О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 797
гр. София 12.07.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 10 юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 59 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. В. С., чрез адв.Г.П. срещу решение № 1590/22.07.2016 г. по гр.дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г. по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от жалбоподателката срещу Министерство на отбраната [населено място] с правно основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ, вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за сумата 27000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане, за сумата 347.77 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите: 1. нарушаване на общото правила да не се вреди другиму, регламентирано в чл.45 ЗЗД представлява ли основание за ангажиране деликтна отговорност по чл.45, вр.чл.49 ЗЗД и противоправно ли е поведението на дееца при нарушаване на общата забрана да не се вреди другиму, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. нарушаване на етичните правила при спортно състезание представлява ли нарушаване на общата забрана да не се вреди другиму, 3. поставените процесуални въпроси в пункт трети от изложението се свеждат до правния въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, и да формира собствени правни изводи. 4. представлява ли процесуално нарушение излагане на правни изводи в противоречие с безспорно установените факти между страните, които не са оспорени от ответника нито с отговора, нито в по-късен етап, 5.наличие на евентуално съпричиняване от страна на пострадалия – в случая на ищцата основание ли е за отпадане на деликтната отговорност или само основание за намаляването й – чл.51, ал.2 ЗЗД, 6. не вземането на всички предпазни и предохранителни мерки за охрана здравето и живота на участниците в спортно състезание, включително чрез провеждане на инструктаж и даване указания за етична игра, основание ли е за ангажиране на деликтна отговорност. Правните въпроси според жалбоподателката са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПк и т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Министерство на отбраната [населено място] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ, вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 347.77 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди. Съгласно чл.280,ал.2,т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Решението на въззивния съд, с която се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ,вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди представлява решение по въззивно гражданско дело с цена на иска до 5000 лв. В тази част е налице хипотезата на чл.280,ал.2,т.1 ГПК и в същата част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателката е предявила обективно съединени искове с правно осн. чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД за обезщетяване на претърпени от нея неимуществени вреди, съставляващи болки и страдания, претърпени поради контузия на десния й крак, настъпила при футболен мач на 24.112009г., в който ищцата е участвала въз основа на Заповед №949/23.11.2009г. на Командира на военно формирование 34 750 [населено място], в което ищцата е била на кадрова военна служба.
Прието е, че твърденията на ищцата са, че към 24.11.2009г. е била на кадрова военна служба във формирование 34 750.гр.К.. Членувала е в спортния клуб към формированието. Със Заповед № 949/23.11.2009г. на Командира на формированието й е било наредено да участва във футболен мач между женски футболни отбори на военното формирование. При провеждане на футболния мач ищцата е била блъсната от играч на противниковия отбор и й е била нанесена контузия в коляното на десния крак. Наложило се е продължително и болезнено лечение, търпени са от ищцата значителни болки, страдания и дискомфорт, които са довели до преживени от ищцата неимуществени вреди, които тя оценява на 27 000 лв.
Съдът е приел за безспорно по делото и установено от събраните по делото доказателства, че ищцата към датата на претърпяното увреждане е била кадрови военнослужещ и е участвала във футболен мач в изпълнение заповед на командира на формированието, в което е служила. Приет е за безспорен факта и установен от събраните доказателства по делото, че ищцата е претърпяла твърдяното увреждане на здравето-контузия на десния крак.
Приет е за безспорен факта и установен от събраните доказателства, вкл. и от събраните свидетелски показания, че претърпяното увреждане от ищцата е в пряка причинно-следствена връзка с участието й във футболния мач.
Въззивният съд е преценил първоинстанционното решение за валидно и допустимо.
Приел е, че предявеният иск пред първоинстанционият съд е с правна квалификация чл. 233 ал.5 от ЗОВСРБ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД.
Позовал се е на чл.233 ал.1 от ЗОВСРБ, според който на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната служба, както и на чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ, според който лицата по ал. 1 и 2 могат да търсят обезщетение и по общия исков ред. Посочил е, че в този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от застрахователя.
Прието е, че ищцата не твърди, че претърпяното увреждане на здравето е признато с нарочен ИАА за трудова злополука и поради това разполага само с иска по чл.233 ал.5 предл. първо от ЗОВСРБ. Посочил е, че разпоредбите на чл.233 ал.5 препращат към разп. на чл.49 и чл.45 от ЗЗД. Взета е предвид разпоредбата на чл. 45 ал.1 от ЗЗД, съгласно която всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, както и чл. 49 от ЗЗД, според които този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа и за вредите, настъпили от бездействието на възложителя или изпълнителя, когато е следвало да бъдат осъществени конкретни, нормативно предписани действия.
Според въззивния съд и двете разпоредби, уреждат института на непозволеното увреждане, изхождайки от общия облигационен принцип “не вреди другиму”. Посочил е, че отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която отговорност произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. Приел е, че отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна – той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е възложил работата, или в чието задължение се включва изпълнението на определени, нормативно регламентирани задължения.
Съдът е приел, че за да бъде осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД е необходимо да бъде осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа или от бездействието на изпълнителя, когато е следвало да се осъществят определени действия. Посочил е, че непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл.45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на юридическите факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието.
Прието е, че в случая не са изпълнени предпоставките на фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. С оглед на това е формиран извод, че не може да се приеме, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищцата от служители на ответника.
Като е възприел показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели съдът е приел, че увреждането на здравето на ищцата е било причинено от действията на противников играч, а не от действия или бездействия на служители на ответника по повод разпореждане на участие на ищцата във футболния мач. Според съда противниновия играч е възможно също да е служител на ответника и да е изпълнявал свои служебни задължения, участвайки във футболния мач, по повод на които да е причинил увреждането на ищцата, като твърдения в тази насока в исковата молба и в допълнителни уточняващи молби не са изложени. Посочил е, че дори да се приеме, че противниковият играч е служител на ответника и че участвайки във футболния мач е изпълнявал свои служебни задължения неговите действия, които са увредили ищцата, не могат да се квалифицират като противоправни.
Съдът е приел, че деликтната отговорност възниква, когато не се изпълни дадена правна норма, изискваща определено поведение, или когато се осъществи конкретно забранено поведение, че ищцата не е посочила нито определена правна норма нарушена от служители на ответника по време на и във връзка с проведения футболен мач, нито конкретно забранено поведение, осъществено от служители на ответника, вкл. и от противниковия играч, сблъсъкът с когото е довел до процесната контузия.
С оглед на изложеното е изведен извод, че в хода на първоинстанционното производствто не е доказано от ищцовата страна наличието на всички елементи на фактическия състав на разп. на чл.45 от ЗЗД, съответно не е било осъществено непозволено увреждане, което да доведе до ангажиране отговорността на ответника съгл. разп. на 49 от ЗЗД, респ. съгл. чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ. Преценени са за правилни изводите на първоинстанционният съд, че предявените искове с правно основание чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД са неоснователни и недоказани и следва да се отхвърлят.
Относно възраженията във въззивната жалбата на ищцата съдът е преценил същите за неоснователни и недоказани, като е посочил, че се отнасят единствено до изпълнението на фактическия състав на непозволеното увреждане.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението, тъй като същият е формулиран общо и абстрактно, и не представлява правен въпрос. Съгласно тълкуването, дадено в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставеният въпрос не е правен, тъй като е формулиран общо и абстрактно. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори, пети и шести въпроси от изложението. Същите не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи по предмета на спора. Следователно тези въпроси не са правни с оглед посочената по-горе практика на ВКС. Поради това, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване за К. съд няма задължение да обсъжда наличието на допълнителното основание, предвидено в чл.280,ал.1,т.1 ГПК по същите въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият касае правилността на обжалваното решение и поради това не представлява правен въпрос. Според цитираната по-горе практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 63/17.07.2015 г. по т.дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Съдебният състав е приел, че процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решения, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК. Прието е, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Според съдебния състав разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С оглед на това следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 12725/09.09.2016 г., конкретизирана с касационна жалба, озаглавена допълнение вх. № 13338/27.09.2016 г., подадена от ищцата М. В. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв.Г.П. в частта, с която е обжалвано въззивно решение № 1590/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г., постановено по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. В. С. срещу Министерство на отбраната [населено място], [улица] иск с правно основание чл.233,ал.5 ЗОВСРБ, вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за сумата 347.77 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху посочената сума, считано от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане на обезщетението и прекратява производството по делото в тази част.
Допуска касационно обжалване на въззивно решение № 1590/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г., постановено по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. В. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу Министерство на отбраната [населено място], [улица] иск с правно основание чл.233,л.5 ЗОВСРБ, вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за сумата 27 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие болки и страдания от травма на десния крак, получена при футболен мач на 24.11.2009 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане на обезщетението и е осъдена М. В. С. да заплати на Министерство на отбраната сумата 300 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение по касационна жалба вх. № 12725/09.09.2016 г., конкретизирана с касационна жалба, озаглавена допълнение вх. № 13338/27.09.2016 г., подадена от ищцата М. В. С., чрез адв.Г.П..
Указва на жалбоподателката М. В. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 540 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба. При неизпълнение на указанието касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване на делото в съдебно заседание.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото в посочената част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: