Р Е Ш Е Н И Е
№ 770
гр. София, 06.11.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното
от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1568 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на Й. Н. К. от гр. В., чрез процесуалния му представител адв. Р, против въззивното решение № 5 от 3 януари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2007 г., с което е отменено решение № 511 от 30 ноември 2006 г., постановено по гр.д. № 146 по описа на районния съд в гр. Д. за 2006 г. и вместо него искът на К. против Р. И. , Д. И. , П. П. и Е. Ш. П. за обявяване за относително недействителен по отношение на К. на договор за покупко-продажба от 2000 г., сключен между И, е отхвърлен като неоснователен.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че събраните по делото доказателства сочат убедително, че чрез сделката е искано да се попречи на касатора да реализира правата си като кредитор след евентуалното и неизбежно уважаване на исковата му претенция за морални вреди, за което съдът е трябвало да направи чисто житейски изводи.
Ответниците Р. И. И. от с. К., обл. Варна, Д. С. И., П. И. П. и Е. В. Ш. П. – тримата от гр. В., не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че между касатора и ответника И е имало действително вземане, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска; с причиняването на смъртта на сина на касатора е възникнала отговорността на И. да обезщети неимуществени вреди в резултат от претърпените болки и страдания на касатора; налице е и увреждане – продаденият имот е бил единствен на ответника И; възмездността на сделката изисква знание у купувача за целта й кредиторът да бъде увреден, като това следва да се извърши при условията на пълно и главно доказване в тежест на кредитора, но такова не е осъществено.
Съдът е сезиран с иск за обявяване за относително недействителна на покупко-продажба на недвижим имот по реда на чл. 135 от ЗЗД. В исковата си молба касаторът сочи, че ответникът И. е признат за виновен за убийството на сина на ищеца с влязла в сила присъда, но седем месеца след убийството ответникът И. продал имот по данъчна оценка на човек, който безспорно знае за проблемите му.
Според правилото на чл. 135 от Закона за задълженията и договорите, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които неговият длъжник го уврежда, стига при осъществяването им длъжникът да е знаел за увреждането. За да е успешен отменителният иск, необходимо е при възмездност на действието третото лице, с което длъжникът е договарял, също да знае за увреждането, защото по отношение на предмета на сделката то също е кредитор спрямо длъжника. Презумпция за знание е установена само по отношение на ограничен кръг трети лица – съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. За всички останали лица, ако те добросъвестно са придобили възмездно преди вписването на исковата молба по реда на чл. 135 от ЗЗД, недействителността не засяга правата, придобити от тази възмездна сделка. Законът освен това не поставя изискване вземането да е установено по размер и да е изискуемо.
По делото е безспорно, че на 14 декември 2000 г. ответникът Р. И. и съпругата му Д. И. продали на ответника П дворно място с построените в него жилищна сграда и стопанска постройка за сумата от 3296,40 лева. Тази сделка се атакува в процеса, като се твърди, че тя уврежда ищеца. Вземането на ищеца произтича от деликт. С решение от 20 октомври 2002 г. на апелативния съд в гр. В. по внох д. № 175 по описа на съда за 2002 г. е потвърдена присъда по отношение на И. за умишленото убийство на Н. Н. – син на ищеца, извършено на 21 май 2000 г. При тези факти следва да се приеме, че от страна на ищеца към ответниците И е налице вземане, което не е удовлетворено, нито е погасено по давност, като сделката е сключена след деликта. Действието е увреждащо, защото несъмнено е намалена възможността на длъжника да удовлетвори претенциите на кредитора си.
Спорен е последният елемент от фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД – възмездността на сделката изисква знание у приобретателя за увреждането на кредитора, при изключване на презумцията за знание. Тежестта за доказването на знанието е у ищеца. В тази връзка са събрани свидетелски показания, от които се установява, че самите свидетели са разбрали за продажбата преди присъдата, че ответникът И. се грижи за имотите на П. , който живее във В. и че цялото село з. за убийството. Не се спори, че И. продължава да живее в продадения имот, като и че ответникът П. освен този имот в същото село има закупени още три имота. Посочените обстоятелства обаче не водят до еднозначния извод, че приобретателят е знаел за намерението на длъжника да увреди кредитора с атакуваната сделка. Довод в този смисъл е и заявеното от свидетелите, че не познават П. Въпреки притежаваната в селото собственост, не е установено по делото П. да е осъществявал контакти с жителите му, както и че ответникът И. му е съобщил за проблемите си, или дори да му е съобщил за убийството, П. да е узнал, че убитият има наследник. Житейската обоснованост за знание у купувача не посреща изискването то да бъде установено със съответните доказателства. След като убедителни такива не са събрани по делото, не може да се счете, че приобретателят е получил имота със съзнанието за увреждането на кредитора на прехвърлителя. Ето защо правилно въззивният съд е приел неоснователността на предявения иск.
Ответниците не претендират присъждане на разноски по реда на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 5 от 3 януари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: