Р Е Ш Е Н И Е
№ 79
гр.София 17.07.2018г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2034 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, представлявана от М. Д. – прокурор в Апелативна прокуратура София, против въззивно решение № 518/07.03.2017 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 5274/2016 г., в частта, с която Прокуратурата и СДВР са осъдени да заплатят солидарно на Т. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 26 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводните разноски.
Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие със задължителна съдебна практика по въпроса следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да се обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, а още според разясненията в ПП 4/1968 г. на ВС РБ и множество съдебни решения на състави на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, напр. решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Такива обстоятелства са личността на увредения, включително данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. База при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
По касационните оплаквания:
Касаторът Прокуратурата на РБ излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради противоречие с материалния закон – чл. 52 З. и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – не са преценени всички релевантни обстоятелства, като не са обсъдени и всички относими доказателства. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводтвените правила САС не е отчел, че паралелно ищецът е бил подсъдим по други две дела, приключили с осъждането му, не е преценил тежестта на обвинението по настоящия казус и тази по приключилите други две наказателни производства, както и, че за продължителността на наказателното производство е допринесъл и съдът по наказателното дело. Моли да се отмени решението на апелативния съд в обжалваната му част и да се намали размера на присъденото. В открито съдебно заседание чрез прокурор К. А. от В. поддържа касационната жалба.
Както е изяснено в определението по чл. 288 ГПК, касационната жалба на Прокуратурата на РБ поставя във висящност пред ВКС решението, постановено, както срещу Прокуратурата, така и срещу СДВР, независимо, че те, в качеството си на солидарни длъжници имат положението на обикновени другари. Съображенията, изложени от СДВР в нейната касационна жалба и в открито съдебно заседание, имащи отношение към оплакването, че не отговаря за вредите, причинени на ищеца Т. В., са без значение за предмета на касационното обжалване, очертан с определението по чл. 288 ГПК. СДВР, също така, счита, че размерът на обезщетението е определено в нарушение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна Т. И. В. в отговора на касационната жалба и писмени бележки, докладвани в открито съдебно заседание на 15.03.2018 г., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Въззивният съд установил, че на 13.01.2003г. е постановено образуването на дознание срещу Т. В. за това, че на 11.10.2000 г., противозаконно присвоил сумата 23 760 лева., която владеел, като обсебването е в големи размери – престъпление по чл.206, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1т НК. Дознанието неколкократно е връщано за допълнително разследване от Софийска районна прокуратура, а В. е разпитван като уличено лице. На 26.03.2004г. със заповед на МВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа. На същата дата с постановление на дознател при І РПУ е определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 500 лева. Обвинителният акт е изготвен от СРП и е внесен в СРС, като е образувано нохд № 9081/2004г. С определение от 22.02.2005г., поради неявяването на В. в открито съдебно заседание, съдът е изменил мярката за неотклонение от „парична гаранция“ в „задържане под стража“, а внесената сума е отнета в полза на държавата. В. е задържан на 07.06.2005 г.
С определение от 23.06.2005г. съдът е изменил мярката „задържане под стража“ в парична гаранция 500 лева, с отбелязване, че сумата е внесена. С определение от 04.04.2006 г., постановено в открито съдебно заседание, съставът на СРС е отменил определението си, с което е даден ход на съдебното следствие и е прекратил съдебното производство, като е върнал делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 01.09.2006г. с постановление на СРП делото е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т.1 НПК – неоткриването на В. на посочения адрес и съответно неявяването му пред разследващия дознател. На 08.11.2006г. с постановление на прокурор при СРП е възобновено производството по делото поради постъпило искане от В., в което изрично е посочил адреса си, телефонния си номер, както и името и телефонния номер на защитника си. На 19.01.2009г. прокурор при СРП, след като е констатирал, че осем месеца делото е престояло в І РУ СДВР без по него да са извършвани действия по разследването или процесуално-следствени такива, е указал на водещия разследването в 20-дневен срок, незабавно да предприеме действия за приключване на производството, а именно – прецизиране на обвинението, разпит и предявяване на материалите по делото.
На 11.02.2009 г., с постановление на разследващ полицай при І РУ-СДВР, В. отново е привлечен като обвиняем, като наложената му мярка за неотклонение е „подписка”. С постановление от 23.09.2009г. на прокурор при СРП мерките за неотклонение са отменени. На 13.09.2009 г. с разпореждане на СРС, постановено по нохд № 10786/2009 г., съдебното производство е отново прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила, с които се нарушават правата на обвиняемия. След внасяне на поредния (пети) обвинителен акт в СРС е образувано нохд №17317/2010г. Производството е протекло в седем открити съдебни заседания, като ищецът е присъствал на всички, с изключение на едно. На 14.05.2013г. съдът постановил оправдателна присъда, потвърдена с решение от 26.03.2014год. от второстепенния Софийския градски съд.
Софийският апелативен съд установил, също така, че В. работил като митнически инспектор и работата му харесвала; преживял много тежко установените липси; споделял, че там, където работи цари пълна анархия, счетоводството било под всякаква критика. Съдът приел, че повдигането на обвинение, задържането под стража, престоят в ареста за 20 дни, воденето на наказателното производство, наложените ограничения в придвижването и на социалните контакти имат за последица потиснатост, страх, нервно напрежение и безпокойство у В., той имал фикс-идея, че ще го вкарат в затвора, говорел само за това, отслабнал 10 кг. Съдът приел за установено, също така, че „за процесния период“ В. е признат за виновен и по други две обвинения в извършени престъпления и е осъден с присъда и одобрено от съда споразумение, съответно с „пробация“ и „глоба“. Съдът приел, че другите две наказателни производства, приключили с присъди, имат значение за обременено съдебно минало, поради което е приел, че търпените негативни изживявания във връзка с незаконното обвинение, предмет на настоящия иск, са се отразили в относително по-малка степен в сравнени с лице, което никога не е било регистрирано за извършено престъпление.
Апелативният съд посочил, че при определяне размера на обезщетението отчита още продължителността на наказателното производство срещу В. от около 11 години, която надхвърляла рамките на разумния срок и за която ищецът с поведението си по никакъв начин не бил допринесъл; неколкократното прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения; тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, ако обсебването е в големи размери; вида на наложените мерки за неотклонение, възрастта на В., както и обществено-икономическите условия в страната към датата на образуване на наказателното производство. На осн. чл. 52 ЗЗД определил справедливо обезщетение в размер на 26 000 лв. Приел, че отговорността на СДВР и Прокуратурата е солидарна, като е изяснил, че съдът нямал задължение да разграничава действията на отделните органи и да определя доколко всеки от тях бил увредил ищеца – конкретният принос на всеки от солидарните длъжници е от значение за вътрешните им отношения, не и спрямо кредитора.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение
Неоснователно е оплакването на Прокуратурата на РБ, че съдът е следвало да съобрази съпричиняване на увреждането, вкл. за продължителността на наказателното производство, от съда по наказателното дело. Както е изяснено в ТР № 5/2015 г. на ОСГК, процесуален субституент на държавата по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е само прокуратурата на РБ, а отговорността е обективна. Без значение кои от правозащитни органи – съд, прокуратура и разследващи органи, и в каква степен с действията си, са допринесли за увреждането. Държавата, чрез своя процесуален субституент – Прокуратурата на РБ, не може да се освободи от отговорност, нито тя да бъде намалена, поради това, че цялостното увреждане е причинено и от действия на други държавни органи по чл. 2 ЗОДОВ, извън Прокуратурата, като е без значение дали действията им са били процесуално законосъобразни и вината на длъжностите лица.
В противоречие с практиката на Върховния касационен съд и дадения по реда на чл. 290 ГПК отговор, въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищеца В. морални вреди, нито е преценил и изложил съображения в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата му. Така, съдът е отчел, че по времето на наказателното производство, предмет на настоящото дело, В. е бил подсъдим и по други две дела, приключили с осъждането му, но е отчел тези факти с оглед личността на ищеца и съдебното му минало, а не до каква степен установените негативни изживявания, стрес, притеснения, са в пряка причинноследствена връзка именно с незаконното обвинение в извършване на престъпление. Съдът не е изяснил точно периодите на продължителност по другите две наказателни производства, какви мерки за принуда са наложени там, тежестта на повдигнатите по тях обвинения, съответно как те са допринесли за общото емоционално и психично състояние на В. през релевантния за делото период от време. Както е изяснено принципно в Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, а и в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК (напр. решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/12 по гр.д. № 266/12 г. на ВКС, IV г.о.), щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо дали са повдигнати в едно или в множество отделни дела. Вредите, причинени от обвинението по едно от всички, са само част от общите немуществени вреди, което дава съответното отражение върху размера на паричното обезщетение. Вземат се предвид броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан; причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди – болки и страдания. Въззивният съд, при определяне размера на обезщетенето не е съобразил и разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи, а още посочил, че взема предвид общественоикономическите условия в страната, като не е ясно каква е тя според съда, а и те са преценена към датата на образуване на наказателното производство, а не към датата на увреждането, към който момент се определя размера на обезщетението.
В заключение, обжалваното решение следва да се касира поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила- чл. 235, ал. 2 ГПК и на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като спорът се разреши от касационната инстанция, доколкото не е необходимо повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
По делото е установено, че наказателното преследване е продължило общо 11 години, което надхвърля разумния срок. Предявени са общо пет обвинителни акта, В. е участвал е в 11 открити съдебни заседания, престоял е 20 дни в ареста по наложените мерки „задържане под стража“. Съдът намира, че той не е станал причина с виновното си поведение да бъде заменена мярката за неотклонение „парична гаранция в размер на 500 лв.“ в „задържане под стража“ , поради неявяването му по делото. Видно от мотивите на Софийски районен съд в открито съдебно заседание, проведено на 23.06.2005 г. по нохд № 9081, призоваването на В. е било нередовно и съдът е приел, че той не е знаел за датата на откритото съдебно заседание по делото. Това е мотивирало наказателния съд да замени мярката „задържане под стража“ отново с „парична гаранция от 500 лв.“ По делото са постановени две оправдателни присъди от съд.
Видно от бюлетин за съдимост, издаден на 26.06.2008 г., Т. В. е признат за виновен, с присъда по нохд № 3578/2007 г., влязла в сила на 11.06.2008 г., в това, че на 01.10.2006 г., при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на пресичащия отляво надясно в посоката на движение на автомобила пешеходец. Наложено е наказание „пробация“ със следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила; „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила; „безвъзмезден труд в полза на обществото“ в размер на 200 часа годишно за срок от две поредни години, считано от влизане на присъдата в сила. Наложено е и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.
По нохд № 3752/2013 г. на СРС е одобрено споразумение от 25.09.2013 г. между прокурора и подсъдимия Т. В., с което той се признава за виновен в това, че на 04.07.2012 г., при управление на лек автомобил, с отличителни белези „такси“, с включен таксиметров апарат и светещ индикатор „червено“, е упражнявал професия „водач на лек таксиметров автомобил“, без да има съответната правоспособност. Наложена му е глоба в размер на 200 лв.
По настоящото дело липсват данни за продължителността на другите две наказателни производства, какви мерки за неотклонение са взети по тях. Предвид деянията – ПТП с причинена смърт и осъществяване на таксиметрова дейност без съответната правоспособност на определена дата, съдът намира, че наказателните производства са започнали близо до датата на изпълнителните деяния, което означава, че първото е продължило около година и половина, а второто – около 1 година.
Обвинението по делото, предмет на настоящото производство е за това, че на 01.01.2002 г., в [населено място], противозаконно Т. В. е присвоил чужди движими вещи – парична сума в размер на 22 900 лв., предоставени от страна на собственика [фирма], за да плати с тях дължимите от дружеството суми по митнически сборове и ДДС и обсебването е в големи размери. Повдигнатото обвинение по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ от три до десет години.
За повдигнатото по нохд № 3578/2007 г. дело обвинение е предвидено наказание лишаване от свобода от две до шест години, а в особено тежки случаи – от три до десет години.
Споразумението, постигнато по нохд № 3752/2013 г. на СРС, е по повдигнато обвинение за престъпление по чл. 324, ал. 1 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 1 година или „глоба“ от 100 до 300 лв.
От показанията на свидетеля Е. Г. В., чийто показания съдът кредитира като обективно и безпристрастно дадени, резултат на непосредствени впечатления, съдът приема за установено, че ищецът много тежко изживял лисата на огромна сума и повдигането на обвинение, в този период побелял, отслабнал страшно много, превърнало му се във фикс-идея, че ще бъде вкаран в затвора.
Твърдението на свидетеля, че „изпаднали зъбите“ на В. не може да установи наличието на здравословен проблем, съответно за кои и колко зъба става реч, нито, че има пряка причинноследствена връзка между твъдяното нарушение на здравословното състояние и повдигнатото обвинение, как се е развило лечението и какви са крайните последици за ищеца. За установяване на посочените обстоятелства са нужни специални знания, с каквито съдът не разполага, а свидетелските показания не могат да ги компенсират. Следва да се посочи и това, че ако се претендират неимуществени увреждания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. Установяването им следва да бъде извършено по пътя на пълно главно доказване от ищеца.
Такова специфично увреждане е причинената болки и страдание от раздялата с близък, с интимен партньор, съпруг/съпруга, причинени от незаконното обвинение. В случая няма твърдение за подобно увреждане, поради което извън предмета на делото е показанието на свидетеля В., че момичето, с което живеел ищецът, го напуснало. Освен това, не се установява и връзка с повдигнатото обвинение за присвояване.
Към 2014 г., съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ годишен доход – 5018 лв., средногодишен разход – 4803 лв.
Наказателното производство, предмет на настоящото дело се е развило в периода 13.01.2003 г. – 26.03.2014 г., като за времето от края на 2006 г. до 11.06.2008 г. и от юли 2012 г. до края на септември 2013 г. В. е бил привлечен като обвиняем и по други две наказателни производства, по които е признат за виновен. Първото обвинение е за престъпление, което е също толкова тежко, както и това за присвояване в особено големи размери. Ищецът е причинил смърт през октомври 2006 г., макар и по непредпазливост, което само по себе си също неминуемо се отразява върху психиката и емоционалното състояние на извършителя; самото ПТП също има стресов характер. Установява се също така, че паричната сума от 22 900 лв. е действително дължима от ищеца на [фирма], за което е подписал споразумение и запис на заповед, а наличието на дълга също е травматизирала В. – установява се изрично и от показанията на свидетеля Е. В..
От значение е, че наказателното производство се е провело по време, когато В. е бил в активен етап от професионалното и личностно развитие – от 44 до 55-годишна възраст.
Съдебната практика се е ориентирала при обичайните за причиненото от незаконното обвинение неудобство, притеснение, безпокойство, страх, да определя обезщетение около 1000 лв. за всяка година от наказателното производство.
Съдът, като съобрази така установените по-горе обстоятелства и отчете, че за негативните емоционални и психически преживявания на Т. В. през изследвания период от време са допринесли и другите две незаконни деяния, проведените наказателни производства и осъжданията на В., наложените пробационни мерки за периода от 11.06.2008 г. до 11.12.2009 г. за първите две и от 11.06.2008 г. до 11.06.2010 г. за третата, както и пътнотранспортното произшествие през 2006 г. и причинената по непредпазливост смърт на пешеходец; паричното задължение в големи размери към [фирма], и след съпоставка по правилата, установено в т. 11 ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, намира, че обезщетението следва да се определи в размер на 6 000 лв. В същото време, престоят в ареста за 20 денонощия, неразумната продължителност на наказателното производство, обуславят по-голям интензитет на причинените притеснения, стрес, болки и страдания, поради което съдът увеличава с още 6 000 лв. глобално дължимото по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение, което общо определя, по справедливост, в размер на 12 000 лв.
По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 12 000 лв., следва да се отмени и по реда на чл.293, ал.2 ГПК се постанови ново, с което искът се отхвърли за разликата до присъдените 26 000 лв.
Ищецът В. има право на съдебноделоводни разноски – изцяло внесената държавна такса по делото в размер общо на 15 лв. В тази част въззивното решение съответства на крайния резултат по делото и не следва да се отменя.
Страната е представлявана от адв. В. Г. Б. с договор за правна защита и съдействие, като предоставената правна помощ е при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид резултата по спора ответниците по делото следва солидарно да заплатят на адвоката възнаграждение по делото съразмерно уважената част от исковете, което съдът определя в размер на 890 лв. за първа инстанция, 800 лв. за въззивна инстанция, в която адвокатът е изготвил отговори по две въззивни жалби и е участвал в проведеното открито съдебно заседание по делото, както и 700 лв. за касационна инстанция, в която адвокатът е изготвил отговори по две касационни жалби и писмени бележки, докладвани в открито съдебно заседание.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 518/07.03.2017 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 5274/2016 г., в частта, с която Прокуратурата и СДВР са осъдени да заплатят солидарно на Т. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата в размер над 12 000 – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са присъдени адвокатски възнаграждения на адв. В. Б. по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за първа и втора инстанция.
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОТХВЪРЛЯ иска на Т. И. В. против Прокуратурата на Република България и СДВР да му заплатят солидарно обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 12 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи да заплатят солидарно на адвокат В. Г. Б. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Д“, ет. 4, ап. 94 възнаграждение в размер на 2390 лв. за процесуално представителство на Т. И. В. по делото във всички инстанции, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: