Р Е Ш Е Н И Е
№ 801
гр. София, 19.11.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното
от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1667 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на А. П. Н. от гр. С., чрез процесуалния й представител адв. М, против въззивното решение № 283 от 21 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2006 г., с което е оставено в сила решение № 69 от 15 юли 2006 г., постановено по гр.д. № 6* по описа на районния съд в гр. С. за 2004 г.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторката изтъква, че не са обсъдени доводите й за придобиване на процесния имот от нейния наследодател по давност, както и писмените изявления на ищцата, които не представляват завещание, а признание, че отношенията между нея и брат й са уредени извънсъдебно и тя е получила от брат си 10 хиляди лева; отказът на ищцата от наследството на майка й неправилно е приет от съда за нищожен, защото подаването на декларация за облагане с данък наследство не манифестира воля за приемане на наследството, а подаването на декларация е само предохранително действие с цел избягване на законова санкция; ищцата е декларирала 1/6 идеална част от процесния апартамент, а не половината, което сочи, че тя не е оспорвала придобиването на имота от брат й. В допълнителна писмена защита на касаторката, чрез процесуалния си представител адв. Л се поддържат доводите в касационната жалба.
Ответницата М. К. Н. от гр. С., чрез процесуалния си представител адв. М, в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъква, че изводите на съда се подкрепят от всички доказателства по делото; няма данни за настъпила промяна в отношенията между ищцата и брат й, която да обуславя изтекла придобивна давност; след смъртта на майката братът и сестрата си поделили движимо имущество, останало в наследство. В писмени бележки и чрез процесуалните си представители – адв. К, в съдебно заседание ответницата поддържа възраженията си срещу касационната жалба.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че не са събрани доказателства, установяващи братът на ищцата да е изявил спрямо нея намерение за своене на имота; документите от 10 март 1982 г. съдържат разпореждания за след смъртта на ответницата и имат характер на завещание; отказът от наследството на покойната майка, направен от ищцата, е нищожен, защото ищцата е подала декларация за облагане на наследството с данък.
Съдът е сезиран с иск за делба. В исковата молба на ответницата по касация се сочи, че дяловете на страните са равни, защото тя и наследодателят на ответницата по иска са брат и сестра, получили по равно процесния имот. Ищцата е сестра на наследодателя на касаторката – П. Н. , починал през 2004 г.
Атакуваното решение е правилно.
Твърденията си за възникването на съсобствеността върху процесния имот ищцата обосновава със сделка и наследяване – през 1968 г. ищцата и брат й получили чрез дарение от родителите си по 1/6 идеална част от процесния апартамент. През 1983 г. ищцата заявила отказ от наследството на баща си Н майка си К, но не е спорно, че отказът на ищцата от наследството на баща й е нищожен, защото тя е приела наследството след смъртта му. На претенцията на ищцата касаторката противопоставя твърдението, че процесният имот е придобит от наследодателя й по давност.
Неоснователно се твърди от касаторката, че отказът на ищцата от наследството на майка й неправилно е приет от съда за нищожен, защото подаването на декларация за облагане с данък наследство не манифестира воля за приемане на наследството, а подаването на декларация е само предохранително действие с цел избягване на законова санкция. Предприемането на действия по приемането на наследството, освен с изрично писмено заявление по съответния ред (чл. 49 ал. 1 от Закона за наследството) може да бъде изявено по множество начини, както е прието и от законодателя в чл. 49 ал. 2 от Закона за наследството. Подаването на декларация за облагане с данък за наследеното имущество, ведно с данните за разделянето на движимото имущество след смъртта на майката между брата и сестрата, следва да се преценят като такова поведение, което представлява приемане на наследството по мълчалив начин – сочи несъмненото намерение на наследника да приеме наследството. Затова като краен резултат изводът на въззивния съд за нищожността на отказа на ищцата от наследството на майка й, е правилен.
Правилно въззивният съд е приел, че процесният имот не е придобит по давност от наследодателя на касаторката. Аргумент в тази насока не може да се черпи от даденото през 1979 г. от наследодателя на касаторката и майката К. Н. съгласие ищцата да построи надстройка на третия етаж на съществуващата сграда, тъй като придобиването на друг имот от ищцата не предпоставя съгласие между съсобствениците за промяна в собствеността върху втория процесен етаж, още по-малко пък даденото съгласие от страна на наследодателя на касаторката може да се счете за индиция за намерението му за своене на спорния обект.
Касационният съд не приема, че двете представени “писма”, датирани от 10 март 1982 г., които ищцата не оспорва, че е написала, представляват признание от страна на ищцата за извънсъдебно уреждане на имуществените отношения между нея и брат й. Двата документа са съставени безспорно с оглед предстояща операция с неясен изход за ищцата, но съдържат различни твърдения относно проектите на брата и сестрата да се разпоредят с процесното жилище – в едното се сочи намерение на ищцата да извърши дарение на наследствената й половина на брат й, а в другото се отбелязва, че тя е искала да предприеме “нотариална делба”. Самата ищца в изявление пред съда по реда на чл. 114 от ГПК (отм.) сочи, че през 1978 г. майката, братът и тя подписали договор с цел уреждане на жилищните им въпроси, но това били само намерения, като братът и сестрата постигнали различна уговорка след смъртта на майката. Предаването на парична сума между сестрата и брата в този случай може да е обект на облигационна претенция, но не представлява само по себе си доказателство за прехвърлянето на принадлежащата на ищцата част от имота в собственост на брат й.
Основателно въззивният съд е приел, че наследодателят на касаторката не е заявил спрямо сестра си такава промяна в отношението си към имота, което да демонстрира намерението му не просто да държи принадлежащата на нея част от имота, а да я придобие за себе си. Не е спорно, че само П. Н. е живял в имота след 1982 г. до смъртта му през 2004 г. Даваните от ищцата съвети за обзавеждането на процесния имот не могат да се квалифицират като индиция за това, че братът е дал да се разбере, че имотът се владее от него с цел да бъде изцяло негов, а по-скоро като помощ при използването на имота. Не са представени доказателства от страна на касаторката, в чиято тежест е установяването на придобиването на имота по давност, за това, че братът е заявил по недвусмислен начин на сестра си – вербално или чрез действия, че отрича правото й на съсобственост. Довод за липсата на такова изявление от негова страна представлява и декларирането на имота от страна на ищцата през 1998 г., което означава, че към този момент тя не е имала съзнанието за това, че брат й е придобил имота. Подобно изявяване на намерения не е установено и за периода след 1998 г. до смъртта му. На последно място, макар ищцата да е декларирала само 1/6 идеална част от имота, а не ?, липсата на декларация за останалите 2/6 идеални части не може да се счете за доказателство за придобиването им от страна на бащата на касаторката пак поради липсата на изявена промяна в намерението му за придобиването на собствеността.
В заключение, въззивният съд е постановил атакуваното решение при съобразяване на относимите обстоятелства. Даден е отговор на доводите на страните. Изводите са обосновани.
Ответницата М. Н. не претендира заплащане на разноските за касационната инстанция, поради което съдът не присъжда такива.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 283 от 21 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2006 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: