2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 77
гр. София, 04 април 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2632 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. С. К. срещу решение от 03.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 7790/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение № 16622/25.01.2017 г. по гр. дело № 18996/2013 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя иск с посочена правна квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 101 и с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника К. С. З. да му заплати, като солидарен длъжник с М. П. Ч., разликата над сумата 2 322.02 лв. до сумата 7 922 лв., представляваща сбор от извършени плащания на дължими се задължения на наследодателя на М. П. Ч. за апартамент № … в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва от 29.04.2013 г. до пълното изплащане.
В касационната жалба на ищеца К. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът К. С. З. в отговорите на касационната жалба (единият – подаден лично, а вторият – чрез процесуалния му пълномощник по делото) излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.
С определение № 924/26.11.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос – следва ли съдът, когато съгласно чл. 20 от ЗЗД тълкува действителната воля на страна в процеса, изразена в представен по делото документ, да обсъди в мотивите към решението си всички събрани доказателства в тяхната взаимна връзка, а ако изключва от преценката си част от тях – да изложи съображения за това.
Съгласно трайно установената практика на ВКС (израз на която са и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 38/27.02.2012 г. по гр. дело № 1227/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 1/24.07.2012 г. по гр. дело № 777/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 504/26.07.2010 г. по гр. дело № 420/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), в мотивите към решението си съдът следва да обсъди всички допустими, събрани по делото доказателства, които са относими към установяването на правнорелевантните за спора факти. Конкретно – при установяването на действително изявената воля в даден документ съгласно чл. 20 от ЗЗД, съдът следва да съобрази и прецени всички обстоятелства, които са от значение за изясняването на тълкуваното волеизявление, респ. – следва да обсъди и всички писмени и гласни доказателства, установяващи тези обстоятелства, като ако не обсъди част от доказателствата или установените с тях обстоятелства, следва да изложи съображенията си за това.
В случая въззивният съд е приел за установени следните безспорни между страните обстоятелства по делото: Касаторът-ищец К., в качеството си на наследник по закон на В. Л. З., без да знае, че последният е завещал процесния недвижим имот на М. П. Ч. (ответник по делото само пред първата инстанция), е заплатил натрупалите се задължения за местни данъци и такси и за топлоснабдяването на наследствения имот, като е извършил и ремонт на същия. Впоследствие М. Ч. е продал имота на ответника З., който при опита си да влезе в имота е заварил там ищеца. Ищецът и ответникът решили да уредят евентуалния спор между тях за имота, като ищецът предаде доброволно владението, а ответникът е поел писмено задължение да му заплати разходите „за извършени ремонти“ в имота в размер 8 922 лв., за което му издал разписка, като му е изплатил само 1 000 лв. от тази сума.
При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че ответникът е встъпил съгласно чл. 101 от ЗЗД в дълга на Ч. към ищеца, но не изцяло, а само за част от задълженията – тези за извършения ремонт на стойност 3 322.02 лв. (съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза по делото), от които ответникът доброволно е платил на ищеца сумата 1 000 лв., поради което му дължи само остатъка от 2 322.02 лв. Въззивният съд е намерил за неоснователна и е отхвърлил, процесната и пред настоящата инстанция, част от исковата претенция по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 101 от ЗЗД на ищеца К. към ответника З. за заплащане на разликата над сумата 2 322.02 лв. до сумата 7 922 лв., т.е. – на сумата 5 599.98 лв., представляваща заплатените от ищеца разноски за местни данъци и такси и за топлоснабдяването на процесния имот.
За да достигне до този извод, въззивният съд, в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, при тълкуването съгласно чл. 20 от ЗЗД на процесната разписка, в която е обективирано волеизявлението на ответника З. за встъпването в дълг, е обсъдил не само съдържанието на самата разписка, съгласно която ответникът е поел задължението да заплати на ищеца разходи „за извършени ремонти“ в имота в размер 8 922 лв., а и показанията на свидетеля Е. П. – очевидец на подписването на разписката.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, обаче, в противоречие със същата практика на ВКС, а също – и в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), каквото е основното оплакване в касационната жалба на ищеца, въззивният съд е обсъдил само част, а не изцяло показанията на този свидетел, като не ги е съпоставил с останалите събрани по делото доказателства. Свидетелят П. изрично е заявил в показанията си, че ответникът З. е поискал от ищеца всички разписки за разходите по имота, собственоръчно ги е взел и започнал да записва разходите на един лист, и след като изчислил сумата от „осем хиляди деветстотин и някакви там пари“, казал, че няма никакъв проблем, че той е новият собственик и ще ги плати, написал разписката и я дал на касатора-ищец, който също се подписал. От така дадените свидетелски показания, съпоставени с процесната разписка, следва, че ответникът изрично е изявил воля, че дължи на ищеца, собственоръчно посочената от ответника в разписката, сума от 8 922 лв. „за извършени ремонти“. С представените по делото писмени доказателства – множество платежни документи (разписки, фактури, фискални бонове, вносни бележки и пр.) е установено обаче, че ищецът е заплатил: за топлоснабдяване на имота – 5 362.04 лв., данък „сгради“ – 208.74 лв., такса „смет“ – 627.42 лв., и само сума в общ размер 1 245.84 лв., съставляваща разходи за извършения ремонт (както вече беше посочено, възприетата от въззивния съд стойност на ремонта от 3 322.02 лв. е установена със заключението на вещото лице, извършено след оглед на място и остойностяване на подобренията, а не по писмените доказателства за извършените разходи). От съвкупната преценка на показанията на свидетеля-очевидец и тези писмени доказателства по делото ясно следва, че ответникът е формирал и изявил воля в дадената на ищеца разписка, че дължи сумата 8 922 лв. въз основа на всички предоставени му от ищеца платежни документи („разписки“, както ги сочи свидетелят-очевидец), които очевидно не са били само „за извършени ремонти“ (както е отразено в процесната разписка), а и за всички останали извършени от ищеца плащания на разходи за процесния имот – за неговото топлоснабдяване и дължимите се местни данъци и такси, каквито платежни документи са представени и по делото. Този извод ясно следва при тълкуването на волеизявлението на ответника в процесната разписка съгласно чл. 20 от ЗЗД – предвид и действителната обща воля на страните, установена по делото и имаща характера на спогодба по чл. 365 от ЗЗД – за да избегнат евентуалния спор помежду си относно процесния имот, ищецът е поел задължението да предаде доброволно владението върху имота, а срещу това ответникът е поел писменото задължение – встъпвайки в дълга на своя продавач и частен праводател Ч. (наследник по завещание на покойния собственик на имота) към ищеца, да плати (възстанови) направените от последния разходи за имота, които при прегледа на платежните документи ответникът и ищецът са установили в размер 8 922 лв. Само при това тълкуване, също съгласно чл. 20 от ЗЗД, те двамата добросъвестно биха постигнали и целта на споразумението между тях – да уредят окончателно отношенията помежду си по повод процесния имот.
От изложеното следва основателност и на оплакванията в касационната жалба, че допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила е довело и до необоснованост на извода му, че ответникът е встъпил съгласно чл. 101 от ЗЗД само в част от задълженията на Ч. към ищеца – тези за извършения ремонт на стойност 3 322.02 лв. (от които е платил на ищеца 1 000 лв.), но не и в задълженията за заплащането на топлинна енергия и на местни данъци и такси за имота – до пълния размер на посочената в разписката сума от 8 922 лв., който извод на съда е в противоречие и с материалния закон – чл. 20, във вр. с чл. 101 и с чл. 365 от ЗЗД.
От горното следва, че въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която искът по чл. чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 101 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдената от СГС сума 2 322.02 лв. до пълния му предявен размер от 7 922 лв., която разлика в размер 5 599.98 лв. ответникът, съгласно 101, изр. 3 от ЗЗД, също дължи солидарно с първоначалния длъжник Ч., а съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД – и ведно с претендираната законна лихва от датата на подаването на исковата молба – 29.04.2013 г. до окончателното плащане, като с настоящото касационно решение следва да бъде уважена и тази част от исковата претенция.
Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото – уважаването изцяло на предявения иск, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и пълния размер от 3 082.88 лв. на направените и претендирани от последния разноски за заплатените пред трите съдебни инстанции по делото държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатски възнаграждения. От тях с неотменената част на първоинстанционното и на въззивното решение, на ищеца са присъдени общо 430.99 лв., поради което с настоящото касационно решение следва да му се присъди и разликата от 2 651.89 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 03.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 7790/2017 г. на Софийския градски съд, – в обжалваната част, с която предявеният по делото иск с посочена правна квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 101 и с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 2 322.02 лв. до сумата 7 922 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. С. З. да заплати на В. С. К. и следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 101 от ЗЗД – и сумата 5 599.98 лв. (пет хиляди петстотин деветдесет и девет лева и деветдесет и осем стотинки – горната разлика), представляваща неизпълнена част от солидарното му с М. П. Ч. задължение, в което е встъпил, за възстановяване на извършени плащания на дължими задължения за местни данъци и такси и топлоснабдяване на апартамент № …, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.04.2013 г. до окончателното плащане; както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – и сумата 2 651.89 лв. (две хиляди шестстотин петдесет и един лева и осемдесет и девет стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: