2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
С., 06.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. ДРАГНЕВ
В. АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията В. А. гр.д. № 60073/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез юрисконсулт М. А. М., против решение № 83 от 7. 03. 2016 г. по т.д. № 787/2015 г. на Пловдивския апелативен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 483 от 28. 08. 2015 г. по т.д. № 153/2014 г. на ОС – Смолян в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. иск с правно основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено съществуване вземането на „Първа инвестиционна банка“ към Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. за сумите: 18006, 97 евро неплатени главници за периода 21. 11. 2010 г. – 21. 12. 2013 г., 962, 17 евро възнаградителни лихви за периода 21. 09. 2012 г. – 21. 12. 2013 г., 8955, 25 евро наказателни лихви /неустойки/ за периода 21. 11. 2010 г. – 20. 05. 2014 г., 180, 07 евро такси и комисионни, дължими при условията на солидарност на основание чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, произтичащи от договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 068LD-M-000015 от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма] и [фирма], и договор за поръчителство от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма], Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х., както и за сумата 9614, 35 лв. представляваща направени от [фирма] разноски в заповедното производство, дължими на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 319 от 26. 05. 2014 г. по . Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба З. Б. Х., Е. Х. Х. и В. Х. Х. изразяват становище за липса на основания за допускането й до касационно разглеждане и за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е недопустима, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК, като подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в частта й касаещи исковете по чл. 422 ГПК, предявени срещу ответниците-физически лица, за сумите: 962, 17 евро – възнаградителни лихви по чл. 430, ал. 2 ТЗ за периода 21. 09. 2012 г. – 21. 12. 2013 г., 8955, 25 евро неустойка по чл. 92 ЗЗД /наказателни лихви/ за забавено плащане на главниците, уговорена в т. 19, р.IV от ОУ към договора за кредит, 180, 07 евро – такси и комисионни по договора за кредит, и трите дължими при условията на солидарност, на основание чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, произтичащи от договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 068LD-M-000015 от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма] и [фирма], представлявано от Е. Х. Х., и договор за поръчителство от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма], Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х..
Касационната жалба е допустима в останалата й част, с която се атакува въззивното решение в частта потвърждаваща решението на окръжния съд по установителните искове за сумите 18006, 97 евро – неплатени главници по договора за банков кредит за периода 21. 11. 2010 г. – 21. 12. 2013 г. и 9614, 35 лв. – направени от [фирма] разноски за заповедното производство. В тази връзка следва да се посочи, че вземането за сумата 9614, 35 лв. не произтича от търговска сделка, а засяга въпроса за отговорността за съдебни разноски, основана на института на непозволеното увреждане, поради което спорът за съществуване на това вземане е гражданскоправен и е приложимо предложение първо на нормата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК.
В частта по иска по чл. 422 ГПК за сумата 9614, 35 лв. следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, независимо че жалбоподателят не формулира правни въпроси, касаещи тази претенция. Това се налага за проверка допустимостта на решението в тази част и с оглед указанията за приложение на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г., точка 1, според които Върховният касационен съд е длъжен служебно да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, когато недопустимостта и нищожността на въззивното решение не са подведени от жалбоподателя под основанията за допускане на касационно обжалване, но съществува вероятност обжалваният съдебният акт да е невалиден или недопустим. В случая такава вероятност е налице, тъй като в ТР № 4/2014 г. ОСГТК, т. 10в е прието, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство.
Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и в частта, с което се потвърждава първоинстанционното решение в частта по предявения от [фирма] против Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. иск с правно основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено съществуването на вземане на „Първа инвестиционна банка“ към Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. за сумата 18006, 97 евро, представляваща неплатени за периода 21. 11. 2010 г. – 21. 12. 2013 г. главници по договора за банков кредит, дължими при условията на солидарност, на осн. чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, произтичащи от договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 068LD-M-000015 от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма] и [фирма], представлявано от Е. Х. Х., и договор за поръчителство от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма], Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта по този иск апелативният съд е приел, че на 16. 12. 2009 г., между [фирма] и [фирма], е бил сключен договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 068LD-M-000015/16. 12. 2009 г., за сумата 22050 евро, която кредитополучателят е бил длъжен да погасява на равни месечни вноски от по 619, 37 лв. всяка, с падежи определени в погасителен план – приложение № 1 към договора, последната погасителна вноска – с падеж 21. 11. 2013 г. Договорът за кредит бил обезпечен с договор за поръчителство, сключен на 16. 12. 2009 г., между [фирма] и ответниците Е. Х. Х., В. Х. Х. и З. Б. Х., с който последните се задължили да отговарят солидарно с дружеството-кредитополучател за изпълнение на поетите от последното по договора за кредит задължения. Прието е, че към 21. 05. 2014 г. /подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ договорите за поръчителство са били прекратени на осн. чл. 147 ЗЗД, тъй като с писмо изх. № 229-41/20. 01. 2012 г., отправено от банката до кредитополучателя, банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем, предсрочната изискуемост е настъпила на 28. 01. 2012 г. /с изтичане на определения в писмото седмодневен срок за изпълнение/ и в рамките на шест месеца от тази дата /до 28. 07. 2012 г./ банката не е предявила иск срещу кредитополучателя за всички дължими по договора за кредит суми.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани правни въпроси, касаещи установителния иск за сумата 18006, 97 евро, част от които, конкретизирани от настоящия състав, засягат следните проблеми: а/. дали обявяването на кредита за предсрочно изискуем и предявяването на претенции към длъжника/поръчителя за всички дължими по договора за кредит суми е право, възможност за кредитора, от която той не е длъжен да се възползва, или негово задължение; б/. ако банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, упражнявайки това право чрез отправено до длъжника и получено от същия писмено изявление, но не е предявила претенции срещу длъжника за изплащане на целия дължим остатък от кредита, това лишава ли я от възможността след настъпване падежите на всички вноски да претендира плащането им от длъжника или поръчителя и откога в този случай тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от падежа /изискуемостта/ на всяка месечна анюитетна вноска или от настъпване на падежа на последната дължима месечна анюитетна вноска. Въпросите са обусловили решаващите изводи на състава на въззивния съд и са от значение за изхода на делото.
Първият въпрос /по б.“а“/ е решен в противоречие с посоченото от касатора ТР № 4/2014 г., т. 18 и с цитираното в изложението решение № 139 от 5. 11. 2014 г. по т. д. №57/2012 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем и предявяване на иск за всички дължими по договора суми, включително и за непадежиралите, с което се отнема преимуществото на срока, е установена в полза на кредитора възможност, от която той може да се възползва и реализира ако желае, по негова преценка, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по този въпрос.
Относно въпросите по точка „б“ е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма формирана съдебна практика по проблемите, които същите засягат, и разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на чл. 147 ЗЗД.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 83 от 7. 03. 2016 г. по т.д. № 787/2015 г. на Пловдивския апелативен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 483 от 28. 08. 2015 г. по т.д. № 153/2014 г. на ОС – Смолян в частта, с която е са отхвърлени предявените от [фирма] против Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. искове с правни основания чл. 422 ГПК, за признаване за установено съществуване вземането на [фирма] към Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х. за сумата 18006, 97 евро, представляваща дължими за периода 21. 11. 2010 г. – 21. 12. 2013 г., при условията на солидарност, на основание чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вноски по договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 068LD-M-000015 от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма] и [фирма], и договор за поръчителство от 16. 12. 2009 г., сключен между [фирма], Е. Х. Х., З. Б. Х. и В. Х. Х., и за сумата 9614, 35 лв., представляваща направени от [фирма] разноски за заповедното производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 319 от 26. 05. 2014 г. по ч. гр. д. № 569/2014 г. на РС – Смолян.
ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС на РБ държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2, вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 896, 66 лв. и представи доказателства за внасянето й, като указва, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.
След изтичане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението – за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика – за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: