ден, е преценил, че дължимата неустойка за периода на забавата – 213 дни – възлиза на сумата 21 300 евро или 41 659.18 лв.
Независимо, че ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от него насрещен иск за нищожност на клаузата по чл. 17 от договора, въззивният съд, съобразявайки задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил възражението на ответната болница за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави, но е приел същото за неоснователно. Този извод е аргументиран с размера на уговорената неустойка за 7-месечния период на забавата – общо 216 659 лв., изчислен като сбор от месечния наем от 25 000 лв. (7 месеца по 25 000 лв.=175 000 лв.) и 100 евро за всеки ден забава (213 дни по 100 евро = 21 300 евро, респ. 41 659.18 лв.), или по 30 950 лв. месечно, който размер е преценен като неизлизащ извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По съображения, че систематичното място на клаузата на чл. 17 предхожда това на чл. 19, не е споделено и становището на ответника по иска за нищожност на клаузата за неустойка като дублираща по функции уговорената с чл. 19 неустойка. А доколкото процесният договор за наем е определен като търговска сделка и за двете страни, за неоснователно, с оглед забраната в чл. 309 ТЗ, е преценено и искането за намаляването на неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
По отношение иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 19 от процесния договор за наем за заплащане на сумата 174 000 лв., претендирана като част от общата сума 627 057.17 лв., въззвинят съд е приел, че същият е частично основателен, като го е уважил за сумата 104 864.52 лв. Решаващият състав е преценил, че с посочената договорна клауза страните предварително са определили размера на обезщетението за ползване на наетия имот след прекратяването на договора за наем, което е допустимо с оглед задължителната съдебна практика – решение № 68 от 21.04.2009 г. по т. д. № 697/2008 г. на ІІ т. о., решение № 227 от 07.09.2010 г. по т.д. № 409/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 18 от 05.03.2010 г. по т.д. № 527/2009 г. на І т. о. Предвид застъпваните от страните различни становища относно смисъла на уговореното в чл. 19 от договора, въззивният съд, след тълкуване на спорната клауза съгласно чл. 20 ЗЗД, е стигнал до извода, че действителната воля на страните е размерът на дължимата сума да се определя на база уговорената при сключването му наемна цена – 5 040 лв. (без ДДС) и възлиза на 15 120 лв. месечно, а не на база актуалната, т. е. към момента на прекратяване на наемното правоотношение, наемна цена – 25 000 лв. (ДДС) или 30 000 лв. (с ДДС) и възлиза на 90 000 лв. месечно, каквото е твърдението на ищеца. В тази насока съставът на Великотърновски апелативен съд се е позовал на обстоятелството, че чл. 19 не е променян, а в чл. 17 е използван изразът „заплащане на наемната цена”, докато в чл. 19 е използван изразът „дължи наемната цена, уговорена в чл. 2”. Отделно от това, доколкото е преценил, че уговореното в чл. 19 обезщетение по реда на чл. 236, ал. 2 ЗЗД е „под формата на неустойка”, въззивният съд е изложил и съображения във връзка с възражението на ответника за нищожност на същата поради противоречие с добрите нрави, с оглед дублирането на неустойката по чл. 17 от договора, като е счел същото за неоснователно. Този негов извод е аргументиран със съпоставката между общия размер на неустойката по чл. 17 и тази по чл. 19 (30 950 лв. + 15 020 лв. = 45 970 лв.) и очакваните от неизпълнението вреди. Поради това, че в процесния имот се развива болнична дейност и невръщането му на ищеца го лишава от възможността сам да осъществява такава дейност и да реализира печалба, посочената обща месечна неустойка е счетена за ненарушаваща принципа на справедливостта. Такава, според съдебния състав, би била общата месечна неустойка по чл. 17 и чл. 19, ако се възприеме тезата на ищеца, че неустойката по чл. 19 е в размер на 90 000 лв. месечно.
С оглед на това, въззивният съд е счел, че претенцията за неустойка по чл. 19 от процесния договор е основателна до приетия от първата инстанция размер, т.е. за сумата 104 864.52 лв. Тъй като обаче тази претенция е била отхвърлена от Великотърновски окръжен съд изцяло, след частична отмяна на първоинстанционното решение, същата е уважена до посочения размер.
Поради приетото, че клаузата на чл. 19 от договора не съдържа уговорка за неустойка в размер на 90 000 лв. месечно, въззивната инстанция е преценила, че не дължи произнасяне по насрещния иск за прогласяване на нищожността й, както и по възражението за нейното намаляване поради прекомерност.
С оглед мотивите на обжалваното решение, настоящият състав приема следното:
По касационната жалба на М. [фирма] в допустимата й част:
Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта относно иска за сумата 174 000 лв., претендирана като дължима на основание чл. 19 от процесния договор за наем, поради вероятността същото да е недопустимо. Този извод произтича от факта, че в мотивите на акта решаващият състав е преценявал основателността на иска с оглед предпоставките чл. 92, ал. 1 ЗЗД за дължимост на неустойка, а не на обезщетение по чл. 236, ал. 2ЗЗД, с какъвто иск именно е бил сезиран, което се е отразило и на диспозитива на постановеното решение – в полза на ищеца е присъдена неустойка.
Независимо, че касационната жалба на М. [фирма] е допустима само за отхвърлената част от иска по чл. 19 от договора за наем, касационният контрол следва да бъде допуснат и за уважената част на същия иск, предвид обстоятелството, че в тази му част въззивният акт е обжалван от другата страна – от ответника [фирма].
С оглед приетото наличие на вероятна недопустимост на въззивното решение в посочената му част, въпросите, свързани с квалификацията и тълкуването на уговорката по чл. 19 от процесния договор за наем (въпросите по т. 1, въпрос № 5 и № 6), не следва да бъдат преценявани отделно като обосноваващи допускане на касационното обжалване.
Поради обстоятелството, че са относими към претенцията за неустойка по чл. 17 от договора и същата не е предмет на касационната жалба, въпроси № 2, № 3 и № 4, свързани с тълкуването на посочената клауза и произнасянето по възражението на ответника за нейната нищожност, нямат обуславящо за спора значение и следователно не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което съответно изключва необходимостта от преценка за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По касационната жалба на [фирма]:
По изложените по-горе съображения за вероятна недопустимост на въззивното решение, жалбата на този касатор следва да бъде допусната до разглеждане в частта, касаеща уважената част от иска по чл. 19 от договора за наем. С оглед на това, въпросите, относими към този иск – въпроси № 4, № 5 и № 6, не подлежат на обсъждане в настоящото производство.
Що се отнася до останалите три въпроса, относими към уважения иск за неустойка по чл. 17 от процесния договор за наем, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол.По-конкретно: Въпрос № 1 не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително, въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с тълкуването на клаузата на чл. 17 от договора, а е направил само извод, че неустойката има два компонента – актуалната наемна цена 25 000 лв. и по 100 евро за всеки ден забава. Това обаче е ирелевантно за крайния изход на делото, тъй като както в исковата молба, така и в хода на цялото производство ищецът не е твърдял, че неустойката включва наемната цена, нито е претендирал такава – неговото категорично твърдение е, че неустойката за исковия период на забава 213 дни възлиза на сумата 100 евро на ден или 21 300 евро общо за посочения период, равняваща се на 41 659.18 лв., като предмет на предявения частичен иск е сумата 26 000 лв. И тъй като този иск е уважен за цялата претендирана сума, то изложените от възизвния съд съображения, че действително уговореният размер е значително по-голям, е напълно ирелевантно за крайния изход на спора.
По същите съображения нямат обуславящ характер и въпроси № 2 и 3, касаещи тълкуването на клаузата на чл. 17 от договора, поради което в тази му част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд по отношение на иска за сумата 174 000 лв., претендирана на основание чл. 19 от договор за наем от 26.05.2008 г.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд в останалата му част по отношение на иска за сумата 26 000 лв. – неустойка по чл. 17 от договор за наем от 26.05.2008 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. [фирма], [населено място], касаеща решение № 296 от 13.11.2013 г. по в. т. д. № 222/2013 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която предявеният иск по чл. 19 от договора за наем от 26.05.2008 г. е уважен за сумата 104 864 лв.
УКАЗВА на М. [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1 382.72 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 2 097.28 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
В частта, с която касационната жалба на М. [фирма], [населено място] се оставя без разглеждане частично, определението подлежи на обжалване пред друг състав на Търговска колегия на ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: