О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
С. 05.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
П. : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. ч.гр.д.№ 7104 по описа за 2014 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна жалба от С. В. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно определение № 2482 от 13.10.2014г. по в.ч.гр.д. № 3594 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 9888 от 13.05.2014г. по гр.д. № 63127/14г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото. Счита същото за неправилно, постановено в нарушение на закона, поради което иска да бъде отменено, а делото върнато с указания за разглеждане и произнасяне по същество по предявения иск.
Като основание за допустимост се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса: „Противоречи ли на забраната по чл.66 ал.5 от Семейния кодекс претендиращия, че е биологичен баща да оспорва извършено от друг мъж припознаване?” С оглед развитите от касатора доводи за противоречие на постановените съдебни актове с принципа за най-добрия интерес на детето, провъзгласен от чл.3 от Конвенцията за правата на детето, чл.8 от Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи и чл.53 параграф 3 от Х. на основните права на Европейския съюз, като и принципните постановки, изведени от Е. в делата M. и W. срещу Франция, M. срещу Б., F. срещу Франция, L. срещу Н., Г. срещу Германия, Р. срещу Полша и K. срещу Франция, настоящият съдебен състав счита, че е може да конкретизира по следния начин поставения от касатора въпрос: Дали липсата на правна възможност според българското право за претендиращия, че е баща на детето да оспори директно пред съда установения чрез припознаване от съпруга на майката произход на детето, може да се определи като непорпорционална и незаконна намеса на държавата в правото на зачитане на личен и семеен живот на претендиращия че е баща на детето, предопределяща нарушение на чл.8 от Е..
Като евентуално, ако частната жалба не бъде преценена като допустима, жалбоподателят прави искане да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с искане за тълкуване дали липсата на практическа възможност по българското право за твърдящия, че е биологичен баща да оспори установения с припознаване произход на детето от друг мъж, противоречи на чл.7 и чл.24 от Х. за основните права.
Срещу така подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
По делото няма спор по фактите, които са следните:
Жалбоподателят С. К. е живеел на семейно начала със С. Г. за периода 2003-2005г. Разделили са се през есента на 2005г., когато тя е била бременна. На 31.03.2006г. е родено детето С.. Жалбоподателя твърди, че след раждането му, е поддържал редовна връзка с детето, което го е наричало „татко” и се е отнасяло към него като такъв.
Впоследствие майката е сключила граждански брак с Г. Г.. След сключването му жалбоподателят е продължил връзките си с детето.
На 1.04.2013г. е подал нотариално заверена декларация по чл.64 и чл.65 от СК за припознаване на детето, но
В срока по чл.66 ал.1 от СК майката подала възражение.
На 27.05.2013г. жалбоподателят подал искова молба за установяване на бащинството, по която било образувано гр.д.№ 7151/13г.на СГС.
На 9.05.2013г. съпругът на майката Г. Г. е подал нотариално заверена декларация по чл.64 от СК за припознаване на детето, която била потвърдена от майката. На 13.08.2013г. на детето е издадено удостоверение за раждане, в което като негов баща бил вписан Г. Г.. Налице данни, че той е поискал и осиновяване на детето.
С определение от 7.04.2014г. искова молба за установяване на бащинството е била върната, а образуваното производство по гр.д.№ 7151/13г. на СГС –прекратено поради наличие на вече установен произход.
Жалбоподателят предявил настоящия иск срещу Г. Г. и детето С. Т. за признаване на установено, че детето не произхожда от ответника Г., което обстоятелство да бъде вписано в акта му за раждане.
С определение № 9888 по гр.д.№ 6312/14г. СГС е върнал исковата молба и е прекратил производството с аргумента, че ищецът не е активно легитимиран и не разполага с право на иск да оспори произхода на малолетното дете, защото не е от кръга лица, посочени в Семейния кодекс. Това определение е потвърдено от въззивният съд с идентични мотиви за недопустимост на предявения иск.
При тези факти, поставеният от жалбоподателя въпрос, доколкото е свързан с решаващите мотиви на съда, съставлява годно общо основание за допустимост. По него не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото от касатора специално основание. Разглеждането на въпроса няма да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й при настъпили изменения в законодателството и обществените условия, както и законите не са непълни, неясни или противоречиви по смисъла на т.4 от ТР № 1 от 15.02.2010г.по т.д.№ 1/09г.на ОСГТК на ВКС. Обратно – нормата на чл.66 от СК е ясна, установената практика по нея е единна и непротиворечива и не се нуждае от промяна. Съображенията за това са следните:
К. поставя проблема за съответствието на нормата на чл.66 ал.5 от СК със стандартите на чл.8 от Е. на две плоскости: от гледна точка на обстоятелството,че той не би могъл да живее със сина си и да има достъп до него и от гледна точка на детето, което не би могло да узнае кой е истинския му родител и какъв е произхода му, ако майката – пред вид вече установения произход от нейния съпруг, ограничи достъпа на детето до човека, който до този момент то е познавало като свой баща. Позовава се на нарушение на принципа за най-добрия интерес на детето, както и на засягане на принципите на правото на детето да се отглежда от своите биологични родители или поне да поддържа пряк контакт и лични отношения с всеки от тях, като и на правото му на идентичност. К. твърди, че с постановените съдебни актове, държавата е прекъснала вече установената семейна връзка между него и детето, която намеса независимо, че е предвидена в закона, с оглед конкретните факти по делото, не покрива стандарта да е „необходима в едно демократично общество”.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на касатора.
В конкретния случай, с оглед съдържанието на изложените твърдения от жлбоподателя С. К., за настоящия съдебен състав няма съмнение, че между него и детето С. съществува връзка, равностойна на семейна по смисъла на чл.8 от Е. /той е живял заедно с майката на детето, веднага след раждането на детето е установил и е поддържал редовна връзка с него, то го е наричало „татко” и го е възприемало като свой баща/. Тези факти дават основание да се приеме, че между тях е била трайно установена фактическа връзка. В подобна хипотеза, съгласно своята практика /например делата „X and Y v. S.”, „K.”/, Е. е извел общия принцип, че държавата има позитивното задължение да предприеме рационални и подходящи мерки за да осигури зачитане на личния и семейния живот. Тя следва да действа по начин, че да гарантира законното признаване на така установената връзка, както и позволи нейното развитие и разгръщане на семейните отношения.
В материята по установяване произхода от бащата – сфера, която има различни морални, етични, социални и религиозни аспекти в различните държави – всяка държава разполага със свобода на преценка при избора на законодателно уредба. Съдът по правата на човека е правил сравнителноправен анализ на законодателството на двадесет и четири европейски държави и е достигнал до извод, че в Европа няма единен подход по отношение възможността биологичния баща да оспори презумираното бащинството на съпруга на майката. По делото Ч. срещу България, в което жалбоподателят е повдигнал идентично на настоящето оплакване за нарушение на чл.8 от Е. поради невъзможност съгласно българското законодателство да бъде установено бащинството му по отношение на децата от жена, с която е живял на семейни начала, Е. не е счел за проблемен подхода на националното законодателство да изключи твърдящия, че е биологичен баща от кръга лица имащи право да оспорват законоустановената презумция за бащинство и не е определил само по себе си наличието му като нарушение на горепосоченото позитивно задължение на държавата. Напротив – след като е изследвал конкретните факти по случая е приел, че не е налице нарушение на чл.8, защото вътрешното право не е лишава жалбоподателя от всякаква възможност да установи родителската си връзка.
Следователно /изхождайки от логиката на делото Ч. срещу България/ според настоящият състав – определящото в конкретния случай не е избрания от законодателя подход в материята по установяване произхода от бащата, а резултата от задължителната преценка,която съдът следва да извърши, дали с оглед фактите по спора, е спазено едно справедливо равновесие между правото на детето да знае произхода си, правото на претендиращия баща да бъдат зачетени личния и семейния му живот и обществения интерес от защитата на правната сигурност. Извършвайки тази преценка, настоящият съдебен състав достигна до извода, че в конкретния случай, към настоящия момент, жалбоподателят С. К. няма правен интерес от предявяване на установителния иск, че детето С. не произхожда от ответника Г. /по който съдилищата са прекратили производството по делото/, защото няма данни да се е възползвал от предоставената му възможност по чл.66 ал.5 от СК да сезира публичните органи – прокурора и Дирекция „Социално подпомагане”, които според националното право са оправомощени да предявят иск за оспорване на извършеното припознаване. Касае се за публични органи, предназначени да действат в обществен интерес, на които законодателят изрично, в настоящата хипотеза, е предоставил преценката – съобразно конкретните факти по случая – да решат чий интерес следва да вземе превес и съобразно това да направят необходимото за да го защитят /вж.в този смисъл §75 R. v. P./ Възможността да поиска от прокурора или Дирекция „Социално подпомагане” да предявят иск /което следва да стане след като те направят съответните проверки по случая/ е способът съгласно вътрешното право, който жалбоподателят следва да изчерпи преди да предяви отрицателен установителен иск /че припозналия не е баща на детето/, базирайки се на нарушение по чл.8 от Е..
За да не бъде упрекната държавата в неизпълнение на негативното си задължение – да защитава лицата срещу произволна намеса на държавни органи в правото им на зачитане на личния и семейния живот – посочените органи /след като и ако жалбоподателя се обърне към тях за съдействие/, следва да се отнесат с необходимата сериозност и отговорност, така че да положат всички необходими усилия и да направят необходимото в защита на установените ценности и права, сред които определящ е принципа за най-добрия интерес на детето, гарантиране на правото на необезпокояван личен и семеен живот на биологичния родител да поддържа пряк контакт и лични отношения с детето, като и на неговото право на идентичност. Съгласно § 75, § 76, § 77 и § 78 от R. v. P. – предоставянето на властите на дискреционни правомощия да решат дали да образуват производство за оспорване на установен с декларация от друг мъж произход не е само по себе си основание за критика, но е изключително важно как тези власти ще упражнят предоставените им правомощия – „съществуват ли съответни насоки и указания във връзка с упражняването им и дали действително ще изследват задълбочено засегнатите интереси на фона на особеностите на конкретния случай”. Изхождайки от тези мотиви, следва да се посочи, че компетентните органи / прокурора или Дирекция „Социално подпомагане”/, в никакъв случай не следва да се отнасят повърхностно към задълженията, възложени им по силата на чл.66 ал.5 от СК. В противен случай – за жалбоподателя като единствена възможност, би останало предявяването на отрицателен установителен иск и тогава съдът, пред вид липсата на друг правен ред за защитата му, би следвало да произнесе дали е налице нарушение по чл.8 от Е..
С оглед гореизложеното, неоснователно се явява и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване дали липсата на практическа възможност по българското право за твърдящия, че е биологичен баща да оспори установения с припознаване произход на детето от друг мъж, противоречи на чл.7 и чл.24 от Х. за основните права, поради ирелевантност на поставеният въпрос.
Независимо, че искането за тълкувателно преюдициално запитване, на основание чл. 267 от Д. /предишен чл.234 от Д./ за тълкуване на посочените две норми от Х. на основните права, която е общностен акт, приравнен по ранг на Договорите, е отправено пред национална юрисдикция /ВКС/, чието определение не подлежи на обжалване, настоящият състав преценя, че то е безпредметно, тъй като отправянето на подобно запитване не би допринесло за решаване на спора по различен начин. Целта на преюдициалното заключение е да помогне на националния съд да реши възникналия пред него спор, а в случая – тази цел няма как да бъде постигната. Първо, защото съществуващ действителен спор между страните по делото няма. Второ – пред вид гореизложения извод, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита на претендираните от него права, а съгласно чл.52 ал.3 от Х. – правата, съдържащи се в Х., които съответстват на правата, гарантирани от Е. са със същия смисъл и обхват. Трето, защото съдържанието на поставения въпрос не отговаря на действителното правно положение – по българското право съществува практическа възможност за твърдящия, че е биологичен баща, чрез изрично посочени от закона органи със специална компетентност в областта, да оспори установения с припознаване произход на детето.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане по същество на частната жалба, подадена от С. В. К. от [населено място] против въззивно определение № 2482 от 13.10.2014г. по в.ч.гр.д. № 3594 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 9888 от 13.05.2014г. по гр.д. № 63127/14г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П. :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.